УБИЙСТВОТО НА ВОЛОДЯ НАКОВ. Част първа

І.

,,Ваши Превъзходителства,

Както повечето от Вас много добре знаят, в продължение на много години писах и отправях до официалните български институции множество искания за спазване на официално действуващите правни норми, при което изпращах и до повечето от Вас т. нар. “информационни копия” от тези писмени текстове.

И тъй като много добре знаех, че всичките тези официални български обществени и държавни институции всъщност са само част от системата на руската Червена мафия(представляваща институционално продължение на съветската Червена армия, или по-точно – на ГРУ и КГБ) и тяхното функционално предназначение съвсем не е да служат на правото, а е да поглъщат всичко, отправено до тях и да го обвиват в лепкавата мрежа на недостижимата за обществото “служебна” и “правосъдна” тайназа да се противопоставям на тази стратегия аз започнах да издавам документални книги, в които публикувах всичките тези материали. Така, от 1994 г. до днес съм издал 6 (шест) обемисти томове, озаглавени “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, екземпляри от които регулярно съм предоставял на повечето от дипломатическите представителства в София, и които се намират в повечето от обществените, университетските и специализираните научни библиотеки в България и в чужбина.

Трябва да Ви призная, че поне в началото имах глупавата илюзия да си мисля, че Вие сте искрено заинтересовани от спазването на действуващите в България закони и защитата на човешките права, и че, разбира се, въобще не съжалявам за така проявената към Вашата демагогия моя глупава доверчивост.

Трябва да Ви призная, също така, че когато през 1991-1992 г. осъзнах, че моите палачи са Ваши “демократични партньори” и че Вие сте “мафиотски партньори” на моите палачи, реших, че въпреки това, за да поставя на изпитание Вашето политическо, правно и морално двуличие, ще трябва да продължавам да Ви изпращам т. нар. “информационни копия” от моите отправяни до българските институции писмени текстове; не заради очакването Вие да се проявите като правозащитници на моите и на останалите българи нарушени права, а за да регистрирам за българската и за европейската история онова което става.

Днес тази моя стратегия е поставена на малко по-различни основания – без да очаквам от Вас каквато и да е искрена загриженост на решаването на проблемите, свързани с нарушението на човешките права, за които официално и директно ще Ви информирам чрез няколко десетки синтезирано описани казуси в продължение на няколко месеци, аз ще се обръщам към Вас с изрично формулираното искане да упражните предоставените Ви от международното право и дипломатическата практика възможности да въздействувате върху вашите “демократични” приятели от българския филиал на руската Червена мафия и да ги мотивирате да спазват официално действуващите в България закони. А когато приключа с тези писма, Ваши Превъзходителства, те ще бъдат публикувани (надявам се, че не само на български език) не само във въпросната моя документална поредица, но и в специално издание, озаглавено “Кого защитава Западът – Човешките права или Червената мафия?”, и (ако имам такава финансова възможност) ще се постарая да станат достояние не само на българската, но и на Вашата широка общественост.

ІІ.

Ваши Превъзходителства,

През септември 1985 г. в затвора в гр. Пазарджик бе започнало началото на т. нар. “оперативно мероприятие” по убийството на политическия затворник Володя Наков, който, впоследствие бе доубит в затвора в гр. София, а оттогава до днес, както първоначално обезпеченото от Москва откровено комунистическо българско правосъдие, така и впоследствие поощряваното от Запада “посткомунистическо” и мафиотско по своята същност българско правосъдие, е направило всичко възможно, за да скрие истината за това убийство.

Във връзка с това убийство лично аз съм писал:

1) Интервю, публикувано в сп. “Отечество”, брой 342 от 9 януари 1990 г.; с. 82-84 на Том 1 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 1994;

2) Отворено писмо от 01 март 1998 г., адресирано до Президента, западните посланици в София и БТА; публикувано в: Том 3 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2002, с. 303-319;

3) Отворено писмо от 18 март 1998 г., адресирано до Президента, западните посланици в София и БТА; публикувано в:Том 3 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2002, с. 320-322;

4) Отворено писмо от 20 май 1998 г., адресирано до Президента, западните посланици в София и БТА; публикувано в: Том 3 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2002, с. 343-347;

5) Отворено писмо от 22 юли 1998 г., адресирано до Президента, Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи, западните посланици в София, специалните докладчици на ПАСЕ за България по процедурата за мониторинг и БТА; публикувано в: Том 3 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2002, с. 382-384;

6) Отворено писмо от 03 ноември 1998 г., адресирано до Президента, Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи, западните посланици в София, специалните докладчици на ПАСЕ за България по процедурата за мониторинг и БТА; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 144-147;

7) Отворено писмо от 20 ноември 1998 г., адресирано до Президента, Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи, западните посланици в София, специалните докладчици на ПАСЕ за България по процедурата за мониторинг и БТА; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 217-225;

8) Отворено писмо от 24 декември 1998 г., адресирано до Президента, Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи, западните посланици в София, специалните докладчици на ПАСЕ за България по процедурата за мониторинг и БТА; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 409-411;

9) Отворено писмо от 11 февруари 1999 г., адресирано до Президента, Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи, западните посланици в София, специалните докладчици на ПАСЕ за България по процедурата за мониторинг и БТА; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 433-436;

10) Отворено писмо от 13 февруари 1999 г., адресирано до Посланиците на Великобритания, Германия, САЩ и Франция; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 436-441;

11) Отворено писмо от 15 февруари 1999 г., адресирано до фондация “Отворено общество”; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 445-446;

12) Отворено писмо от 06 август 2000 г., адресирано до Посланиците на Великобритания, Германия, САЩ и Франция; публикувано в: Том 5 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 245-248;

13) Специално писмо от 08 ноември 2000 г., адресирано до Европейския съд в Страсбург за защита на правата на човека; публикувано в: Том 5 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 287-290;

ІІІ.

ІІІ.1.Володя Ангелов Наков е роден на 29 септември 1953 г. в гр. София. През 1982 г. той започнал да посещава посолствата на САЩ, Великобритания, Германия и Франция, където предоставял документи за нарушенията на човешките права в България и заявявал искането си да получи дипломатическа помощ, за да напусне България и да живее в свободния Западен свят.

Точно в деня на посещението в България през 1983 г. на Ханс Дитрих ГеншерМинистър на външните работи на Германия,Володя Наков отново влязъл в посолството на Германия и предявил искането си за дипломатическа помощ, а това дало формален повод на германския Министъризрично и официално да постави на разглеждане пред българските власти неговият случай. Изглежда, обаче, че българските власти са били схванали думите на Ханс Д. Геншер или като“незаслужаваща никакво внимание импотентна дипломатичност” или катообикновен формален ритуал, представляващ елемент от тайното споразумение между западните елити с втория клан на комунистическия елит, насочен несъмнено против първия комунистически клан, но не и в полза на човешките права, и в резултат на това само няколко часа след края на дипломатическата визита Володя Наков бил арестуван и изпратен в клиниката за психично болни в град Курило, тъй като било счетено, че само луд човек би могъл да поиска да напусне “страната на безмерното социалистическо щастие”, за да отиде да живее в някоя от страните на “зловещия капитализъм”, и че към такъв човек властите следва да се отнасят като към болен, нуждаещ се от медицинска помощ. Там, обаче, офицерите с бели престилки така се престарали, че поставили на своя “пациент” една съвсем уникална и неописана в нито един учебник по психиатрия диагноза – “социопат”. Все пак, обаче, повечето от западноевропейските посолства в София заявили, че не признават диагнозата, а радио “Свободна Европа” оповестило, че “принадлежащата към съветската школа българска социалистическа психиатрична наука” вече е била достигнала “върховете на своята безспорна интелектуална мощ”, тъй като е успяла да открие такива заболявания, каквито нито една друга наука в света не е в състояние да открие.

В крайна сметка, след няколко месеци подвизаващите се като лекари офицери от българския филиал на КГБ променили мнението си и признали Володя Наков за напълно нормален, но от лудницата той бил откаран направо в зловещия арест на Главно следствено управление на Държавна сигурност, където образували следствено дело за т. нар. “противодържавна агитация и пропаганда” и с прокурорски обвинителен акт го предали на наказателния съд. Оказало се, обаче, че официалните доказателства се свеждали единствено до “общи приказки”, които той и приятелите му отричали да са били казвани, а в същото време липсвали каквито и да са възможности да бъдат арестувани западните посланици и да бъдат заставени да свидетелствуват относно това, какви думи са били употребявани от обвиняемия пред тях. Журналистиката Гергина Банковапише, че когато през 1992 г. успяла (кой знае как!) да се добере до това дело (намиращо се в архива на ДС), намерила в него само данни кога е било образувано, и че липсвали каквито и да са данни кога и как е приключило (Банкова, Г., За Володя, когото убиха. И за това, как принаписаха биографията му, и за смъртта му, сп. “Общество и право”, С., 1992, кн. 5; в-к “Либерален Конгрес”, Год. ІІ, брой 17 (33), 15 май 1992 г.).

Разбира се, веднага след пропадането на това дело против Володя Наковбило образувано второ, също толкова мистериозно и противозаконно дело, по което Софийският градски съд постановил абсолютно противозаконната присъда “задължително заселване в друго населено място за срок от една година”. Самият аз, пишещият тези редове, в продължение на повече от петнадесет (15) години безуспешно се опитвам да открия това дело, но все пак открих документ, подписан от началника на затвора в Пазарджик, от който е видно, че присъдата е по чл. 272 от НК; в случая, обаче, същественото е в това, че тази присъда е абсолютно противозаконна, тъй като за да може да бъде постановена е било необходимо преди това спрямо “престъпният деец” да е имало “административна забрана за напускане на дадено населено място” и безспорно доказателство, че забраната е била нарушена, а нито един факт от биографията на Володя Наков не говори за наличието на такива т. нар. “преюдициални факти”, даващи основание за такава присъда.

Вместо “да се осъзнае и да се разкае пред високохуманното социалистическо правосъдие”, когато попаднал в Силистренското село Ножарево, където бил заточен (“принудително заселен”), воденият от своята “престъпна упоритост” Володя Наков веднага отрил, че в селската поща има телефон, “най-нагло и гнусно” излъгал пощенската служителка, че софийският телефон, на който иска да се обади е на родителите му, и така успял да се свърже с посолството на САЩ в София. Бдителната и високохуманна социалистическа власт, разбира се, веднага узнала за неговата “подла недобросъвестност” и той бил преместен в село Кайнарджа, пак Силистренски окръг, където, обаче, телефонът в пощенската служба съвпадал с този на местният участък на Министерството на вътрешните работи.

От мотивите на последната му присъда е видно, че там: от една страна, обществеността в селото е протестирала и е настоявала той да бъде преместен от дома, в който е бил настанен, и че след оплакване на собственичката на дома местната власт го е извадила принудително от квартирата; от друга страна, обаче, в същите тези мотиви е записано, че той сам и демонстративно е напуснал квартирата си, тъй като е бил безгранично разглезен и капризен, не можел да се примири с това, че не е имал баня, радио и телевизор, пък и си е търсел повод за вражески демонстрации и протести; според присъдата именно поради това той отишъл да живее и да спи на открито, и то се настанил не къде да е, а точно пред паметника на загиналите в борбата срещу капитализма местни партизани-комунисти. Нещо повече – според мотивите на присъдата Володя Наков сам е искал неговото задължително заселване да бъде заменено със затвор, поради които и съдът в известен смисъл не е могъл да пренебрегне това негово съкровено желание!

След всичкото това, когато на 01 август 1984 г. загрижените за здравето му (да не се простуди през студените нощи!) местни органи на властта пожелали да поговорят приятелски с него, той грубо отказал да влезе в колата им, нарекъл ги фашисти, а гражданите се учудили и възмутили от цинизма и дързостта му и настояли той да бъде наказан подобаващо, за да се вразуми и да се научи да оценява загрижеността на комунистическата партия и на социалистическото общество за него.

Това са абсолютно всичките негови съдебно доказани “дръзки престъпни прояви” там, но както изглежда, те са били толкова сериозни и опасни за околните, че местните органи на властта не само се отказали от загрижеността си за здравето му и от доброто си желание да разговарят с него, но дори и не посмели да го задържат в местния милиционерски арест, и само няколко часа след това незабавно го отправили за превъзпитание от специалистите в световно известният със своята изключително висока социалистическа хуманност затвор в Белене.

Поразителен е фактът, че в затвора в Белене предварително, още преди неговото пристигане, били представени официални документи, че той е осъден с вече влязла в сила присъда на 4 години затвор за хулиганство. Едва след три седмици, на 24 август 1984 г. в негово отсъствие в съдебната зала Силистренският районен съд действително е осъдил Володя Наков за “изключително дръзко и цинично хулиганство” точно на 4 години лишаване от свобода при отегчаващото вината обстоятелство “крайно реакционно отношение към народната власт, склонност към извършване на предателство спрямо народа и държавата, връзки с посолствата на западни държави”. Все пак като “смекчаващо вината обстоятелство” е посочено това, че има три деца и съпруга, но за да не стане грешка и за да няма “лигава буржоазна мекушавост със злостните врагове на народа”, като израз на “социалистическа обективност и справедливост” било изрично отбелязано, че “и тя е с противообществени прояви”.

На него не само не му е било разрешено да обжалва наложената му присъда, но дори въобще не му е давана възможност да знае дали е осъден, кога е осъден, за какво е осъден, на колко години е осъден.

Кой знае по какво странно стечение на обстоятелствата началникът на затвора в Белене разрешил на Володя да изпрати на съпругата си Едит едно писмо и тя действително го е получила; в него той пишел, че ако по-рано все пак отвреме-навреме се е съмнявал дали действително е на прав път, то сега вече не се съмнява, че е прав, не съжалява за нищо друго, освен за това, че няма да може да се грижи за нея и за децата.“

-Янко Янков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *