ХИТЛЕР В ПАТАГОНИЯ

… „Беше почти на обяд на 10 август, когато един от хората, с които се виждах, влезе в стаята ми и обяви: „Сеньор Гомес, днес ще се запознаете с фюрера.“

Изрече титлата с толкова многозначителен тон, че не схванах какво има пред вид. „Фюрера?“, попитах аз. „Кого имате пред вид, когато казвате „фюрера“?“

Мъжът се втренчи в мен, сякаш бях ненормален. „Има само един“, отговори той. „Адолф Хитлер.“

С рязък жест ме покани да го последвам и се завъртя на токовете си. Слисан, го оставих да ме изведе навън от къщата и през снега в друго, по-голямо здание. С влизането той спря и почука на вратата на една стая, водеща към коридора. Глух глас отвърна на почукването. Човекът отвори вратата и ме бутна навътре.

В стаята имаше четирима мъже. Трима от тях стояха, но едва ги забелязах.

Вниманието ми беше приковано от четвъртия, който седеше зад огромно дървено бюро с лице към вратата. Мигновено разбрах, че това трябва да е човекът, за когото чух да казват, че е фюрерът.

ХИТЛЕР В ПАТАГОНИЯ

Но ако това беше Хитлер, то той бе напълно различен от онзи, когото бях видял да напуска бункера в Берлин през април 1945 г. За да разпозная в този човек Хитлер, който в продължение на дванадесет години господстваше в Германия, ми бе необходимо услужливо въображение.

Този мъж нямаше мустаци. Беше напълно плешив, кожата на бузите и слепоочията му беше опъната така, че очертаваше скулите му. А челото и брадичката му бяха силно набръчкани. Белег около инч се белееше на лявото му слепоочие. Това зловещо лице беше като обрамчено от алено-черно нацистко знаме, което висеше на стената зад него.

Един от тримата, които стояха прави вляво от мен, ме дръпна напред и ме представи на човека зад бюрото. Застанах мирно и отдадох нацисткия поздрав. Мъжът зад бюрото за миг се засмя и ме поздрави с леко вдигане на дясната си ръка.

Хитлер, защото това беше Хитлер, ме посрещна седнал. По-късно узнах, че има затруднения при ставане. Забелязах, че лявата му ръка беше полупарализирана и безпомощна. Неговото лице беше сиво, а на няколко секунди той трябваше да бърше слюнка от хлътналата си буза. Докато правеше това, забелязах, че мършавата му, сбръчкана ръка силно трепереше. Приличаше на човек, когото животът е изстискал, а очите му бяха угаснали, почти лишени от блясък.

Беше облечен в тъмно син двуреден костюм с емблемата на нацистката партия на ревера. Но костюмът му стоеше зле, направо висеше от неговите тесни рамене.“[

Как ви се струва? В състояние съм да разбера евентуалния ви скептицизъм. Само че помислете: колко пъти досега официалните медии са ви лъгали? И каква би била сметката на дон Анхел да разправя врели-некипели? Единственият приемлив мотив може да бъде печалбата и славата. Обаче истината е, че нито едното, нито другото го стигнало. По-скоро е запомнен като франкист, дипломат и шпионин, отколкото като разказвач на небивалици. Тогава от какъв зор изпратил писмото до Хари Куупър? Пък той, от своя страна, един уважаван не само във Флорида, но и в целите Съединени щати офицер и бизнесмен, се заел да издаде тази книга? Както сам Куупър споделя – заради истината, колкото и невероятна да изглежда тя. Нима Господ не ни е предупредил, че „няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае.“[

Нататък Анхел Алказар де Веласко разказва как с Хитлер обсъждали преди всичко икономиката на Южна Америка. Фюрерът проявявал интерес към мнението му за политическото и стопанското състояние на отделните страни на този континент. Показвал му документи, но същевременно говорел така, сякаш темата изобщо не го вълнувала. Прекалено внимавал в подбора на думите.

Хитлер продължил да задава въпроси, този път за силата на нацисткото движение в Южна Америка и за личната дейност на дон Анхел в полза на националсоциализма. Само веднъж се оживил истински, когато запитал: „Разполагате ли със снимките на двете деца?“

Хитлер и Ева Браун с предполагаемите им деца.

Хитлер и Ева Браун с предполагаемите им деца.

„Казваше за тях „децата“ или „това момче“, без да даде и знак за някаква връзка с него, ако въобще имаше такава. Знаех само, че името на момчето беше Адолфо и беше на около шестнадесет. Името на момичето беше Щерн – Звезда на немски.[

Когато ме попита, извадих купчина от петдесет или шейсет снимки на децата. Казах на фюрера, че те изглеждат добре и щастливи. Докато говорех, той съсредоточено разглеждаше фотографиите, а когато свърших, въпросите приключиха. Без никакъв знак от човека зад бюрото, това беше краят на разговора. Един от останалите в помещението излезе напред и ме потупа по рамото, мълчаливо подсказвайки ми, че трябва да си тръгвам. Изправих се, кимнах леко на мъжа зад бюрото и напуснах стаята. На следващия ден ме отведоха със самолет обратно в Аржентина.“

Никога повече не видях човека, наречен фюрера.“

-“Escape from the Bunker”, edited & compiled by Harry Cooper, Poisoned Pen Press, Scottsdale, AZ, 2006 г., стр. 66-68.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *