Мрачни спомени за черните комунистически зверства

,,Съжалявам, но отново ще бъда по-обстоятелствен. Темата го налага. Защото истината е затлачена, покрита е с повече от половинвековен пласт от пропагандни лъжи и медийни измами. (Литературата също е медия.) Вече изясних, че от август 1939 г. до 22 юни 1941 г., когато Хитлер напада истинската родина на комунистите – Съветския съюз, болшевиките по света са съюзници с нацистите и фашистите.   В това число, разбира се, и добре платените, мислещи единствено за пари и гуляи нашенски следовници на батушката Сталин – покорни слуги на пияницата с второкласно образование Георги „Тарабата” Димитров. Дори вече в шумата, те мислели единствено за материалните благини. Добри Джуров -Лазар си спомня: „Стефчо и Васко отидоха в София да занесат доклада за работата на отряда и да се свържат с Калоян. Баето и Васко заминаха за Етрополе да се срещнат с нашите ятаци и да сменят малко от жълтиците и доларите за български пари. Една група партизани се отправи към селата, за да изнесе брашно и картофи в скривалището под [връх] Баба.”[2] 

Какво е правила през това време Обществената безопасност? Къде е гледал „суперполицаят”, социалистът Никола Гешев, носил ковчега при погребението на Димитър Благоев Дядото? Дали не е ръководил всичко това? А къде са били цар Борис ІІІ, полицията и войската? Защо не са бранили държавата от платеното от Вашингтон и Москва нашествие на терористите? Или така е трябвало… Затова ли шумкарите са разполагали с… долари?

В ИМЕТО НА ИСТИНАТА

Memoria necessarium vitae bonum est.”[3] Да не забравяме! Затова нека разгледаме незначителна част от зверствата на комунистите, за да завършим с престъплението на онези, които след промените на 10 ноември 1989 г. и досега ги спасявят от народния гняв и бесилото. В обемистото си изследване „Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище” ст. н. с.Тодор Балкански разкрива една отдавна изопачена истина – тази за рязаните партизански глави. „Да, отрязани глави в историята на българското партизанство съществуват – потвърждава д-рБалкански. – Тази варварска практика, която никъде няма законова основа, в историята на българското право и обичаи е регистрирана многократно. В конкретния случай става въпрос за отрязаните партизански глави, поставени пред пленените след Разгрома на антонивановци четирима седнали партизани и три партизанки, изправени (вж. снимката).

Тази снимка е поместена в книгите на всички мемоаристи, които пишат за отряд „Антон Иванов”. Преди присъстваше и в учебниците на българското образование. Агитационната цел беше да представи варварството на българския фашизъм. Варварство действително е съществувало, но при липсващ фашизъм!

Много учени се усъмниха в комунистическата интерпретация на фотографията. Накратко: още преди Промяната в криптоговора се носеше мълвата, че фотографията е направена от полицията, за да илюстрира зверствата на партизаните, които по този начин, с брадва, с топор, са обезглавявали падналите в похода към смъртта антонивановци. Досущ като историята с атентата в църквата „Света Неделя”, за който моето поколение знаеше от учебния материал в училището, че е „дело на българските фашисти”.

Моето участие в разшифроването на енигмата с фотографията е следното:

През 1975 г. описвах топонимията в Пещерско. Един от информаторите ми беше стар, най-старият горски от Батак, когото наричаха Чичката, По тогавашната линия за издаването на книгата „Топонимията на Пещерско”, която беше тема в Научно-изследователската програма „Родопи”, трябваше да бъдат включени задължително и имената на партизанските обекти, като РовноТехеран и подобните им.

Като разбра интереса ми към истината за партизанското движение в неговия горски участък, старият горски се усмихна под много добре поддържания си хайдушки мустак. Тогава ми разказа тази история, която записах:[4]

„Когато войската подгони партизаните, те започнаха да правят много беля в моя участък. Където видеха хижа или сграда на Горското, в която бяха останали провизии за зор-заман, разбиваха вратата и влизаха вътре; обираха всичко и я запалваха. Така до Караджа дере. Тръгнах след цялата шумотевица. Партизаните напред, войската след тях. Аз с коня по високото. Те вървят. Аз вървя. И гледам от време на време с бинокъла. Падне партизанин, шумкар викахме тогава. Един човек излизаше от редицата с брадва или топор в ръцете и му отсичаше главата. Падне друг партизанин – същото. Който падна – режеха му главата. Войската и полицията вървяха отзад и събираха главите.

В далечината не можах да позная по лице човека, който сечеше главите на падналите. По-късно, като се върнах в село и разказах какво съм видял, вече се говореше, че тая работа я вършел един нашенец. Той не остана жив. Живееше наблизо.”

За съжаление името на екзекутора не съм отбелязъл в записките, но не можех да го забравя. Казваше се Чолаков. Като малкото му име съм забравил.[5]”[6]

Онова, което засега, подчертавам – засега, не е доказано документално, е, че шумкарите са получавали парична награда за отрязаните глави на своите „другари”! Рано или късно и това ще стане. „… Защото няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае”.[7]

Такива са примерите за партизанския „героизъм” и „битка за правдата”. Добри Джуров настоява, че шумкарите били водени от „една-единствена дума: ВЯРА! Вяра в безсмъртната правда на нашата велика партия!”[8] Хората от моето поколение и още по-възрастните помнят – партийният поет Христо Радевски беше писал: „Аз знам, аз вярвам, че си права и когато съгрешиш дори!”[9] Комунистите, шумкарите, членовете на тази „безгрешна” партия, клали собствените си другари – ближните си.[10] Те изповядвали парифразата на старата фарисейска максима: „Падналият не ти е другар.” И пак вършели всичко от страх пред закона – огромна част от тях били банални битови убийци и крадци, намерили убежище в гората; и заради пари.“

-Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *