,,БЕЗСМЪРТНАТА ПРАВДА“ НА ТЯХНАТА ,,ВЕЛИКА ПАРТИЯ“

В края на оприл 1944 г. „великият” партизански отряд „Чавдар” завзема една от крайните махали на Ябланица. Нямало войска и полиция, та шумците се настанили по къщите, без да питат стопаните им канят ли ги или не щат такива „гости”. Под дулата на шмайзерите ще ги „желаят” и хоро ще играят, къде ще идат?

„ – Ние, младежите, искаме да знаем ще се празнува ли Първи май?

– Какво предлагате? Ти да откриеш тържеството, комисарят да изнесе доклад, а стиховете, песните и веселбата от нас.

… Нашите готвачи сготвиха хубава манджа с месото, взето от Ябланица.”

Това е лайтмотивът на т. нар. „партизанска борба”. След време тези душмани с цели два баталиона „превземат” Еленишкия манастир – женски метох с няколко монахини. „Построен през турско време, той издържа нападения и на разбойници, и на башибозуци.”[9] Но не издържал пред хайдушкия набег на „смелите народни синове”. Джуров взел да говори на най-старшата от сестрите „за зверствата на фашизма, за мечтите ни да извоюваме щастлив и свободен живот на всички хора. Нито мускул не трепна по лицето на игуменката. То оставаше все така спокойно, сякаш нищо земно не я засягаше.” Но когато й заявил, че иска храна, майката не останала безразлична. Помолила да не взимат всичката им храна.

„Мустафа и неговите помощници бяха изпекли по един хляб [за всеки шумкар] за неприкосновен запас и сега отново месеха. В магерницата нашите готвачи приготвяха курбан от двата заклани овена и стокилограмовата свиня. Касапите бяха гътнали една юница, а след нея чакаше реда си кравата, изведена от обора.

– Лазаре, мед има – обади се Тоне.

– Отделихте ли за нас?

Моят стар приятел се засмя.

– Как мислиш! Нали знаеш, че с мед всичко се лекува.

Скоро вечерята бе готова и аз издадох необичайна за партизанските условия заповед:

– Всички да ядат до пръсване. Комуто не се яде, пак да яде.

Впрочем тази заповед бе посрещната с ентусиазъм и никой не се оплака от командирската строгост.”

Истински „народни закрилници”!

В друг случай шумкарите се излежавали преяли и доволно се оригвали. Задала се полиция, та им развалила рахатлъка. Трябвало бързо да си обират крушите.

„До вратата е застанал Генчо Компетенцията и нещо се бави. Да не се е уплашил!

– Хайде, Генчо! – викат тези, които са зад него.

Генчо се обръща назад, посочва нещо с ръка и после хуква през битото поле. След миг е при мене.

– Какво се мотаеш?

Не стига, че се мотае, ами и прав минава! Заслужава здравата да го накастри човек. А сме приятели от години.

– Кравата, Лазаре…

– Каква крава?

– Закланата. Лежи до портата и никой не се сеща парче месо да отреже.

– Е?…

– Аз си отрязах два-три килограма и викам на ония чукундури да направят като мене, а те…”

Освен, че се борили предимно за стомасите си, явно „народните хайдуци” се „обичали” и се отнасяли „ласкаво” помежду си. С толкова „сърдечното” определение „чукундури”!

Един от тези престъпници – Давид Овадия, ни запознава със заниманията на шумкарите в един от техните лагери: „По едно време ни викнаха да хапнем… Дадоха ни ядене с месо и баница, не липсваше дори и мед. Поднесоха ни и мека пита, каквато отдавна не бяхме яли. Ясно беше, че ръководството на отряда бе добре организирало продоволствието…”

Обърнете внимание, че годината 1943-а и страната е във война. Нейните жители изнемогват, както и самото правителство. През това време техните „избавители” се охранват. И не само това, досущ като черкези нападат напълно невинни хора:

„По едно време, трябва да беше осем часът, по пътя се зададоха две каруци, натоварени с хора. Чувахме музика, забелязах на ушите на конете вързани кърпи…”

– Какво виждаш? – ме попита Леваневски, който полулежеше на тревата.

– Две каруци, пълни с хора. На ушите на конете са вързани кърпи.

– Трябва да е сватба. Да ги нападнем и вземем храната – се надигна Леваневски, готов да премине от думи към действие.”

– Добри и Елена Джуров – „Мургаш”, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г., стр. 689.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *