КОМУНИСТИЧЕС-КА БЛАГОДАРНОСТ ПО ДЖУРОВСКИ

В своето „безсмъртно” произведение „Мургаш” Добри Джуров без свян, дори с гордост разказва:

„В края на 1944 година в Окръжното управление на МВР в София се получи телеграма:

„Нанко Перпелиев, бивш полицейски началник в Плевен, е избягал в Югославия, където има роднини по женска линия. Същият е осъден от Народния съд на смърт. Вземете мерки да бъде издирен и върнат в България.

ОУ – милиция – Плевен.”

Две седмици по-късно дежурният въведе при мене един небръснат, мръсен, смачкан мъж, с глава, впита между раменете, и очи, които не се откъснаха от земята.

– Другарю началник, Нанко Перпелиев!

Трепнах. Нима наистина това беше моят съученик? Нима това е онзи жизнерадостен младеж, който участваше във всичките ни диспути и пръв запяваше песните вечер?

Не, това не беше той. Пред мене седеше просто полицай, потиснат престъпленията, които бе извършил, смазан от наказанието, което го очакваше.

Появилото се в миг поле на бръшляница, училищният салон и седенките изведнъж потънаха в миналото. Погледите ни се срещнаха и той се прегърби още повече.

– Добри… Господин началник…

Правилно, Перпелиев, тук ти нямаш съученик, съселянин, другар от детските дни. И за какво ли всъщност можем да приказваме с тебе? За вината ти? Тя е доказана. За престъпленията ти? Те са разкрити. Може би за някои от твоите съученици, които са успели да се скрият, дори да наметнат плащеницата на „наши”. Да, това си струва времето, прекарано с тебе. – Седнете! Слушам ви!

– Господин началник, аз съм оклеветен… Нищо, което разправят за мене, не е вярно… Аз просто изпълнявах добросъвестно службата си… Вярно, сбърках, като постъпих в полицията, това беше огромна, фатална грешка, обаче… Добри, ти сам знаеш… Нали помниш, през 1939 г. ние се срещнахме с тебе… тогава аз знаех, че си комунист, можех да те арестувам, а те пуснах. Каже, помниш ли?…

И аз си спомних…

Беше в края на март 1939 г.

У мене вече бе се изработил рефлексът не да виждам, не да забелязвам, а просто да усещам приближаването на полицая или агента. Но дали защото пролетта вече бе настъпили или защото бързах да се срещна с Лена, не чух твърдите стъпки, които ме настигнаха, и когато една ръка легна тежко върху рамото ми, изненадан се обърнах.

Пред мене стоеше полицейски офицер с акселбанти и тънка, леко закривена сабя. Лачените му ботуши блестяха, а фуражката му бе леко килната встрани.

– Върви пред мене! И само ако посмееш да побегнеш…

Разкопча многозначително кобура на пистолета си.

– Че защо ще бягам?

– Ти си знаеш.

Беше Нанко. Не бях го виждал доста години, но знаех, че е инструктор в софийската полицейска школа….

Той вървеше на две крачки от мене и рязко командваше.

– Вляво, сложи ръцете отзад, не се оглеждай. Направо!…

Когато влязохме в участъка, възрастен мустакат полицай се затича напред и разтвори пред нас една врата. Нанко седна зад бюрото, а аз застанах прав, като мислех бързо за какво ли мога да бъда арестуван.

По лицето на полицейския инструктор бе плъзнала доволна усмивка. Той запрелиства някаква папка, после я бутна встрани.

– Откога те търсим ние…

– Никой нищо не ми е казвал.

– Защото си забравил да си оставиш адреса…

Изглежда, сам се възхити на духовитостта си и като не преставаше да се усмихва, продължи:

– Това ви е лошото на вас нелегалните, че забравяте да си оставяте адреса в полицията. Но ние ви намираме и без адресни карти. Нищо не може да се укрие от нас. Нали разбра вече…

Аз разбрах, че е станало наистина някакво недоразумение.

– Защо? Аз имам и адрес, и адресна карта. Може би вие не знаете това. Проверете. Живея на улица…

– Я не се прави на занесен!

– Попитайте по телефона в Пети участък!

– Ще попитам! Ама ако си ме излъгал…

Натисна звънеца и след миг полицаят чукна токове:

– Запейте, гос’ин началник.

– В дежурната. Арестуван е.

След три часа отново ме въведоха при Нанко. Той бе ядосан и в ръка държеше някаква зелена хартия.

– Ти защо се отклоняваш от военна служба?

Събрах всичката си воля да изглеждам малко смутен и объркан.

– Няма такова нещо…

– Хората го търсят из цялата страна, а той… „няма такова нещо”. За самоотлъчка подлежиш на военен съд, разбираш ли?

– Не съм получавал повиквателна…

– Ето ти я! И още утре да тръгваш, че иначе…

Подаде ми листчето, което държеше, и ме накара да се разпиша, че съм получил повиквателната.

– Веднага отиваш в казармата и да знаеш: досиетото ти е вече там. За една дума ще идеш отново в затвора.

После със злорадство добави:

– Там не е като при нас. Хората пипат с желязна ръкавица. Така да знаеш. Свободен си!

Тази история искаше да си спомня бившият полицейски инструктор, бившият плевенски околийски началник Нанко Перпелиев и аз и досега не мога да си обясня дали наистина е мислил, че тя с нещо би могла да му помогне…”

Колко ли мръсници, прочели горните редове, сега се усмихват доволно и потриват ръце. Дланите ги сърбят за убийства. Точно така постъпил другарят Добри Джуров със своя съученик Нанко Перпелиев, който му спасил живота. От „благодарност” го ликвидирал. „Моралът” на комунистите се съдържа в следните разсъждения на престъпника с шумкарски псевдоним Лазар: „Перпелиев, тук ти нямаш съученик, съселянин, другар от детските дни. И за какво ли всъщност можем да приказваме с тебе? За вината ти? Тя е доказана. За престъпленията ти? Те са разкрити. Може би за някои от твоите съученици, които са успели да се скрият, дори да наметнат плащеницата на „наши”.”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *