УБИЙСТВОТО НА ВОЛОДЯ НАКОВ. Част втора

ІІІ.2. ,,Съвсем наскоро след това обаче по нареждане на подчинения на Държавна сигурност отдел “Затвори” при МВР Володя Наков е преместен в затвора в Пазарджик, където е настанен на 21 септември 1984 г, а точно след една година е убит.

През цялото време на пребиваването на Володя Наков в затвора в Пазарджик не е било разрешено на нито един от неговите близки нито да го види, нито да му изпрати писмо, нито да получи писмо от него. Брат му Пламен Наков свидетелствува, че му е изпращал колети, но аз съм категоричен, че нито един от тях не е даван на Володяцелта е била той да бъде напълно изолиран от всички крепящи го емоционални връзки, а ако му бяха дали макар и само един колет или едно писмо, после не биха могли да го шантажират с аргумент, че в името на “високохуманния комунистически морал” всичките му близки са се отказали от него и са против него.

Точно в деня, в който Володя Наков вече от няколко часа е полумъртъв, от името на началника на затвора е написана характеристика, която обаче е подписана от заместник-началника на затвора, отговарящ по въпросите на Държавна сигурност. Не съществува нито нормативно изискване, нито практика, при която да се изготвя характеристика за затворник, който трябва да бъде изпратен за лечение в медицинско заведение. Най-малкото пък за затворник, който е полумъртъв и се нуждае от спешна медицинска помощХарактеристика, необходима за “конвоирането” на затворник обаче се изготвя винаги, когато има предварително нареждане за “окончателно конвоиране”, след което затворникът няма да бъде връщан повече в този затвор. Точно такава характеристика е приложена по следственото дело, което е образувано във връзка със смъртта на Володя НаковКоето недвусмислено показва, че неговата съдба е била предварително решена.

Основният текст в тази характеристика е следният: “Още с постъпването си в затвора Пазарджик се държи демонстративно и предизвикателно, без да се съобразява с установения вътрешен ред. За груби дисциплинарни нарушения е наказван неколкократно. Категорично отказва да работи. На всеослушание изразява своето негативно отношение към съдебно-изпълнителните органи. Враждебно е настроен по отношение социалистическия строй в нашата страна, многократно е заявявал, че ще направи опит за бягство от затвора и зад граница. Дръзкото му поведение го прави опасен да извърши агресивни действия и срещу служители от затвора, но особено при конвоиране”.

Това, че е опасен да извърши агресивни действия и че е заявявал, че ще направи опит за бягство от затвора, разбира се, е чиста измислица, но тя е била нужна, за да бъде обоснована строгата секретност на конвоирането и да няма излишни свидетели (включително и неинструктирани от ДС лекари) за състоянието му след жестокия побой; ако беше вече мъртъв, пак щеше да пише в характеристиката му, че е опасен за агресивни действия и бягство при конвоирането.

Лично аз се запознах с Володя Наков в затвора в Пазарджик. С него бяхме дълго време в съседни килии. Преди да го екзекутира физически, Държавна сигурност искаше да го екзекутира духовно, и за да сломят волята му, той бе поставен при нечовешки условия за съществуване. Лъжа е написаното в характеристиката му, че е бил поставен при общ режим. Още по-голяма лъжа е съдържащото се внушение, че си е негова лична вината за това, че не е ползувал правата си по този режим (точният текст гласи: “Поставен е при общ режим. Не е ползвал правата по режима”). В този текст все пак се признава, че Володя Наковдействително е имал известни права на по-човешко третиране в затвора, но и почти се внушава, че той сам е преодолял всички заключени врати, самонастанил се е в ужасната килия, в която после е бил убит, а затворническите власти просто не са били могли да му се противопоставят!

В правата му по общия режим е влизало и правото му да получи по едно свиждане с близките си всеки месец, а от текста е видно, че той въобще не е ползвал и това си право. Аз съм свидетел, че той не е имал нищо против това да бъде посетен от близките си, свидетел съм и на това, че на него злорадо му казваха, че близките му не искат нито да го видят, нито да го чуят, защото са възмутени от неговата злостна антинародна дейност и искат да го накарат да се разкае и превъзпита. Свидетел съм и на това, че Държавна сигурност след съответна манипулация на близките използува подобен подход при всички политически затворници, за да сломява жертвите си; при мен напр. се опитаха да постъпят по същия начин, като на дошлите за свиждане мои близки казваха, че аз не желая да се срещам с тях, а на мен ми казваха, че никой не е идвал да ме търси и никой от близките ми не се интересува от мен; тъй като обаче още на следващия ден родителите ми са посещавали посолството на САЩ в София и там са казвали какво са били излъгани, когато са отишли в затвора за свиждане, скоро спряха да ме шантажират по този начин; тогава обаче започнаха да връщат дошлите за свиждане мои близки с аргумента, че съм наказан и съм в карцера, поради което нямам право на свиждане и те не могат да ме видят.

Свидетел съм и на събитията, станали в затвора, при които за негов единствен убиец бе обявен един криминален престъпник, който всъщност въобще не го е убил. В 01 часа и 10 минути през нощта на 24 срещу 25 септември 1985 г. Володя Наков бе нападнат от специално изпратения при него криминален рецидивист Костадин Мастръков. Много добре познавах Мастръков и знаех, че е вербуван от властите и че често го използуват за провокации вътре в затвора. Наскоро преди това началникът на затвора майор Кискиновми бе показал 12 страници показания на Мастръков за това, че съм създал вътре в затвора и ръководя нелегална противодържавна организация за свалянето на властта на Тодор Живков, и че съм му предложил и на него да стане член на тази организация; казах на майора, че такава организация все още няма, но действително имам намерение да направя, и тъй като за нея ми трябват високоинтелигентни хора, а не криминални отрепки като Мастръков, то аз предлагам на самия началник на затвора да стане вторият след мен член на тази организация.

Изглежда обаче, че Мастръков ясно е разграничавал задачите по провокационната си дейност от задачата да убие (за първи път в живота си) човек. Той действително биВолодя, но все пак Володябе останал жив.

Очевидно неочаквали този резултат, затворническите власти оставиха Володя Наков в продължение на няколко часа да лежи върху циментовия под в коридора, без да му дадат каквато и да е медицинска помощ. После в затвора се пусна слух, чеВолодя е починал по пътя за болницата и всъщност убиецът е именно Мастръков. Неговият брат Валери Мастръков също бе в затвора и лично ми бе казал, че надзирателите са имали инструкцията да облекчават неговото затворническо положение и дори изрично са му казвали, че правят това, защото брат му бил “извършил голяма услуга на България”.

Две седмици след побоя над Володя Наковв затвора пристигна следовател, за да извърши “оглед на местопрестъплението”, а дежурният офицер Гаврил Станчев ми попречи да се явя пред следователя и да бъда разпитан като свидетел на онова, което съм видял и чул. Още на следващото мое свиждане с родителите ми ги уведомих за случилото се, казах им, че и мен ме чака същото и че трябва да уведомят посолството на САЩ, а после започнах да пиша многобройни искания до главния прокурор да бъда разпитан като свидетел.

От затвора излязох на 31 октомври 1989 г. и само след няколко дни дадох серия интервюта за това убийство по радио “Свободна Европа”, публикувах специално интервю в брой 342 от 9 януари 1990 г. в сп. “Отечество” и написах няколко специални искания до Главния прокурор да бъда разпитан като свидетел.

Едва когато станах сенатор (депутат във Великото Народно събрание), прокуратурата счете, че не би могла повече да игнорира моите и на бащата на Володя многобройни искания за разследване, и с постановление от 02 юли 1991 г. образува следствено село N 73 от 1991 г., а на 17 август 1991 г. бях разпитан като свидетел. Следователят по делото Дойчин Благоев бе мой състудент и с готовност се съгласи да наруши “тайната на предишното разследване” и не само ми даде възможност да прочета документите, но и ми предостави възможността да си извадя ксерокс-копия от тях. Така получих достъп до една прецизно пазена тайна на Държавна сигурност – тайната за убийството на Володя Наков.

ІІІ.3. Следствието за смъртта на Володя Наков е образувано на 3 октомври 1985 г., което е едва (10) десет дни след събитието, станало през нощта на 24 срещу 25 септември 1985 г. Следствието е образувано само и единствено срещу Костадин Миланов Мастръков. Аз съм свидетел, че “събитието” е станало точно в 01 часа и 10 минути; на стр. 259 от моя “Кратък френско-български речник” съм записал шифрованите цифри “25090110” – страницата на книгата е умишлено избрана и означава “25-ти, 9-ти месец”, а цялата шифрована цифра означава “25-ти, 09-ти месец, 01 часа и 10 минути”.

Докладната записка на дежурния офицер майор Кирил Ив. Боев обаче отнася събитието към неопределеното време “към 2 часа през нощта”; освен това логическият анализ през призмата на граматическата категория “време” дава основание да се заключи, че тази докладна записка е написана много дни след събитието, при това в нея никъде не е казано кога точно е написана и докладвана. Отделно от това при разпита двама от надзирателите говорят за “към 1 часа и половина”.

В делото се намират медицинските констатации на цивилните лекари от градската болница в Пазарджик, на военните лекари от болницата при Софийския централен затвор, както и експертизата на военния съдебен лекар подполковник д-р Златко Колев, извършил аутопсията на трупа. От тях е видно, че констатациите на лекарите от Пазарджик са налагали на Володя Наков да се осигури абсолютен покой и спешно лечение, но въпреки това затворническите власти са наредели той да бъде транспортиран на разстояние повече от 120 км и да бъде настанен в затворническата болница в София, където не съществуват абсолютно никакви технически възможности за специализирана медицинска помощ. При това, видно е, че посоченото разстояние е било изминато от колата за “бърза медицинска помощ” за рекордно дълго време – цели 9 часа!

От протокола за аутопсията на съдебния лекар е видно, че съществуват контузии, каквито въобще не са били констатирани от лекарите в градската болница в Пазарджик и каквито обвиняемият Костадин Мастръков въобще не е бил могъл да предизвика; което означава, че те са били нанесени не само извън затвора в Пазарджик, но и едва след неговото пребиваване в гражданската градска болница в Пазарджик. Също така Костадин Мастръков не е разполагал с “технически възможности” за предизвикване на т. нар. “странгулационна бразда” със ширина 10-12 милиметра и не е било възможно такава да не е била забелязана от пазарджишките лекари, ако тогава я е имало. А всичко това е категорично доказателство, че Володя Наков е бил доубит или по пътя от Пазарджик до София или в затворническата болница в Софиякъдето е бил закаран в противоречие с медицинските изисквания и най-вероятно именно с такава цел.

В медицинската документация, изготвена от окръжната консултативна поликлиника в Пазарджик е отбелязано, че Володя Наков е бил постъпил за изследване в “0400” часа на 25 септември 1985 г., т. е. три часа след нанесения му побой. В графата “изписан” е отбелязана само същата дата, без да е отбелязан часът, но лекарят, направил предпоследната консултация, е отбелязал “630 часа”. В епикризата изрично е записано, че анамнезата е заснета първоначално по данни на болния, но впоследствие той е станал неадекватен и заснемането е продължило по данни на медицинското лице от затвора, което освен това настояло болният да бъде изпратен за лечение в София. Въпреки, че в гражданската болница в Пазарджик има превъзходна техника и превъзходни хирурзи с високи научни титли, а в затворническата болница в София няма никаква техника, а единствените двама лекари въобще не знаят по какво са специалисти!

После, от медицинската документация, издадена от болницата при Софийския централен затвор е видно, че Володя Накове пристигнал там в 1530 часа, бил е жив още цели 12 часа и е починал в 2 ч. и 30 мин. на 26 септември 1985 г. Не е ли странно, че в 06 часа и 30 мин. т. нар. “медицинско лице от затвора” е отказало да предостави Володя Наков за лечение в гражданската болница в Пазарджик и е настояло той да бъде изпратен за по-сигурно в София?! Не е ли възможно именно това “медицинско лице” да е и фактическият убиец на Володя Наков?

Съществува и още нещо – от . нар. “Заключително постановление”, издадено на 11 ноември 1985 г. от зам. началника на отдел “Следствен” при МВР Пазарджик се вижда, че именно по настояване на ръководството на затвора В. Наков е бил транспортиран за затворническата болница в София.

Не е ли странно, че лекарите от гражданската болница в Пазарджик са се съгласили да пренебрегнат положената от тях медицинска клетва и без какъвто и да е протест са изоставили Володя Наков и не са приложили незабавни медицински мерки за неговото спасяване! Нима тези лекари от гражданската болница в Пазарджик наистина са невинни за смъртта на Володя Наков?

Не е ли странно, че разстоянието от 120 км от Пазарджик до София е преодоляно за цели 9 (девет) часове!

Не е ли странно, също така, какво точно са правели с Володя Наков в продължение на цели 12 часа както лекарите, така и някои хора от надзирателския и ръководния персонал на затвора след неговото настаняване в затворническата болница в София, през което време няма никакви данни Володя да е бил лекуван!

Т. нар. “Оглед на местопроизшествието” е извършен цели две седмици след побоя, но в официалния протокол за това е посочена датата 25 септември 1985 г. Следователят отбелязва, че извършва огледа си “по повод съобщението на зам.-началника на затвора”, но такова съобщение липсва в делото, а въпросният зам.-началник се казва Гилев и е подполковник от Държавна сигурност. Посочено е, че огледът се извършва в присъствието на две поемни цивилни лица, но протоколът е подписан само от едно лице, при това по всичко личи, че подписът не е негов! В протокола е записано, че в килията има две железни легла с пружини, дюшеци, одеала, бели чаршафи и бели възглавници; нещо повече – в делото са приложени и снимки на тези хотелски удобства, но … липсват каквито и да са уточнения и показания относно това, дали наистина всичките тези така документирани удобства се отнасят за тази именно килия или се отнасят за някоя друга килия, или примерно за стаята за почивка на началника на затвора или на надзирателите. Самият аз съм свидетел не само за това, че в килията, за която става въпрос никога не е имало такива неща, но и че такива удобства никога не е имало в самото затворническо отделение.

В пълно противоречие с гражданските закони т. нар. “Смъртен акт” е издаден не от общината, в която Володя Наков е бил надлежно регистриран като неин постоянен жител, а от съвсем друга община, с която той никога не е имал нищо общо; нещо повече – в т. нар. Кирковски районен народен съвет Володя Наков се води жив много години след смъртта му; освен това в смъртния акт изрично е записано, че смъртта е настъпила “след пиянски побой”.

На 26 септември 1985 г. Володя Наков е погребан в малашевското софийско гробище така, както се погребват престъпниците с изпълнена смъртна присъда – в присъствието на четирима висши офицери от Държавна сигурност. Но дори и осъдените на смърт са имали повече права от него – те са имали правото светът да знае истината за тях и за деянията им, както и да бъдат убити по достоен и немъчителен начин. Истината за Володя Наков и за неговите “деяния” обаче е скрита най-старателно: той е обявен за хулиган и е обявен за убит от криминален престъпник. Нещо повече – погребението му не е било записано в регистъра на гробищата, а това е нещо, което не е било отказвано както на осъдените на смърт криминални престъпници, така и на осъдените на смърт политически личности като напр. Никола ПетковТрайчо Костов и други.

В деня на погребението Володя Наков е бил на 32 години, а съпругата му Едит Владимирова Накова – само на 22 г. Малко преди погребението от ареста на Държавна сигурност са били освободени трима от приятелите на Володя, брат му и съпругата му и след като са написали писмени декларации, че няма да правят демонстрации, им е разрешено да видят трупа. Разрешено било и на трите деца на Володя, най-голямото от които е било само на 5 години, да видят трупа на баща си.

Съдебният лекар д-р Колев е споделил пред журналистката Гергина Банкова, че наскоро след аутопсията при него били дошли четирима души, трима от който най-висши служители от Държавна сигурност, иззели всички записки и копия от протокола на доктора, предупредили го, че в името на сигурността на държавата той е длъжен да не казва на никого за извършената от него аутопсия.

В материалите по делото има “Протокол за разпит на обвиняем” с дата 25 септември 1985 г. От него е видно, че следователят Михаил Гергишанов е разпитал като обвиняем Костадин Миланов Мастръков, а последният охотно и неколкократно се признава за виновен в убийството на Володя Наков, като обяснява, че го е убил, защото Наков е говорел и псувал на сън, а Мастръков счел, че псувнята се отнася именно за него. Липсва обаче задължителното отбелязване в колко часа е започнал разпитът, в колко часа е приключил, както и номерът на следственото дело. Липсват, разбира се, и задължителното “Постановление за образуване на предварително следствие”, както и “Постановление за привличане в качеството на обвиняем”.

Едва на 03 октомври 1985 г., т. е. 9 (девет) дни след “събитието” и след “разпита на обвиняемия” е издадено постановлението за “образуване на предварително следствие”, но постановление за привличането на Костадин Мастръков в качеството му на обвиняем въобще не е издавано, въпреки че той е разпитван като такъв.

Обяснението на този парадокс е прекалено просто – фактите сочат, че К. Мастръковсамо е “набил” Володя Наков, а друг е използувал това като прикритие и е “убил” Володя НаковА целта на следствието е била – бързо да скрие истината и убиеца!Именно поради това “разследването” срещу Костадин Мастръков е приключило само за 40 дни, нещо, което е необичайно бързо за разследване на убийство. На 15 ноември 1985 г. окръжният прокурор Тако Ангелов е издал постановление за прекратяване на наказателното производство с аргумент, че К. Мастръков е действувал в състояние на невменяемост.

Ако Костадин Мастръков не беше обявен за невменяем и беше изправен пред съда, тогава той, неговите близки и неговият адвокат, както и близките на Володя Наков и техният адвокат, щяха да имат възможност да се запознаят обстойно с фактите и щяха да могат да се противопоставят, ако не изцяло, то поне във висока степен, на чудовищните фалшификации на Държавна сигурност. Но никой, абсолютно никой, заинтересован да защити интересите на убития Володя Наков и на неговите близки, и никой, заинтересован да защити интересите на набедения като убиец Костадин Мастръков, не е могъл до днес да прочете делото с чудовищните фалшификации на Държавна сигурност, и никой не е успял да постигне започването и завършването на една гарантирана от държавата законова процедура за разкриване на истината.

За да постигнат този именно ефект още тогава МВР и прокуратурата са обезпечили ситуацията, при която К. Мастръковда поеме вината за смъртта на Володя Наков, без да понесе наказание за тази вина.

А един от най-важните елементи в това отношение е издаването на т. нар. тройна съдебно-психиатрична експертиза, подписана от проф. д-р Йончевд-р Михайлов и д-р Христова, които, без да извършат каквито и да са медицински изследвания и без въобще да потърсят и анализират някакви стари медицински изследвания, охотно се позовават единствено на манипулираните обяснения на К. Мастръков и предписват точно това, от което Държавна сигурност има нужда – настаняване на К. Мастръков в специализирана психиатрична болница за принудително лечение, без да уточняват (в нарушение на законовото изискване да уточнят) какво да бъде това лечение.

Настаненият в специализираната болница в гр. Ловеч “опасен шизофреник-убиец” е бил на напълно свободен режим, като е изпращан на работа извън затворническата лудница, т. е. на строителни обекти в града без каквато и да е охрана. Когато, обаче, след приключване на “лечението” К. Мастръковбил извършил ново престъпление, тогава лекарите “изведнъж” решили, че той е напълно нормален и годен да изтърпи новата си присъда.

Само една година след смъртта на Володя Наков набеденият като негов единствен убиец Костадин Мастръков е помилван за всички извършени от него престъпления със секретен Указ N 2901 от 02 септември 1986 г. на Държавния съвет в чест на “бойния комунистически празник” 9 септември.

В края на август 1988 г., във връзка с предстоящото чествуване на бойния комунистически празник 9 септември и във връзка с поредното набиране на безплатна робска работна ръка за т. нар. национални строителни обекти, четири години след убийството на Володя Наков, у дома му пристигнал районният инспектор по МВР с указание да изпълни едно съвсем надлежно оформено ново съдебно решение (отново издадено в негово отсъствие в съдебната зала!) за задължително заселване в Белене за срок от една година

Както вече посочих, аз бях разпитан като свидетел още на 17 август 1991 г. После делото бе замотано и в пресата се появиха съобщения, че като виновник за убийството е бил привлечен полковник Топкаров, тогавашен началник на Софийския централен затвор, в затворническата болницата на който е престоял и умрял Володя Наков. Версията, че лично полковник Топкаров е удушилВолодя Наков изглежда вероятна и убедителна, но според мен отново е подвеждаща и невярна. Затова, защото полковник Топкаров никога не е действувал емоционално, на своя собствена глава и без предварително обезпечена безотговорност, а винаги е изпълнявал специални операции на Държавна сигурност, като е поемал върху себе си вината на тайните служби, а те пък са му обезпечавали безотговорността.

Според мен новата власт, представляваща само едно съвсем ниско йерархично звено от структурата на Червената мафия, е била постигнала “джентълменско споразумение” с полковник Топкаров, подобно на споразумението, което по-рано Държавна сигурност бе постигнала с Костадин Мастръков. Затова и до днес няма официални съдебни дела, даващи възможност за публичност на събитията, няма и наказателна отговорност за никого. Затова и днес, вече повече от петнадесет (15) години след т. нар. “падане на комунистическата власт” никой в България не желае да бъде разкрита истината за жестоките издевателства и убийствата на политически затворници.

Изглежда просто и разбираемо, но е примитивно и невярно твърдението, че за това пречат само и единствено членовете на бившата комунистическа партия. Действително за тях не е престъпление, а е високопатриотичен и интернационален дълг пред човечеството да бъдат убивани хората, които не са съгласни с комунистическата идеология и практика. Примитивно и невярно е обаче твърдението, че “новите демократи”, присвоили си правото да бъдат наричани “антикомунисти”, били безсилни да се преборят с комунистите и тяхната агентура. Истината е, че и те са част от тази агентура.

ІV.

Специално внимание ще отделя и на още няколко доста важни факти.

ІV. 1) На 01 март 1998 г. отправих до Президента на България Петър Стоянов(същият, който днес е лидер на парламентарно представената политическа партия “Съюз на демократичните сили”) едно доста обширно изложение, с което пледирах за неговата спешна намеса и даване на личен принос относно това, да бъде обезпечено публичното разкриване и разследване на целия престъпен механизъм на бившата Държавна сигурност, трансформирана днес като Червена мафия, и в частност настоявах за публичност на разследването на извършеното през септември 1985 г. убийство на политическия затворник Володя Наков. В посоченото изложение изрично съм подчертал, че един от важните елементи в престъпния механизъм на Държавна сигурност е издаването на секретния Указ N 2901 от 02 септември 1986 г. на Държавния съвет, с който криминалният престъпник Костадин Мастръков е помилван за всички извършени от него престъпления. Посочил съм, че по същество става въпрос за това, че въпросният криминален престъпник само е бил нанесъл побой на Володя Наков и че този побой после е послужил като прикритие за истинския убиец, който по поръчение на Държавна сигурност е извършил убийството, и че след всичкото това криминалният престъпник се е бил съгласил да твърди, че лично той е извършил убийството, а Държавна сигурност му се е отблагодарила като го е обявила за невменяем и го е освободила от наказателна отговорност, а отделно от това със секретен Указ на Държавния съвет го е помилвала за всички извършени от него други престъпления.

Във връзка с това писмо от Президента Петър Стоянов не съм получил никакъв отговор. Тъй като моите писма бяха предоставяни и на западните посолства в София, посланиците несъмнено са знаели факта, че действувайки като нискойерархичен слуга на Червената мафия същият този президент по същество е съучастник на престъпниците. Но никога не са поставяли въпроса за човешките права на абсолютно невинно репресираният и убит техен политически съмишленик и приятел Володя Наков, а самият Петър Стояноввинаги е бил определян от тях като “високо морален демократичен президент”. Не е ли това гавра, извършена от Запада по отношение Володя Наков!?“

-Янко Янков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *