„ХУМАНИЗЪМ” ПО БОЛШЕВИШКИ

,,Буквално преди дни действащите (анти)български общински власти в София отмениха собственото си решение да нарекат улица на, казват, големия български учен-археолог проф. Богдан Филов. Признавам, че не ми е симпатична фигура. Най-малкото поради неговата принадлежност към масонството[23]и заради своята пристрастеност към юдеонацизма на евреина Адолф Хитлери неговото юдейско „политбюро”. Имал съм не малко поводи в книги да изложа своята непоносимост към всички тоталитарни антихуманни идеологии и практики, в т.ч. комунизма, социализма, ционизма фашизма, нацизма и т.н. Скоро ще разберете каква е връзката между случая с несъстоялата се столична улица „Проф. Богдан Филов” и следващия разказ, който кара косите на нормалните хора да настръхват от ужас.

След като се завръща от имиграция, чрез която избягва справедливо наложената му смъртна присъда за противодържавна и шпионска дейност, земеделският водач Георги Михов Димитров – Гемето се сблъсква със своите съюзници комунистите. И то така, че започва да пари под петите му. По това време – 1945 г., в правителството има негови съпартийци, земеделци. Те (съ)участват в чистките на почтени българи, в „негласната ликвидация”, за която вече стана дума.

Обаче когато около него става съвсем напечено, Гемето дири спасение чрез посолството на Великобритания и САЩ в София. При успешния си опит за бягство той за кратко намира подслон – нищо повече, у своята бивша секретарка Мара Рачева. Двадесет и тригодишната девойка работи като техническа помощничка на министъра без портфейл Никола ПетковГ. М. Димитровостава буквално минути при нея. Тя само го придружава до негов приятел-чужденец. Но на 24 май 1945 г. по заповед на комуниста Антон Югов – министър на вътрешните работи, Мара Рачева е арестувана заедно със семейството на Гемето. С академична прецизност покойният американски професор Чарлз Мозер е описал случилото се с нещастното и напълно невинно момиче. То „умира на 28 май след зверски изтезания. Официалната версия за смъртта й е, че се е самоубила, скачайки от четвъртия етаж на дирекцията на милицията в София, но за българските условия от онова време подобно обяснение е равносилно на признание, че затворникът е починал по врме на изтезания. На 30 май в разговор с министър-председателя [Кимон] Георгиев Барнс протестира срещу това зверство. Георгиев отговаря само, че „вътрешното министерство съжалява, че е починала точно преди да разкрие интересна информация”. По-късно полковник С.У. Бейли – човекът, който прекарва Димитров през съветския кордон до вилата на [американския представител]Барнс – докладва във Форин офис за раните върху тялото на момичето:

„Лекарят, който при отварянето на ковчега се грижеше за майката на момичето, ме осведоми, че освен раните от огнестрелно и хладно оръжие са установени следните наранявания – които трудно могат да бъдат обяснени с падане дори от четвъртия етаж.

1. Ноктите на краката са изтръгнати до един.

2. Три пръста от лявата ръка са отсечени при втората става.

3. Двете уши са отрязани.

4. Отрязана е дясната гърда.

5. Езикът е изтръгнат и всички зъби са извадени.

6. От една страна на талията е съдрана ивица кожа, широка около два инча.

Искането за изготвянето на протокол, констатиращ тези факти, разбира се, е било отхвърлено.”

На 30 май Барнс изпраща във Вашингтон своя информация за състоянието на тялото на Мара Рачева след смъртта й, която в общи линии съвпада с тази на полковник Бейли. Чуждестранните наблюдатели стигат до заключението, че тя е починала по време на изтезания в дълбините на дирекцията на милицията.”[24]

Как ви се струва? Това дело на човешки същества ли е било? Начело на вътрешното министерство, което вместо да се покае (комунист и съвест?!), „съжалявало, че [девойката] е починала точно преди да разкрие интересна информация”, стоял полуграмотният садист Антон Югов. За него д-р Тодор Балкански пише: „Антон Югов дава заповед за екзекуцията на Атанас Шатев от Црънча, докато е министър на вътрешните работи, после става и министър-председател на Народна република България.”[25] Значи Югов е бил рецидивист. По-лошо – знае се, че непосредствено след 9 септември 1944 г. лично е избивал хора в мазетата на милицията. И се е хвалел с това. Така както дългогодишният главен редактор на вестник „Работническо дело” Георги Боков[26] се пъчел (например пред Радой Ралин) как „убил с 400 шамара” издателя на вестник „Щурец” Райко Алексиев![27]

На това място удря часът на връзката с пресния случай около ненаименуваната на проф. Богдан Филов улица. Един от първите, които скочиха срещу решението на Столичния общински съвет, бе настоящият приближен на лицето Яковлевич Станишев, бившият съветник на вътрешния министър Румен Петков, близкият до „Гоце Първанов и Петър Стоянов донеотдавнашен председател на Организация на Евреите в България„Шалом”,[28] потомственият комунист Емил Аврам Кало. В новото предаване на единовереца му и правоверен агент на Държавна сигурност с псевдоним Алберт този другар бурно се гневеше от възможността столична улица да получи името на такъв „антисемит” като проф. Филов! Макар да сме съученици с него, никога не съм чул Кало да се възмути от това, че в любимата му държава Израел е издадена пощенска марка в чест на фашисткия терорист Абрахам Щерн с псевдоним Яир. Същият, който през 1940 г. предложи сътрудничество на Мусолини. А когато след съответните консултации с властелините на света дуче го пренебрегна, се обърна към нацистите с програма за съвместни действия в Палестина. Неговата организация Иргун Цевай Леуми се превърна в… израелска армия. За бившия гаулайтер на „Шалом” и за евреите по света това е нормално! А Богдан Филов е страшен „фашист” и „антисемит”?! Дори професор Милен Семков не е издържал и заявява категорично: „Няма автор, изследвал професионално историята на Европа между двете световни войни, който да твърди, че в България е съществувал фашизъм на власт… С изчезването на мита за български фашизъм задължително изчезва и митът за българския антифашизъм.”[29] И това трябва да се има предвид по-нататък.

Няма как да отминем връзката на Кало със садиста Антон Югов. Не само в общото им членство в компартията, но и по линията на масовите кланета на българи, извършени от нейните членове през годините. В книгата си „Тодор Живков и личната власт” дългогодишния най-близък съветник на правешкия диктатор Тодор Замфиркьов-Живков – Нико Яхиел, разказва за дружбата си с бащата на този Емил – другаря Аврам Берто Кало. Оказалият се агент на израелските тайни служби Моссад си спомня: „Берто [Кало], по това време секретар на Георги Чанков,[30] преди Девети ми беше партиен отговорник.[31] Среден на ръст, със сини благи очи, мълчалив и спокоен, с бавна походка, той излъчваше доброта и добродушие.[32] Включил се отрано в антифашистката борба, Кало заедно със своята сестра Лиза и другарката си Естер изпълняваха всеотдайно поръченията на партията. В тежките години на нелегалната борба те бяха верни ятаци и явки на Антов Югов, Георги Чанков, Йорданка Чанкова и други отговорни дейци. По-късно Кало беше интерниран в концлагер в Кръстьо поле, другарката му Естер попадна в затвора след тежки инквизиции, а сестра му Лиза загина като партизанка край село Голец, Ловешко.”[33]

Ето кои винаги, неспирно са действали срещу българите, българщината и човечността изобщо. Садистите от кръга на убиеца Антон Югов се гаврят с нас. Някои ще рекат, че съм краен и мразя. Да разберем мнението на стар ремсист, комунист и активен борец като Радой Ралин. По повод убийството на Райко Алексиев, извършено от бащата на Ирина и Филип Бокови – журналистическия хардлайнер Георги, покойният сатирик се произнесъл: „Естествено, ако бащите отговарят за децата си, то децата не отговарят за бащите си… Но ако някои бащи са причинили смъртта на други бащи, редно е техните синове поне да се извинят на другите синове, поне да се извинят… Такива неща у нас, в България, не стават…”[34]

Защо никой не пита: А в какви условия са се формирали като личности тези синове на убийци? Едва 19-годишен, моят приятел Георги Константинов – анархокомунист, попада в преизподнята на комунистическото следствие и оттам в концлагера Белене. Заради „нечуваното престъпление” – гътнал бюста на „бащицата” Сталин в градинката, където днес е срамният за нацията ни паметник на Червената армия. Той си спомня: „Към обяд се чу, че на обекта към шпицкомандата се е присъединил и началникът на плевенската ДС [генерал Аргиров]. Отново строиха всички ни. Бяха извадили и карцираните, които се олюляваха от изтощение. Генерал Аргиров беше облечен с яке и голф. Приличаше на хипопотам… Той почти изрева:

– Не искате да строите карцери? Тогава се пригответе да изкопаете гробовете си…

И започна да задава един и същ въпрос, сочейки с пръста си случайно попаднали в полезрението му затворници:

– Ти искаш ли да строиш карцери, бе?

Повечето запитани отговаряха утвърдително. Само петима казаха: „Не!”

На всеки от тях Аргиров казваше:

– Излез от строя, мръсна гад, и застани тук, с лице към бригадите… Водете ги в карцера! Следобед ще решим съдбата на гадовете…

След това свитата тръгна към административната постройка, където ги очакваше „малък банкет, организиран в чест на другаря генерал” и останалите височайши гости на „Трудово-Възпитателното Общежитие”. Петимата бяха отведени в подземията на складовете при Йоцов, а нас ни разпуснаха. Откъм импровизираните карцери се чуваха викове. Беше гласът на Йоцов, когото, изглежда, джандарите биеха. В същия момент в тоя кръг на ада през портала влезе някакво дете в къси панталонки. Придружаваше го началникът на обекта, вече старши-лейтенант Йонко. (Пред очите ни „израснаха кадрите на социализма”. Тези, чиято кариера в концлагерите и тюрмите бе започнала при Сталин. Същите, с които сега Хрушчов провеждаше своя „нов курс на преодоляване на грешките на култа” и опитите си… да построи нов бардак със старите курви на Сигуранцата”.[35]) Детето и палачът прекосиха двора и се насочиха към подземието, откъдето идваха заглъхващите викове на Васил Йоцов. Със Серафимов бяхме на повече от десетина метра от дупката, в която ритаха беззащитната жертва, когато край нас минаха старши-летенантът и детето с късите панталонки, упътени към отворите-отдушници, от които се разнасяха стенанията на нещастния приятел. Някой каза, че това дете е синчето на полковник Томов.[36] Йонко му показваше „как се калява стоманата” и как е нужно да се постъпва с врага на „народната власт”. То приближи до амбразурата на склада, опитвайки се да надзърне в полумрака на подземието. В този момент Йоцов извика: „Убийци!” А копелето му недно… се смееше. Очевидно, след обилния обяд, приготвен от робите на баща му, то изпитваше нужда да се… забавлява. (Един ден то ще стане най-добрият копой сред българските журналисти и кореспондент сред шпионите – Тома Томов. След „демократичната” подмяна на част от персонала в бардака то ще продължи да оглупява „медийно” лековерната си публика със „спомени” за бащата, чиято кариера „пострадала” от „хуманното” му отношение към „питомците” в затвора на острова. Съдбата ме срещна случайно с него в „правителствената болница”, край леглото на агонизиращия и бълнуващ от наркотиците д-р Петър Дертлиев – той боледуваше от рак. Бяхме дошли с Ценко Барев да се сбогуваме с умиращия приятел, когато Томов-„жуниор” влезе в болничната стая. Той беше изпратен от колегите си да преслуша стария социалдемократ – вече в клинична смърт – като го залъгваше, че ще прави филм за героичния му живот. Използвайки човешката суета, Томов-младши искаше да изтръгне и запечата с магнетофона последната блага дума на Дертлиев за палачите му от БКП-БСП. След като разбра кои сме и че можем да развалим „сценария”, той побърза да се изниже от раковия корпус. В очите му се четеше омраза и страх. Страхът от все още живите свидетели, които любящият папа не бе успял да оземли на „Шести обект”. Така затворниците наричаха незнайното гробище на острова, за чийто гробарски ритуал Томов-баща беше изложил писмено предложенията си до небезизвестния Мирчо Спасов… Очевидно, духовното сродство между детето и бащата бе пълно. Иначе физическата им разлика беше колосална. То навярно беше дело на някой комшия, докато Томов-старши е подривал и подготвял гибелта на британския капитализъм, предвидена още от „най-великия мислител на хилядолетието” – Карл Маркс.”[37]

Многозначително и красноречиво е, че след „промените” от 10 ноември 1989 г. същото това болшевишко-ченгесарско „копеле” в буквалния смисъл прави филми и предавания изключително за Израел и за ционисти. И бе главен редактор на свързания с със същата нацистка държава съветски еврейски олигарх Майкъл Чорни (Михаил Шварц), на всекидневника „Стандарт”! И той, както и Емил Кало, е добре приет от т. нар. опозиционери и преди всичко от бившия президент Петър Стоянов. Е, преценете дали Радой Ралин е бил прав. Или нашият Господ Бог Исус Христос е отсъдил истински справедливо, когато ни е предупредил и наредил: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете.”[38]

Спазваме ли Божия завет? Или и Господ е „краен”? Може би пък народът прекалява? Нали е казал: „Крушата не пада далече от дънера.” Преди години братовчедът на Надежда Михайлова, пожизненият депутат от СДС, прочутият страхливец и конформист Лъчезар Тошев преодоля себе си и се осмели да поиска от БСП да поеме вината на своята предшественица БКП. Плю в пазва и дръзна да го стори от трибуната на Парламента. Тогава синът на убиеца на Райко Алексиев, настоящият дипломат Филип Боковотговори в типчния за болшевиките нагъл афористичен стил: „Помемаме вината с мезета.” Максимата гласи: „Кажи кои са приятелите ти, за да ти кажа кой си.” А роднините? Не е ли съвсем вярно, че в каквато среда си расъл, такъв си станал? И искате да се помиря с тези и подобните им? Да не съм гузен като „дисидент” или назначен „опозиционер”, че да го правя?…

Самият Емил Кало от рано „се вля в редиците на БКП”. И с помощта на родителите си и със закрилата от страна на чичо си Нико Яхиелобслужваше алчно червената мафия. По-точно казано – бе част от нея. И продължава де е. Почти не крие принадлежността си към масонството. Той бе сред носачите на ковчега с останките от алчно червената мутра Илия Павлов. Друг въпрос е защо тогава т. нар. православни попове допуснаха извършването на масонски траурен ритуал в храма „Света Неделя”? Досещате се защо – поради същото юдео-масонство, което изповядват.

Жалкото е, че общинските власти, пък и ние самите, се държим като гои– стадо, готово за клане. Ще продължа с разяснение за т. нар. концлагери преди 9 септември 1944 г. В тях се работело до обяд. Лагерите действали от пролетта до есента, зимата – у дома! Почти никой не се е оплаквал от условията и храната. Например в лагера Еникьой нямало изворна война или водопровод. Всяка заран затворници с каруца, натоварена с големи бъчви, отивали до селото, за да налеят от живителната течност. Криели в съдовете хляб, кашкавал, салам…, защото децата в Еникьой гладували. Та „концлагерниците” се грижели за тях, хранели ги. За това свидетелства майката на кинорежисьора Георги Джеки Стойчев в негов документален филм. Жената бе потомствена комунистка. Двамата с баща му бяха активни борци против фашизма и капитализма. Мъжът й бил в лагера Еникьой и разказът е от първа ръка, така да се каже. Сравнете всичко това със следдеветосептемврийския комунистически триумф на ужаса.

Отново подчертавам: не хваля Богдан Филов. Но е обидно, че позволяваме подобно отношение към нас, българите. И допускаме чужди, враждебни сили, да се месят в нашите вътрешни работи, да направляват съдбите ни. Жалкото е, че „вождове” като Б.Б. и Иван Костов, някакви самозвани „писатели” и пр. болшевишка измет се присъедини към юдео-масонския и израелския хор.

Ако перифразираме думите на убития в Лондон писател Георги Марковот писмото му до Любомир Левчев и ги приложим спрямо Емил Кало, можем да цитираме: „Или да вземем думите ти, че „Богдан Филов е антисемит”. Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за него е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито фашист, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш. Той е твоето отрицание. Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща „мерцедеса”, в който те возят, в твоя катафалка. И ти крещиш думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатък от някогашен махленски стражар, не би си позволил… Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на правдата и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Между впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат „идеализмът” да им се плаща, искат „героизмът” да им се плаща, искат да им се плаща загдето „вярват”, забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването.”[39]

И винаги има чужди интереси, и другарите винаги лъжат и хвърлят обвиненията от виновната върху праведната глава. Свикнали да мразят за пари, да убиват за пари, да лъжат за пари… Комунисти!“

-Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *