Ужасът в Хирошима. Част втора

По-късно същия следобед, кметът на Хирошима издаде собствена прокламация. „Настоящата катастрофа е резултат от ужасно и нечовешко въздушно нападение. Очевидното намерение на врага е да подкопае бойния дух на японския народ. Граждани на Хирошима, разрушенията са големи, но това може да се очаква по време на война. Запазете духа си. Не губете кураж.“

На сутринта след бомбардирането започнаха спасителните операции. Бяха привлечени отряди от близките гарнизони. Те събраха труповете преди да се е разпространила някоя зараза. Ранените бяха откарани, за да бъдат лекувани. Организираха се временни болници, въпреки че медицинският персонал беше много малко. Д-р Хида се оказа лекуващ на 3000 оцелели в едно село близо до Хирошима. „Първоначално нямахме нито лекарства, нито оборудване. Докторите нищо не можехме да направим. И все пак, събрахме някои неща, и започнахме да лекуваме обгарянията.“

Сестра Кинуко се спаси по необикновен начин. „Не знам колко дълго съмбила в безсъзнание. Когато се свестих, си помислих: „Още съм жива“. Явно Господ ми е дал сила“. Когато се събуди, тя откри, че се намира в масов гроб. „След като изпълзях от дупката, успях да пресека улицата, да стигна до входа на болницата. Отне ми ужасно много време, защото не можех да се изправя, нито да вдигна ръцете си или да ги движа встрани. Пълзях като буболечка, и най-накрая стигнах входа на болницата. Д-р Хиноки от аптеката ме забеляза и възкликна: Още сте жива! Той ме вдигна и ме занесе в хирургичното отделение. Коридорът беше пълен с хора, лежащи един до друг. Именно тук ме оперираха и махнаха всички големи парчета стъкло, които се бяха забили в мен.“

По целия град хората търсеха оцелели близки. „Бащата на приятелката ми дойде предиобед да ни вземе. Но приятелката ми, с която бяхме избягали заедно от банката, си беше счупила гръбначния стълб. Тя почина след една седмица. Беше с година по-млада от мен. Сега съм почти на 80 години, но по онова време тя беше едва на 18. Когато си мисля за нея, тя все още е на 18. Беше много красива, нежна.“

Но тогава се случи нещо, което завинаги промени възгледите за бомбата. Започна се в болниците. Започна да се разпространява мистериозна болест. „Забелязах я след около четвъртия ден. Разбира се, и преди това е била налице, но си мислех, че хората умират от тежките изгаряния“. Жената, която загуби децата си в пламъците, Шигей Хиратсука и съпругът й, бяха сред засегнатите. „Сложиха леглото ми до това на съпруга ми и взеха първо от него проба. След като взеха достатъчно кръв за пробата, махнаха иглата. Но кръвта не спираше да тече. Не помагаше каквото и да правеха. Дори и когато притиснаха мястото, кървенето продължи. Тогава по цялото тяло на съпруга ми започнаха да избиват червени петна. След това повърна голямо количество кафява течност. След това се отпусна назад и почина един час по-късно. Беше успял да оцелее до сега, но сега дори и той ми бе отнет“.

„Съпругът й беше един от хилядите, които починаха от тази нова и неизлечима болест – те гниеха. Това беше некроза. Нямаше бели кръвни телца, и кръвта нямаше сили да се бори с инфекциите, и така, тялото започваше да загнива. Накрая косата започваше да окапва. Когато човек си поставяше ръката на главата на пациента, в ръката му оставаха кичури коса. Оказа се, че най-тежко засегнатите са били близо до епицентъра, или са погълнали радиоактивен материал, подобно на хората, които пиха от черния дъжд. Впоследствие осъзнахме, че това е радиация, но по онова време не знаехме какво е това. Лъчевата болест се превърна в най-стряскащото последствие от бомбата.“

––––––––––––––––––––––––-

Днес само няколко са местата, които носят белезите от 6 август 1945. Прогорено дърво, сянката на изпепелен човек на някой камък. Спомените на очевидците също избледняват. Акико Такакура, банковата чиновничка, която е била само на 260 м. от епицентъра, е една от последните очевидци на абсолютния ужас на бомбата. „В Хирошима има един универсален магазин Сого, в който сядам понякога на чай. Оттам мога да видя пътя от банката към полигона, където избягахме. Виждам старци,  разхождащи се щастливо по улицата. Млади хора, държащи се за ръцете и наслаждаващи се на разговора си. Деца, държащи родителите си за ръка и изглеждащи щастливи. И си мисля за тези ужасяващи моменти, които преживях преди много години, и всички тези хора, изгубили живота си. Питам се, за какво беше всичко това? Наистина ли се случи?“

Всяка година на 6 август се провеждат церемонии, които да припомнят какво се случи на този ден, да се убедим, че тези събития не са забравени, и няма да бъдат повторени. По залез слънце до реката на Хирошима хората оставят десетки хиляди свещи, като всяка свещ олицетворява душата на един загинал човек.

––––––––––––––––––––––––-

Почти всички военни лидери на САЩ от онова време заявяват, че използването на атомната бомба е било ненужно. Дори добре известният „ястреб“ генерал Къртис ЛеМей казва: „Войната щеше да приключи до две седмици“. Адмирал Уйлям Лий, началник-щаб на главното командване на президента Труман, по-късно пише: „Използването на това варварско оръжие над Хирошима и Нагазаки не бе от значение за войната ни с Япония. Японците вече бяха разгромени и готови да капитулират… Като първата страна, която го използва,… ние приехме етични стандарти, характерни за варварите от тъмните векове.“

Това не пречи на президентът Хари Труман (с еврейски произход) да каже след пускането на бомбата: „Това е най-голямото събитие в историята. Помислих си, че животът на четвърт милион американци* в разцвета на силите си струва два японски града.“

четвърт милион е предполагаемия брой жертви, който американците биха дали в една война с конвенционално оръжие с Япония

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *