Една отдавна изопачена истина – тази за рязаните партизански глави

„Да, отрязани глави в историята на българското партизанство 
съществуват“ – потвърждава д-р Балкански. – „Тази варварска практика, която никъде няма законова основа, в историята на българското право и обичаи е регистрирана многократно. В конкретния случай става въпрос за отрязаните партизански глави, поставени пред пленените след Разгрома на антонивановци четирима седнали партизани и три партизанки, изправени.
Тази снимка е поместена в книгите на всички мемоаристи, които пишат за отряд „Антон Иванов“. Преди присъстваше и в учебниците на българското образование. Агитационната цел беше да представи варварството на българския фашизъм. Варварство действително е съществувало, но при липсващ фашизъм!

Много учени се усъмниха в комунистическата интерпретация на фотографията. Накратко: още преди Промяната в криптоговора се носеше мълвата, че фотографията е направена от полицията, за да илюстрира зверствата на партизаните, които по този начин, с брадва, с топор, са обезглавявали падналите в похода към смъртта антонивановци. Досущ като историята с атентата в църквата „Света Неделя“, за който моето поколение знаеше от учебния материал в училището, че е „дело на българските фашисти“.

Моето участие в разшифроването на енигмата с фотографията е следното:

Като разбра интереса ми към истината за партизанското движение в неговия горски участък, старият горски се усмихна под много добре поддържания си хайдушки мустак. Тогава ми разказа тази история, която записах:
„Когато войската подгони партизаните, те започнаха да правят много беля в моя участък. Където видеха хижа или сграда на Горското, в която бяха останали провизии за зор-заман, разбиваха вратата и влизаха вътре; обираха всичко и я запалваха. Така до Караджа дере. Тръгнах след цялата шумотевица. Партизаните напред, войската след тях. Аз с коня по високото. Те вървят. Аз вървя. И гледам от време на време с бинокъла. Падне партизанин, шумкар викахме тогава. Един човек излизаше от редицата с брадва или топор в ръцете и му отсичаше главата. Падне друг партизанин – същото. Който падна – режеха му главата. Войската и полицията вървяха отзад и събираха главите.

В далечината не можах да позная по лице човека, който сечеше главите на падналите. По-късно, като се върнах в село и разказах какво съм видял, вече се говореше, че тая работа я вършел един нашенец. Той не остана жив. Живееше наблизо.“

За съжаление името на екзекутора не съм отбелязал в записките, но не можех да го забравя. Казваше се Чолаков. Като малкото му име съм забравил.“ – Тодор Балкански – „Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище“. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *