7-те Смъртоносни Невинни Измами на Икономическата Политика. Част втора

Смъртонсона невинна измама № 3:

Бюджетните дефицити на федералното правителство намаляват спестяванията.

Факт:

Бюджетните федерални дефицити прибабвят към спестяванията.

Тази трета измама е жива и се чувства прекрасно на най-високите етажи на властта. А ето как стоят нещата в действителност: Всеки правителствен дефицит в щатски долари е ТОЧНО равен на чистото общо увеличение, до цент, на притежаваните доларови финасови активи от всички нас – фирми и домакинства, граждани и чужденци, или с други думи това, което наричаме неправителствен сектор. Просто казано, правителствените дефицити прибавят към спестяванията ни (до цента). Това е счетоводен факт, а не теория или философия. Тук въобще няма спор. Това е основно счетоводство на националния доход. Например, ако правителственият дефицит миналата година е бил $1 трилион, това означава, че чистото увеличение на спестяванията във финансови активи на всички останали като цяло е било, точно до последния цент, $1 трилион. (Тези от вас, които са минали някои курсове по икономикс, може да си спомнят, че спестяванията на финансови активи се държат в някаква комбинация от фактически кеш, държавни облигации и депозитите на търговските банки при Федералния резерв.)

Това е Икономикс 101 и първа година парично банкиране. Не подлежи на диспут. То е счетоводна идентичност. И въпреки това то продължава да се представя погрешно и то на най-високо ниво в политическата власт.

Следното е пример как, оперативно, правителствените дефицити прибавят към спестяванията. То също напълно опровергава новото абсурдно възприемане на тази невинна измама, което се появи напоследък, а именно:

“Дефицитното харчене означава, че правителството взема от един и го дава на друг, така че нищо ново не е добавено, а само се преместват пари от един на друг.” С други думи казано, дефицитите не добавят към спестяванията ни, а само разместват спестявания. Това не би могло да бъде по-грешно! Така че нека да демонстрираме как дефицитите ДОБАВЯТ към спестяванията, а не само ги разместват:

  1. Нека започнем с правителството, което продава държавни облигации на стойност $100 милиарда. (Забележка: тази продажба е доброволна, което означава, че купувачът купува облигациите, тъй като той желае да го стори. Вероятно той смята, че за него ще е по-добре  да ги купи отколкото да не ги купи. Никой никого не принуждава насила да купува държавни облигации. Те са продадени, чрез наддаване, на далия най-много, който е готов да приеме най-нисък доход (лихва), който облигациите ще му донесат.
  2. Когато купувачът на тези облигации плати за тях, стойността на чекови сметки при Федералния резерв е намаляла с $100 милиарда, за да се направи плащането. С други думи, пари в чекови сметки при Федералния резерв са разменени за държавни облигации, които са спестовни сметки при Федералния резерв. В този момент неправителствените спестявания не са променени. Купувачите сега имат своите нови държавни облигации като спестявания вместо доларите, които се намираха в чековите им сметки преди да закупят държавните облигации.
  3. Сега правителството чрез министерството на финансите, след като е продало новите държавни облигации на стойност $100 милиарда, изхарчва $100 милиардаза  нещата, които правителството купува обикновено.
  4. Това правителствено харчене добавя обратно $100 милиардакъм нечии чекови сметки.
  5. Неправителственият сектор сега има обратно своите $100 милиардав чекови сметки, a има също така  И $100-те милиарданови държавни облигации.

В крайна сметка: дефицитното изхарчване на $100 милиарда директно добави $100 милиарда спестявания във формата на държавни облигации на неправителствения сектор  (неправителсвен означава всеки с изключение на правителството).

Спестяванията на купувача на $100-те милиарда нови държавни облигации се преместиха от пари в чековите му сметки в притежаваните от него държавни облигации (спестовни сметки). След това, когато министерството на финансите изхарчва $100 милиарда  след продажбата на държавните облигации, спестяванията на получателите на този $100 милиарден разход са нарастнали в чековите им сметки с тази сума.

Обратно към изходната точка, дефицитното харчене не размества просто финансови активи (щатски долари и държавни облигации) извън правителството. Вместо това дефицитното харчене директно  прибавя точно тази сума към спестяванията от финансови активи на неправителствения сектор. И по същия начин, федералният бюджетен излишък директно изважда точно същата сума от спестяванията на неправителствения сектор. А медиите и политиците, и дори най-добрите(?) икономисти го разбират НАОПАКИ!

През м. юни, 1999 г. на първа страница на “Уол Стрийт Джърнал” (графиката долу) имаше две заглавия. В лявата част бе зглавието, хвалещо президента Клинтън и рекордния правителствен бюджетен излишък, обясняващо колко добре работи фискалната политика. В десния край на страницата имаше друго заглавие, съобщаващо, че американците не спестяват достатъчно, и че би трябвало да се опитаме да спестяваме повече. Няколко страници по-нататък имаше графика, изобразяваща излишъка с една възходяща линия нагоре, а друга, низходяща линия надолу, показваше  частните спестявания. Линиите бяха почти идентични, само че в противоположни посоки, и ясно показващи нарастването на правителствения излишък грубо се равняваше на загубите на частните спестявания.

Не може да има правителствен бюджетен излишък едновременно с нарастване на частните спестявания (в това число спестяванията на чуждестранни граждани и юридически лица в щатски долари). Такова нещо не съществува, и в същото време нито един виден икономист или официален представител на правителството го разбират правилно.

Смъртоносна невинна измама № 4:

Програмата за социално осигуряване е повредена.

Факт:

Няма банка, която да откаже да осребри чек издаден от федералното правителство

Ако има нещо, в което всички членове на Конгреса вярват това е, че програмата за социално осигуряване е повредена. Президентът Обама казва “нямаме парите”, президентът Буш веднъж използва думата “банкрутиране” четири пъти в един ден, а сенатор Маккейн често твърди, че програмата е повредена. Те всичките грешат.

Както вече дискутирахме, правителството никога нито има нито няма парите, чиито единствен създател е. То харчи променяйки цифри в банкови сметки. Това включва и социалното осигуряване. Способността на правителството да изпълнява в срок всички плащания по програмата няма оперативно ограничение. Няма значение какви са числата във сметката на фонда за социални осигуровки, защото фондът не е нищо повече от счетоводство, тъй като всички сметки са при Федералния резерв.

Когато дойде време за плащане по програмата, всичко, което правителството трябва да направи, е да промени цифри в сметките на получателите увеличавайки числото, а след това да промени цифри, намалявайки числото в сметката на фонда, за да знае какво е направило. Ако числото в сметката на фонда стане отрицателно, нека да е. То само отразява увеличението на числата като плащания към получателите на социални осигуровки.

Една от големите дискусии във Вашингтон е да ли социалното осигуряване да се приватизира или не. Както до сега бихте могли да отгатнете, цялата тази дискусия въобще няма никакъв смисъл. Какво се има предвид под приватизиране на социалните осигуровки, и какъв ефект това има върху икономиката и върху Вас като отделен индивид?

Идеята за приватизация е, че:

  1. Данъците за социални осигуровки ще се намалят.
  2. Сумата от намаляването на тези данъци ще се използва за закупуването на специфични акции от борсата.
  3. Тъй като правителството в бъдеще ще събира данъци с толкова по-малко, бюджетният дефицит ще бъде с толкова по-голям, и така правителството ще трябва да продаде с толкова повече държавни облигации, за да “плати за него” (дефицита) както те го казват.

Разбрахте ли сега? С прости думи:

– Всяка седмица от заплатата Ви ще бъде отдържано по-малко за социални осигуровки.

– Ще трябва да използвате фондовете, които повече не Ви отдържат, за закупуването на акции.

– По-късно, когато се пенсионирате, ще получавате малко по-малка социална пенсия.

– Ще притежавате акции, които, да се надяваме, ще са увеличили стойността си повече, отколкото плащанията, от които сте се отказали.

От гледна точка на отделния индивид размяната изглежда интересна. За да бъдете на доста добра печалба, е нужно закупените акции скромно да увеличават стойността си през годините. Тези, които подкрепят плана, казват да, еднократното увеличаване на дефицита е сравнително голямо, но спестяванията за правителството от социални плащания през годините напълно го оправдават, а плащанията, отиващи в капиталовия пазар на акции, ще помогнат на икономиката да расте и просперира.

Тези против предложението казват пазарът за акции е твърде рискован за такова нещо и за пример посочват големия спад през 2008 г. И ако хората загубят на борсата, правителството няма да устои да не увеличи плащанията за социални пенсии, предпазвайки пенсионерите от бедност.

И двете групи грешат ужасно. (Кой ли би го помислил!)

Главната слабост на преобладаващото мислене в този диалог е така нареченото “погрешно заключение в изводите”. Типичният пример от учебниците за погрешно заключение в изводите е, когато гледайки футболен мач на стадиона, Вие може да видите по-добре ако стоите прави, и тогава стигнете до заключението, че всеки ще вижда по-добре ако всички стоят. Това е грешно! Ако всички стоят, тогава никой няма да може да вижда по-добре, и ще е по-лошо за всички. Те всичките разсъждават на микро ниво, от гледната точка на отделния получател на плащания по социалното осигуряване, вместо на макро ниво, обхващайки цялото население.

За да разберете какво е поначало грешно на макро ниво (цялата картина, от горе до долу), първо ще трябва да осъзнаете, че участието в програмата за социално осигуряване функционално е същото като закупуването на държавна облигация. Нека да изясня. При настоящата програма за социално осигуряване Вие давате на правителството доларите си сега и ги получавата обратно по-късно с някаква лихва. Да, единият случай би могъл да се окаже по-добра инвестиция и да Ви даде по-висока възвръщаемост, но ако изключим възвръщаемостта на инвестицията, то и двата случая са много еднакви. (Сега, когато знаете това, Вие, между другото, сте доста по-напред в материала от американския Конгрес.)

Стив Мур

Сега сте готови да прочетете за разговора, който имах преди няколко години със Стив Мур, главния икономист на института  CATO, понастоящем редовен коментатор по телевизията CNBC и дългогодишен поддръжник на приватизацията на програмата за социално осигуряване. Стив посети Флорида на една от моите конференции, за да говори за социалното осигуряване. Той изнесе реч, с която подкрепи виждането си, че е по-добре за хората да могат да инвестират парите си на борсата вместо да ги дават в програмата за социално осигуряване, поддържайки мнението, че ще е по-добре за тях, когато се пенсионират. Той също убеждаваше, че еднократното увеличение на държавния бюджетен дефицит би си струвало и вероятно би се “изплатило напълно” през годините следващи очаквания растеж, тъй като всичките пари влети в акции биха помогнали на икономиката да расте и просперира.

Тогава започнах сесията с въпросите и отговорите.

УОРЪН: “Стив, давайки парите си на правителството сега под формата на данъци за социално осигуряване и по-късно получавайки ги обратно, е функционално същото като купуването на държавна облигация, където даваш пари на правителството сега , а то ти ги връща обратно по-късно. Единствената разлика е възвръщаемостта, която пенсионерите ще получат.”

СТИВ: “Добре, но ти имаш по-добра възвръщаемост с държавните облигации отколкото със социалното осигуряване, което плаща само 2% лихва. Социалното осигуряване е лоша инвестиция за хората.”

УОРЪН: “Добре, върху аспекта за инвестирането ще се върна по-късно, но нека продължа. Според твоето предложение за приватизация правителството намалява данъците за социално осигуряване и служителите и работниците влагат парите си на борсата.”

СТИВ: “Да, около $100 на месец, и само в одобрени акции с високо качество.”

УОРЪН: “Добре, и американското министерство на финансите би трябвало да издаде и продаде допълнително държавни облигации, за да покрие намалелите приходи.”

СТИВ: “Да, и през годините след това ще намалява разходите си по изплащане на социалните пенсии.”

УОРЪН: “Вярно. Та да продължа с моето виждане, закупувайки акциите работниците и служителите ги купуват от някой друг, така че всичко, което се случва с акциите е промяна на собствеността им. Нови пари не са влезли в икономиката.”

СТИВ: “Правилно.”

УОРЪН: “И тогава хората, продали акциите, имат парите от продажбата, които са парите, купуващи държавните облигации.”

СТИВ:‌ ” Да, можеш да го кажеш по този начин.”

УОРЪН: ” И всичко, което се случва е работниците и служителите спират купуването на социални осигуровки, за което сме съгласни, че е същото като закупуването на държавни облигации, и вместо това купуват акции. И други хора продават акциите си и купуват новоиздадените държавни облигации. Така гледайки на макро ниво, всичко, което се случва е, че някои акции и държавни облигации сменят притежателите си. Всички налични акции и облигации, ако броим данъците, плащани за социалните осигуровки, като държавни облигации, остават горе долу същите. И така не би трябвало да има влияние върху икономиката или върху общите спестявания, или върху нещо друго, ако изключим транзакционните разходи.”

СТИВ: “Да, предполагам, че можеш да гледаш на това по този начин, но аз го гледам като приватизация и вярвам, че хората могат да инвестират парите си по-добре от правителството.

УОРЪН: “Добре, но ти се съгласи, че количеството акции притежавано от хората не се променя, така твоето предложение не променя нищо за икономиката като цяло.”

СТИВ: “Но то променя неща за участниците в програмата за социално осигуряване.”

УОРЪН: “Да и прави точно противоположната промяна за други. И нищо от това не е било обсъждано от Конгреса или някои от главните икономисти? Изглежда, че имаш идеологическо предубеждение към приватизацията, вярвайки, че можеш да инвестираш парите си по-добре от правителството.”

СТИВ: “Харесвам го, защото вярвам в приватизацията. Вярвам, че можем да инвестираме парите си по-добре от правителството.”

С това ще оставя Стив да има последната дума тук. Предложението в никакъв случай не променя количеството финансови активи, държано в акции или влияе върху вида на финансовите активи в които американците инвестират. Така на макро ниво не става въпрос за позволяване на нацията да “инвестира по-добре от правителството”. И Стив го знае, но е без значение – той продължава да мели същата история, в която няма логика, и той го знае. И никоя медия не го критикува, ако изключим погрешно насочената дискусия да ли борсата е по-добра инвестиция от програмата за социално осигуряване, да ли държавните облигации, продавани от правителството ограбват спестяванията, които биха могли да се използват за инвестиции, да ли правителството рискува да изпадне в несъстоятелност затъвайки дори повече в дългове и всички останали безсмислици, които наричаме невинни измами.

За съжаление смъртоносните невинни измами продължават да усложняват и затрудняват всякакъв шанс за справедлив анализ.

И става по-лошо! Историята за проблема “между генерациите” продължава така: “Проблемът е, че след 30 години от днес, ще има много повече пенсионери и пропорционално по-малко работници (което е вярно), и фондът за социално осигуряване ще свърши парите (като че ли числото в сметката на фонда фактически ограничава способността на правителството да харчи…наивно, но го вярват). Така, за да решим проблема, трябва да намерим начин да доставим на възрастните хора достатъчно пари, за да могат да платят за стоките и услугите, от които ще се нуждаят. С последното твърдение всичко изглежда много лошо. Те приемат, че истинският проблем, произтичащ от по-малкото работници и повече пенсионери, известен също като “проблем на пропорционалната  зависимост”, може да се реши чрез осигуряването на достатъчно финансови фондове за пенсионерите, позволяващи им да купуват това, от което се нуждаят.

Нека го разгледаме по този начин: След 50 години, когато ще е останал само един човек да работи и 300 милиона пенсионери (преувеличавам, за да улесня обясненито), този човек ще бъде доста зает, тъй като ще трябва да достави храната, построи и поддържа сградите, изпере дрехите, погрижи се за всички здравословни нужди, произведе телевизионните предавания, и т.н. и т.н. И всичко, което трябва да направим е да осигурим фондовете за тези 300 милиона пенсионери, за да могат да му платят??? Не мисля така! Явно този проблем не касае парите.

Това, което трябва да направим, е да сме сигурни, че този един човек ще бъде достатъчно умен и продукривен и ще има достатъчно производствени мощности и софтуеър, позволяващи му да свърши цялата работа или, в противен случай, тези пенсионери биха били в сериозно затруднение, без значение от количеството пари, които биха имали. Така че истинският проблем е, че ако малкото останали работници не биха били достатъчно продуктивни, би имало недостиг от стоки и услуги. Повече “пари за харчене” само би повишило цените, а не би създало повече стоки и услуги някак си. Общоприетата история се изражда по-нататък продължавайки така: “Затова, днес е нужно правителството да намали разходите и увеличи данъците, за да може да събере фондовете за утрешните разходи.” До тук вярвам, че това сега Ви звучи абсурдно и е свидетелство как смъртоносните невинни измами работят здраво за подкопаването на благополучието ни, а и на стандарта на живот на следващата генерация.

Ние знаем, че правителството нито има, нито няма долари. То харчи, променяйки цифри в банкови сметки нагоре и облага с данъци, променяйки цифри в банкови сметки надолу. И облагането с данъци служи за намаляване на покупателната ни способност, а не за да даде нещо на правителството за харчене. Добре е, ако харченето е твърде много, предизвикващо “прегряване” на икономиката (ако имаме твърде много покупателна способност за това, което се намира за продан в големия магазин наречен икономика). Но ако това не е случаят, и в действителност потреблението намалява много повече отколкото е нужно за изкупуването на това, което се предлага за продан и произведено при пълна заетост, увеличаването на данъците и намаляването на покупателната ни способност само правят нещата още по-лоши.

И историята се влошава дори повече. Всеки общоприет икономист ще се съгласи, че няма много истински стоки произведени днес, които ще са полезни и след 50 години в бъдещето. Те дори продължават с това, че единственото, което можем да направим за нашите потомци толкова далеч в бъдещето, е да сторим възможно най-доброто за осигуряването на знания и технология за техните бъдещи нужди. Иронията е, че за да “спестим” някак си публични финансови фондове за бъдещето, ние намаляваме разходите днес, което не прави нищо друго освен да дърпа икономиката ни назад и да причинява намаляване на общото производство и заетостта. И което е най-лошото, огромното разочарование е, че първото нещо, за което обърканите ни лидери намаляват разходите, е образованието – единственото нещо, което според общоприетото мнение, наистина ще помогне на децата ни след 50 години.

Ако някога нашите държавници видят как монетарната система функционира в действителност, те биха осъзнали, че проблемът е социлното неравенство и вероятно инфлацията, но никога платежеспосбността на правителството. Биха разбрали, че ако искат възрастните хора да имат повече доход във всяко време, това е просто въпрос на увеличаване на бенефитите им, и каква е реалната покупателна способност, която искаме да им предоставим? Колко храна да отделим за тях? Колко жилища? Облекло? Електричество? Бензин? Здравни услуги? Това са истинските проблеми, и да, предоставяйки им повече от тези стоки и услуги, би означавало по-малко за нас. Количеството стоки и услуги, заделени за възрастните, са реалните разходи за нас, а не фактическите плащания, които не са нищо повече от цифри в банкови сметки.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *