,,Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда!“ Питам аз, а защо не заповяда Австро – Унгария, например?

,,Надвечер се разпръсна слух измежду четата, че няколко души панагюрци искали да убият войводата и неговите другари, защото били излъгали населението да въстане, като му обещавали всякакви помощи и успехи. Тия слухове се потвърдиха и от секретаря Георгева, който, като се завърна при четата, каза, че чул с ушите си това заканвание на съзаклетниците. Както и в първото съзаклятие от страна на еледжикските въстаници, така и сега, животът на войводата беше спасен от присъствието на далматинците, с които по-напред трябваше да се борят съзаклетниците, преди да дойдат до войводата. При всичко че аз не гарантирам за истинността на тоя факт, но твърде беше близо до здравия разум да се е породила подобна мисъл в главата на гладните и полуубитите хора, за които нищо свято не оставаше вече на тоя свят. Трябва да ви кажа и това, че Бенковски не беше виноват, загдето панагюрските въстаници заедно с фамилиите си умираха сега от глад. Помнят читателите, че преди ние да излезем последния път из Панагюрище, Бенковски предложи на военния съвет да се изнесе малко храна в гората за всеки случай, но това се не взе във внимание.

Тия слухове и още други неприятни известия произвеждаха своите действия между останалите и така малко верни другари. Бенковски от минута на минута ставаше по-замислен и несъобщителен. Забравих да кажа, че когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.

  • Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда!… – каза той и отиде да седне при корена на един бук.

Същия ден съзряхме с помощта на телескопите, че едно отделение турска войска хвана меченския път и се отправи към последньото това село, което след малко и предаде на огън. Иван Шутич и немецът Албрехт поискаха втори път, със съгласието на войводата, да потеглят, уж за да направят нападение на поменатото турско отделение, с което искаха да опитат готовността на нашата разбита нравствена чета. На часа няколко души навъзсядаха конете си и с голи сабли в ръка направиха покана на юнаците. Твърде малцина последваха нашия пример да вървят напред. Повечето потънаха в гъстата шума на Лисец и чак подир един час излязоха пак наяве… Когато ги попитахме коя е причината на това тяхно малодушие, тия отговориха, че по-напред трябвало да ги нахраним, па тогава вече да се биели. Бенковски се сърдеше, викаше, ако не и толкова куражлия, но всичко напразно! Нямаше вече оная сляпа покорност; нашето могъщество и величие изчезваше малко по малко. Планът и намерението ни да нападнем на турския лагер ставаше вече невъзможен и неосъществим при подобни условия. Па и що ли бихме направили на неприятеля, ако го нападнехме с нашите чакмаклии пушки, от които една на десетте можеше да гръмне като хората? Не само ние, но да се съберяха 10 000 въстаници с подобни плющялки пушки, пак нищо не бяха в състояние да сторят срещу 500 иглянки. Турците не искаха и да знаят даже за нашите приготовления. Малко се тия бояха. Като се явихме на Лисец, увеличиха само караулите си откъм наша страна и подпалиха черковицата „Св. Петка“, позната вече на читателите, при която тържествуваха панагюрци преди 10-20 деня, по великденските празници. Всичките по-възвишени голи баири около селото бяха почернели от неприятелска войска.

  • Кой се надяваше да имат тия кучета толкова войска – говореха нашите въстаници, които имаха смелостта да мислят преди няколко деня, че Турция няма готова войска повече от 2000-3000 души.

От всичко това ставаше явно, че нашето маение около Панагюрище не само че бе безполезно, но и вредително даже лично за нас. От една страна, нямаше храна почти никак2, а, от друга, че населението започна малко по малко да се предава, което никак не беше добро за нас и не ни идеше на сметката. Но въпросът беше, накъде да отидем, когато изгубихме Панагюрище, на което имахме най-много надежда не само ние, но всичките други въстанически пунктове (в IV окръг)? Оставаше още Коприщица, Ново село (старо), Синджирлий и други още местности, по които действуваха двамата наши другари Волов и Икономов. С тях ние трябваше да се срещнем, за да размислим по-надълго що трябва да се чини, па тогава вече да решаваме. За Батак, Перущица, Брацигово, Пловдив и пр. не помисляхме даже. Пространството между тях и нас беше пълно с поганци, птичка трябваше да бъде човек, да хвръкне от Средня гора през коритото на Марица и да кацне на Родопите. Като не знаехме обаче в какво положение се намираше и ближната Коприщица, съдбата на тамошните апостоли, от които не бяхме получавали ни едно писъмце още от 20 априлий, изпроводихме най-напред трима куриери, Господин Бакърджията, Тодор Хайдутинът и Янко Фурнаджията (из Коприщица), за да занесат писмо до апостолите и да известят в Коприщица, че войводата ще да дойде3. Три часа обаче не се изминаха, и нашите трима куриери се завърнаха на Лисец, без да влязат в Коприщица. Те разправиха, че тя била заобиколена от турска войска и населението, без никакви съпротивления, правело преговори за позорно предавание на селото, без да пукне ни едва пушка. Но още по-лошото било това, че копришенските стари бегличкии и джелепи намерили за по-добро и благоразумно да предадат в неприятелски ръце апостолите, и другите по-главни деятели, които били вече арестувани! За тия неблагоприятни новини нашите пратеници се известили от овчарите.

В същото това време пристигнаха други двама куриери един подир други от еледжикското отделение с писма от Теофила Бойков и Гено Теллията, в които писма се казваше, че гдето и да бъде войводата, колкото работа и да има той, всичко трябва да остави настрана и час по-скоро да тръгне за Еледжик, защото турската войска, която се беше съсредоточила при Троянови врата, почнала своите нападения. С ужас и с поемание на душата си разказваха тия за станалите клания и други кепазелици от страна на турците. Мало и голямо, старо и младо, мъжко и женско падало заклано под тяхната тържествующа касатура. Евреинът, за когото загатнах по-горе няколко думи, че искаха да го кръщават в святото православие, така също не останал хладнокръвен при настъпванието на ооманлиите, които той не се посвенил да нарече ангели-избавители, както отнапред наричаше въстаниците. Застанал той пред лицето на пашата, направил десятина ниски теманета, изтървал няколко фалшивя сълзи от двете си очи и произнесъл:

  • Ефендим, вие баща, вие майка, вие ангел!4 Преди всичко подайте ми най-напред една сабля и ми дайте воля да изпитам корави ли са костите на комитите…

Разбира се, че волята на евреина била изпълнена още на часа с подобающето се турско задоволствие. Грабнал той подадената сабля, казал бисмиляхим и се втурнал между средата и на така обезкуражените въстаници, които почнал да удря.

Известието, че турците нападнали Еледжик, не ни смути твърде, защото ние отрано знаехме това, преди да потеглим още от това място. За да не червим лице обаче пред пратениците, че не можем да им се притечем на помощ или други някакви извинения, казахме им да обадят на населението да се държи и че четата в най-непродължително време ще да привтаса.“

-Захари Стоянов – ,,Записки по българските въстания.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *