КОМУНИСТИТЕ ВЯРВАХА В МАМОНА И СЕ КЪЛНЕХА В ЗЛАТОТО

Все още се намират хора, които мислят и дори твърдят, че комунистите били „чисти” хора, които изповядвали някаква вяра в „светлото комунистическо бъдеще”. Един от най-големите терористи и убийци в нашата история Добри Джуровнастоява, че шумкарите били водени от „една единствена дума:

ВЯРА! 

Вяра в безсмъртната правда на нашата велика партия!”

Какво донесе тази „безсмъртната правда” на тяхната „велика партия” продължаваме да усещаме по умовете, гърбовете и джобовете си. Болшевиките винаги са били водени единствено от егоизма, алчността и мързела, отвели ги до разбойничеството.Затова първо, поголовно избиваха, безогледно вкарваха в затвори и концлагери, като конфискува и дори крадяхачуждото имущество. След това национализираха, сетне оперираха с национализираното и новосъздаденото като със свое, а накрая с откраднатите от нас пари приватизираха. Такава е „безсмъртната правда” на тяхната „велика партия”. Другарите винаги са действали като кърджалии, които с нашествията си ликвидираха народа и неговото имущество. Джуров разказва за „щетите, нанесени от партизаните в Копривщица… Счупен е радиоапаратът на общината, двата телефонни апарата, сметачната машина, пишещата машина. Взети са двадесет хиляди лева от касата на общината, двадесет хиляди от пощата и четиридесет хиляди от Популярна банка… По частични сведения партизаните са взели със себе си двеста килограма хляб, 10 килограма риба, 12 кг захар, 6 кг цигари и др.”

Алчността им била толкова голяма, че заради имане били готови да умрат. Шумкарският командир Лазарносел у себе си златни жълтици. По време на голяма гръмотевична буря в гората имало опасност като изработени от метал те да привлекат светкавиците. Един от терористите се обърнал към Джуров:

„– Лазаре, жълтиците в тебе ли са?

Една нова гръмотевица заглуши думите му.

-– Хвърляй ги – провикна се Колката. Хвърляй това злато, ще загинем заради него.

Златото, разбира се, не хвърлих…”

– Добри и Елена Джуров – „Мургаш”, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *