ЗАЩО ТЕ „ПАК СА ТУК” И ПАК СА СЪЩИТЕ

,,Понеже не друг, а БКП отгледа своята собствена опозиция, както квачката пиленцата си. Да припомня: „Фактически партията създаде опозицията. Опозицията не беше двигател на събитията, а продукт. Твърдяха, че 10 ноември бил резултат на борбата на опозицията. Чак да ти стане смешно! Къде, кога и срещу кого се е борила опозицията? Какво е представлявала борбата й?”[40] Това са думи на бащата на настоящия премиер. Като секретар на ЦК на БКП по международните въпроси и участник в Десетоноемврийския преврат той знаеше много неща. Досега никой не го е опровергал и няма как. Откъде ще се намерят аргументи срещу истината? А и нямаше как да бъде другояче. На 11 ноември 1989 г. и след това цялата власт, но преди всичко въоръжената армия, въоръжената милиция, въоръжената Държавна сигурност, въоръжените Транспортни и Строителни войски, облечените в униформи жепейци и пощаджии принадлежаха на Партията и преди всичко на нейната номенклатура. Коя бе онази сила, организирана и способна (разполагаща с финансови средства, медии и оръжие) да повали подобна мощ? Има ли смисъл да се залъгваме, че дейците на т. нар. опозиция бяха внимателно избрани и подготвени в идеологическите институти на БКП, на Държавна сигурност и дори на съветските репресивни тайни служби. Поведението на щрауса няма да ни помогне, а напротив. Изминалите години доказват, че то неизменно вреди. Затова е добре да знаем кой кой е – в миналото и понастоящем.

Не си ли задавате въпроса защо другарите останаха недокоснати. Два пъти уж „антикомунисти” ръководеха страната,[41] а никой не одраска комунистическите убийци, все още живите виновници за лагерите и преименуването на мюсюлманите, за целия непосилен терор, смазал духа на българите. Да видим от какъв род е „първият демократичен министър-председател”. Ст. н. с. Тодор Балканскипризнава: „Някъде бях чел, че все още не са открити капки за дебелоочие!

• читателю, бях потресен като романтичен привърженик на „синята идея” в България след 1989 г. от това, което научих в Огняново [Пазарджишко]:

• човекът, който остана в българската история с бащиното си име Филип Димитров – адвокатът, който учредява първото монархическо дружество в България, който през 1990 г. става заместник-председател на Координационния съвет на СДС;

• човекът, който през 1991 г. стана председател на предизборния клуб на СДС;

• депутат с това име в 36-о, 37-о, 40-о Народно събрание;

• министър-председателят на България през 1991-1992 г.;

• представителят на България в ООН и пр., и пр.,

е роден от първа братовчедка на огняновския партизанин Огнян (Гайтана – неговата майка, е нейна леля, сестра на баща й Филип).

Стефка, която връзва очите на нещастниците [при масовото убийство на невинни хора в с. Огняново], е сестра на Гайтана и също нейна леля.

На 6 октомври 2006 г. разказах тази история на д-р Александър Попов, най-добрият писател-разказвач в Краището. И му казах:

– Виж на какви хора сме разчитали да водят най-достойната идея за промяната? А нас ни преследваха дори затова, че определените за „гадове” Иван, Стоян и Драган са наши далечни родственици!

Роднинската връзка на Филип Димитров с огняновските сатрапи Гроздан и Методи Стоилови е открита от пазарджишката журналистка Невена Петрова (вж. статията й „Филип Димитров имал партизанска жилка. Негов вуйчо е организирал екзекуцията край Луда Яна”. В. „Труд”, 13 март 1993 г.).

В тази статия е поставен въпрос на Гроздан Димитров, смятан за главен подбудител и режисьор на убийствата:

– Какъв ви е Филип Димитров?

Отговорът е:

– Няма да ви кажа!

Продължението на диалога е:

– Той ви е племенник, нали?

– Като знаете, защо питате?

Знаещият много за убийството край Луда Яна или за Кървавия Огняновски помен остава изненадан, когато прочита във вестника „грешни сме били, Господи, ни убеждава журналистка от първа страница на в. „Труд”, 30 март 1993 г. Автор е Андрей Андреев, който обяснява, че роднинството на Гроздан Димитров с Филип Димитров е по „съребрена” линия. Забравил е обаче да посочи, че самият той е син на същата тази Стефка, която връзва очите на жертвите.

Същите тези Гроздан и Методи Димитрови, които организират и провеждат Кървавия Огняновски помен, фалшифицират историята на дядо си. За да го представят за другар на Левски вместо огняновеца Хайдуков, сват на Лазар войвода (вж. при Т. Балкански – „Лазар войвода”, София, 2002 г.).

Преди да стане монархист и демократ, родственикът [им] Филип Димитров се е гордеел със силните хора на Огняново и е ползвал привилегиите на роднинството.[42] Когато нещата се разкриват, той упорито мълчи! Този морален проблем предоставям на историята да отсъди.”[43]

Ето я нравствената пропаст между нормалните люде и подставените лица на комунистическо-ченгесарската номенклатура, която кукловодите се постараха да запълнят чрез подчинените им медии. Неотдавна в предаването „Телевизионна утрин” изтъкнатият комунист и офицер от Държавна сигурност Горан Готев обясни, че не се плаши от Иван Костов. Напротив, сподели как се засекли в чужбина. И тогавашният журналист от вестник „Дума” поздравил действащия прекалено мургав за българин министър-председател, задето „не се разправил с комунистите”.” На което Костов възкликнал от изненада: „Как така? Нали родителите ни бяха комунисти?”[44]

Какво говореше на митингите през януари 1997 г.? Колко бързо забрави, че учеше БКП как да се реформира, за да оцелее! И го правеше след промените, когато човек вече имаше избор, стига да не бе зависим от миналото си… Грях ли е да припомним на Командира Гаргамелзавещаното от първия официален учител по риторика Квинтилианправило: “Mendacem memorem esse oportet.”[45] У нас тя явно не важи. Защо ли? Поради късата памет на хората. Ала само Костов да бе, мед да му носим.

Другарите и наследниците им не се отдръпнаха, не отстъпиха крачка назад. Това е и една от основните причини декомунизацията да не се състои, а другарите „пак да са тук” и да са още по-безскрупулни отпреди. Вече преживели непознатата в човешката история метаморфоза от крайни отрицатели на капитализма и борци срещу него до архикапиталисти! При това без да положат и секунда истински труд – чрез измамата, наречена „нежна революция”. И пиша „една от основните причини”, защото тя не е най-главната.

Преди всичко това бе решение на онези скрити сили, които повече от два века въртят света на малкото си пръстче. Двигателят на това движение се нарича пари. Сега, когато „великите сили” уж се борят срещу вече почти ядрената Северна Корея, си спомних тъжния епизод от спомените на съветника по военните въпроси на американския президент Дуайт Айзенхауер полковник Филип Корсо. По време на Карибската криза той работи в Пентагона. Началникът му генерал Артър Трюдо е определен за главнокомандващ на американските въоръжени сили във Виетнам. Става дума за 1962 г., когато конфликтът в Индокитай е все още в зачатъка си. И макар според Корсо шефът му да притежавал „изключителни качества за един военновременен командир”, подмолните политически интриги довели до отстраняването му. „Обаче както двамата с генерал Трюдо установихме – посочва авторът, – тези качества можеха да се окажат онова нещо, което да те направи уязвим в армията от политици по време на една Студена война. Става дума за онази войска от жадни за власт люде, които водеха битка срещу враг, когото не можеха да видят и чието присъствие се усещаше само индиректно.

– Вече няма Порк Чоп Хилз,[46] Фил, – каза ми генерал Трюдо, след като узна, че генерал Максуел Тейлър с подкрепата на ръководството на армията е надделял над него по пътя към длъжността на командващ в Южен Виетнам. Това означаваше, че това е неговият последен пост на командир и ще се пенсионира като генерал-лейтенант. – И се опасявам, че това е война, която армията ще води със средствата на политиката вместо на бойното поле.

– Бихме могли да победим, ако ние бяхме там, генерале, – рекох аз, като усещах как гневът се надига в гърдите ми. – Вие и аз знаем какво научихме в Корея.

Може би генералът бе в състояние да забележи как лицето ми почервенява, защото каза:

– Не, навярно щяха да ни изправят пред военен трибунал заради онова, което научихме в Корея. Само помисли как щяха да се разправят с нас, ако бяхме спечелили тогавашната война. – След това се засмя и ми разказа как дирил начин да се пенсионира. – Щяхме да направим така, че комунистите да изглеждат лоши и да им причиним зло. Добре знаеш, Фил, че нямаме право да го сторим.”[47]

Кой както иска да го приема. „Конспиративни теории” ли? Нима сте слепи и глухи за ставащото край вас и по света? Не виждате ли, че заради открития петрол в Африканския рог и околните страни войната в Аденския залив е почти неизбежна? Да вярвате в някакви „сомалийски пирати” с лодки тип джонки, е все едно да приемате за истина старозаветната легенда за Давид и Голиат. Това е литература, сценарии за бъдещи действия, превърнати от медиите в „действителност”. По-скоро Северна Корея ще стане „демокрация” от нашенски тип, отколкото да предизвика атомна война. И това ще се случи, когато му дойде времето… Нали знаете: “Historia vitae magistra.”[48]Липсва продължението: „Никой не се учи от историята.

Мога още дълго да разказвам за комунистическите зверства, които замаскирани под някаква псевдодемокрация продължават и в наши дни. Предстои ми да покажа незначителна част от тяхното продължение в затворите и концентрационните лагери на комунизма. За тях „демократичният” свят вече не обелва и дума. Сякаш ги е нямало, не са били, всичко е измислица… А жертвите? Повечето преминаха в отвъдното. Мнозина от останалите спазват закономерността, че жертвата се привързва към палача си. Затова следват потомците на своите мъчители – лидерите на някаква измамна „синя идея”, „ново време” (да не би „старото” да си е отишло), движат се с откровени ченгета „напред-назад”, чакат от милиционерските послушници „ред, законност и справедливост” и прочие болшевишки атавизми. Повечето от нас без да искат, неусетно постъпват според древната максима: “Cras, cras et semper cras et sic dilabitur aetas.”[49] Все отлагаме или оставяме друг да свърши онова, което сами сме длъжни да сторим – тук и сега. Защото: “Militia est vita hominis.”[50] А Братството не само не отстъпва, то продължава своя поход на изток. Интернационалният комунизъм крачи по планетата с бодра стъпка. Предизвиканите от него икономически кризи са най-хранителната му среда, в която избуява като плевел след дъжд.

Вече не бива да се молим само за България, но и за християнската цивилизация. Разбира се, ако вече не е късно. Бог и времето ще покажат.“

-Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *