НЕКА РАЗГЛЕДАМЕ ,,ПАРТИЗАНСКИТЕ СПОМЕНИ“ НА НАЙ-ВИДНИТЕ КОМУНИСТИЧЕСКИ АГИТАТОРИ

При превъплащението си в образа на партизанския командир Лазардругарят Джуров гордо изнася поредица от престъпления срещу най-обикновени и напълно невинни, работливи българи:

„Вечерта командирът Тодор Дачев докладва:

– Свързахме се с бай Марко и се уговорихме да разузнае положението в мандрата. След няколко дни ни изпрати вест:

„Горе има 3–4 тона масло и кашкавал. Освен работниците на постоянен пост са изпратени четирима стражари. Картечници нямат.


Решихме да нападнем мандрата през деня. Отидохме, огледахме, постреляхме се малко с полицаите, ранихме единия, а останалите вдигнаха ръце. Влязохме в мандрата. а видиш какво чудо! Питите наредени една до друга. Пресен балкански кашкавал, само яж! Наредих всеки да вземе по една пита неприкосновен запас, да яде кой колкото може, да вземе кой колкото иска.

Почна едно ядене, което после ни излезе през носа.

„Един ден се заприказвах с Тоне:

– Слушай, Цветане, за да са боеспособни хората, трябва да бъдат сити.

– Така е, Лазаре.

– Ти си комисарят. Щом предлагаш, и аз съм съгласен.

Същия ден подмамихме от елешнишката селска чарда един юнец, покрихме го с войнишко платнище, да не се белее из гората, и го отведохме в нашата база „Дивата гора”.

Бяхме четирима – Тоне, Митрето, бай Стоян и аз.

Касапски нож нямахме, а туристическите бяха тъпи, та трябваше да заколим юнеца с наточената като бръснач чекия на Митрето. Тази задача възложиха на мене. Гътнахме юнеца. Тоне хвана предните му крака, Митрето и бай Стоян налегнаха задните.

Докато режех гердана, юнецът кротуваше. Но щом досокнах гръкляна, той изведнъж скочи, като отхвърли настрана и Тоне, и Митрето и бай Стоян. Аз изпуснах ножчето, но успях да го хвана за рогата. После отново го гътнахме на земята и другарите отново налягаха върху него. Ясно бе, че с нашата чекия няма да свършим работа, и затова аз започнах да извивам главата му дотогава, докато шийните прешлени се пречупиха…

После, като варяхме месото, Тони се подсмиваше:

– Брей, да не си теле и да не си в ръцете на Лазар!…

След десетина дни от юнеца, който тежеше около сто и петдесет кила, останаха само оглозгани кости…”

Какво варварство! Каква лакомия – четири души! „Народните закрилници” отмъкнали телето от стадото на обикновените селяни! Да ви имам „закрилата”, другари бандити… Впоследствие, когато Червената армия ги слага на власт като верни васали на Кремъл, тези садисти започват да се отнасят така с хората. По разкази на съвременници, познавали милиционера Добри Джуров, този изверг е извил вратовете на най-малко сто човека. Дали той и другарите му са канибалствали? Нищо чудно. Нали за това са мечтали в шумата:

„– А знаеш ли какво ми каза онзи ден Васко? „Бай Лазаре, ти ще станеш началник джоте – полицай, а аз старши джоте. Ще обикаляме из нашия край и ще чистим гадовете.”

Според вас хора ли са това? Животни, зверове, за които животът на другите няма никаква стойност. Хищници, мислещи единствено за охолството си:

„Храна имахме достатъчно. И масло, и кашкавал, а бай Марко ни беше осигурил 600 килограма брашно, така че никой не се оплакваше от глад. Но нали апетитът идва с яденето, нашите момчета дойдоха да ме помолят, ако е възможно, да се пооблажим малко. Наблизо бяха хванали едно теле и го доведоха с връв през шията. Такива операции не бяха за препоръчване и ние ги разрешавахме само в краен случай, но Алекси и Ножчето бяха много убедителни:

– Бай Лазаре, това не е теле, а „сърна”. Хванахме я в гората, няма да я пуснем, я!

Махнах с ръка:

– Щом е „сърна”, карайте.”

Отново следва твърде натуралистично описание на партизанското зверство. Нататък каталогът на разбойничеството продължава. В него личи „борбата” на шумците за… безплатна клопачка, без труд и грижи. На гърба на трудещите се, които впоследствие уж водеха. Накъде? Към ликвидирането на народа и държавата. „Нападението на етрополската мандра и особено буновската акция са чудесен пример за бъдещата дейност.” „Да се ликвидира кметът на Горни Богоров като гад, потисник и издайник.” „Бяхме решили, Лазаре, да завземем и Огоя. Там имахме да си уреждаме сметките и с онзи мръсник, кмета, когото вече бяхме осъдилили на смърт.”
(Добри и Елена Джуров – „Мургаш”, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г.)

И защо? Понеже хората са си вършили работата като избраници на местните жители и представители на държавата! След години, вече влязъл в черква, загърнат в окървавения си генералски шинел с маршалски звезди на пагоните, същият изверг се оправда: „Такова беше времето.” Ала къде бе и къде е „демократичният” Запад? Защо приложи двоен стандарт при измерването престъпленията спрямо човечеството на Хитлеровитеюдеонацисти, от една страна, и дори не одраска юдеокомунистите, избили поне 120 милиона души по планетата? Подмина ги, прости им, призна ги за свои партньори и то навсякъде, не само у нас! Какво лицемерие!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *