Кратко свидетелство и на един от най-големите мъченици на комунистическия режим

Кратко свидетелство и на един от най-големите мъченици на комунистическия режим. Илия Минев е прекарал повече от 26 години зад решетките. Освен това е бил арестуван, бит, изселван, подлаган на мярката „подписка“ три пъти всеки ден – по-късно два… Чак до… април 1990 година, когато за последен път вече „демократичните“ милиционери пребиват този вече стар човек. На всичко отгоре – без никаква негова вина:

.,Изобщо, в Сливен като че ли беше най-тежко. Карцерите нямаха отдушник – само една малка шпионка. Всичко е цимент! Няма постелка. Едни налъми! Цървулите ги въведоха по-късно. Пред теб циганите са омърсили всичко. Единият налъм го туряш на стената, за да се облегнеш върху цимента, а на другия си пристъпил, защото около теб са изпражнения. Страшна воня! Нищо не са газовите камери на Хитлер. Там умираш за няколко минути, а тук – по малко всеки Божи ден – дълги месеци наред. Минат 5-6 дни – хоп! – пак те върнат в дупката. Целта им е да капитулираш, да станеш доносник, клеветник. Те не могат без това!
Зад всеки затвор има хълмче. Там опне, колкото да не е хич – някъде 60 см. Не те заравя целия. А и не е нужно. Вечерта скитащите наоколо кучета изглозгват мъртвеца. Дори да настъпят други времена и да затърсят останките на някой нещастник, който е заслужил да му се окаже последна почит, нищо не може да се открие. Затворнически кости на конкретна личност досега не са намирани!

В по-ново време, за да не изоставаме от съветските братя, започнаха да прилагат и психотропни вещества – някъде около 1961 г. През 1972-1976 г.бяха много застъпени, през 1980 – също. Лично мен са ме обработвали по този начин три пъти. Системата е следната: викат те на разпит. Почват да те плашат какво ще стане, ако не си признаеш. Дават ти на лист записани въпросите, на които чакат отговор, и те вкарват да помислиш в една мъничка килийка.
Там има радиаторче. Преди това го посипват с някакво прахообразно вещество. От температурата то започва да отделя газове, които влияят върху мозъчните центрове, контролиращи говора и волята. Лъха те някаква миризма и постепенно се отпускаш. Забравяш за затвора и инквизициите. Забравяш, бе! Става ти весело, привиждат ти се красиви цветни картини, като в приказка. Никога не съм пробвал наркотици, непознати са ми тия работи. Но както съм чувал – изпада се в подобен делириум. Трае около един час, но след 30-ата минута не е приятно, само си замаян и вече не разсъждаваш, не си спомняш нищо. На другата сутрин си кукуряк. Викат те наново и почват: „А бе, Илия! Преди да те задържим си се срещал с еди-кой си, говорили сте еди-какво си.“
Отговарям, че няма такова нещо, но си остава някакво неприятно съмнение в теб, че след онова преживяване си изтървал някоя излишна приказка.

Изобщо, от съветските братя заимстваха повечето изтънчени методи на мъчения и обработка. Нашите инквизитори бяха възпитаници на Москва. Нямаше нито един, който да не е минал през нейната школа.Нито един! Изключвам, разбира се, обикновените старшини, които ще те ударят отляво-отдясно. За това не е необходимо да минаваш специално обучение.
Казвал съм го често – всяка мъка и страдание в името на убежденията ми, в защита на човешките права приемам с готовност. Заради тези неща някои ме мислят за луд. И сигурно така изглеждам в очите на тези, които никога не са познали ада на затвора.

В най-големите летни горещини те турят под нажежената капандура на затвора. Чувстваш се като риба на сухо. Мишките и плъховете лазят по теб. За сметка на това, през зимата „случайно“ прозорчето на карцера или единочката се оказва счупено. При спане от цимента те защитава една дървена скаричка от най-много 5 десетсантиметрови летви. Гледат да те вкарат гол– облечен в стари, тънки, изтъркани затворнически дрехи. Летни, разбира се! Дават ти одеало, в което циганите са уринирали. От тази работа – то изгнило, като го туриш отгоре си – все едно серкме за ловене на риба! А от счупения джам снежецът си вали върху тебе… Куче да вържеш – няма да изтрае! Чудя се как сме оцелявали…
Разполагаха и с естествено химическо оръжие. В карцерите имаше специално помещение – два на метър и половина, през което минаваше открит отходният канал, да каже там се разширяваше. Легнал си на една педя разстояние от фекалии и какви ли не мръсотии! Воня ужасна! А лежиш със седмици! Да не споменавам Сливенския затвор с тоалетни, в които почти цяло лято нямаше вода. Няма чинии, а клекала и всеки – където завари! Трябва да минеш през дебел слой от нечистотии! И как търпяха това! Вярно, че началникът на затвора живееше навън. Но нали край нас бяха старшините!

Най-елементарното изпитание, нещо като „добро утро“ в нашите затвори, беше бой по главата и краката. Бият те с гумени маркучи, в които има някаква тел. Разчетено е ударите да не водят до фатални последици, но да боли достатъчно, за да те стреснат и да те направят послушен. Може да ти сложат под колената желязо така, че като те повдигнат, да им е по-удобно да налагат по петите. После не можеш да стъпиш на краката си! Друг обект на ударите е гърбът – след боя не можеш да се изправиш! А налагането с юмруци в областта на сърцето, освен че е болезнено, затруднява и дишането.
Естествено, такава съвременна придобивка като електрическия ток също не е пренебрегвана.
След като са те съсипали от бой, за освежаване,потапят подпухналото ти грохнало тяло в буре със студена вода. Разбира се – през зимата! Един, два, три, четири пъти! После те оставят. Ако оцелееш – жив да си!
Този тип „термична“ обработка си има и своите варианти. Лятно време събират 20-30 души в неголяма килия. От потните мръсни тела и тясното пространство за кратко време става невъзможно да се диша. Ако драснеш клечка кибрит, няма да се запали, защото във въздуха няма кислород!“

– Иван Гаджев – ,,Непримиримият: Илия Минев – от първо лице и другите за него.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *