Англия като античовешко държавно образувание

Целта на тази информация не е да очерни определена страна, не да я сравнява с нацистките или фашистките режими. Това е просто информация. Историческа справка. За да се помни от любителите на статистиката.

Британската империя е била едно от най-кръвожадните образувания за цялата история на човечеството. Само няколко примера в тази посока:

Ограждане

Британският елит, без да се спира пред никакви мащабни международни престъпления, фактически провежда геноцид над собствения народ, ликвидирайки по-голяма част от селячеството на Англия като класа. Този процес е наречен „ограждане“. Въпреки, че за днешните хора терминът не носи отрицателен смисъл, тогава срещу изхвърлените от земите си селяни, превърнати в скитници и просяци, е било прието т.н. „Кърваво законодателство“. Тези закони, издавани в края на XV-XVI в. от Тюдорите, са въвеждали жестоки наказания за хората, обвинени в скитничество и просия. Заловените са били бичувани, жигосвани, отдавани във временно робство, а в случай на опит за бягство – и пожизнено. При трето залавяне, въобще, екзекутирали.

Главни жертви на този процес били селяните, които били изгонвани от земите си, в резултат на процесите наречени „ограждане“. Начало на „кървавото законодателство“ поставя уставът от 1495 година на крал Хенрих VII. С особена жестокост към хората се отличавали уставите от 1536 и 1547 години. Законът от 1576 година предвиждал създаването на работни домове за бедняци, където хората са превръщани фактически в роби, работещи в нечовешки условия за купа долнопробна храна. Приетият от парламента „Акт за наказание на скитниците и упоритите просяци“ от 1597 година, създава окончателната формулировка на закона за бедняците и скитниците, и действа в този си вид чак до 1814 година.

„Кървавите закони“ не могли да спрат ръста на нищетата и скитничеството. Но пък била постигната друга цел: те смазвали съпротивата на ограбените селяни, превръщайки наплашените, изгонени от земите си свободни селяни-общинници в хора, готови на робски труд при най-тежки условия, под угрозата от незабавна екзекуция. 

Репресиите спрямо ирландците

В продължение на столетия Англия осъществява геноцид спрямо ирландците. Така например, населението на Ирландия превишава в пъти англичаните до покоряването на страната. Един от най-известните геноциди на ирландци става нахлуването на Кромуел. Той пристига с войската си през 1649 година. Градовете Дроъд и Уоксфорд около Дъблин са превзети с щурм. Кромуел заповядва целият гарнизон и католическите свещеници в Дроъд да бъдат изколени, а в Уоксфорд армията провежда касапницата самоволно. В течение на 9 месеца армията на Кромуел покорява почти целия остров, след което последният предава властта на зет си Айртън.

Много ирландци бягат от Родината си или към западната част на острова, а земите им са раздавани на английските колонизатори, основно членове на армията на Кромуел. Ако през 1641 година в Ирландия живеят повече от 1,5 млн. човека, то през 1652 г. остават само 850 хил., от които 150 хил. са английски или шотландски колонизатори. Ирланският народ губи до 50-56% от своето население. Такъв геноцид трудно може да се сравни с историята на други народи (нещо подобно се случва и с българите след падането под османска власт). Ирландците, даже тези, които не воювали с англичаните, били лишавани от земите си и изпращани в безплодната и пустинна област Конахт в западната част на острова, обричайки по този начин хората на гладна смърт – „актът за принудителното заселване“ от 1652 година. Ако към 1 май 1654 година някой от депортираните ирландци бил заловен извън тази облст, го чакала незабавна смъртна присъда. Ирландците нарекли този акт „Ад или Конахт“.

Значителна част от ирландското неселение, включително жените и децата, са превърнати в бели роби и са изнесени в английските колонии в Западна Индия. По това време хората в Ирландия стрували по-евтино от вълците – така например, на английските войници е плащано по 5 фунта за главата на „бунтар или свещеник“ и по 6 фунта за вълча глава.

Колонизацията продължава и през следващите столетия: през 1691 година Лондон приема редица закони, които лишават католиците и протестантите, непринадлежащи към англиканската църква, от свобода на вероизповеданията, от право на образование, право на глас и право да заемат държавна служба. В резултат на колонизацията съществено се променя етническата картина на населението в Ирландия, увеличава се процентът на англичани и шотландци, бил създаден протестантски управляващ елит. През 1775 година католиците-ирландци владеят само 5% от земите. На тях им се забранява да дават на децата си католическо образование, ограничава се сферата на тяхната дейност, преди всичко в търговията, фактически оставяйки само сферата на земеделието, където съществували заробващи форми на експлоатация. Ирландия се превръща, в един от източниците за натрупване на английските капитали и за развитието на промишлеността в Англия.

В резултат от липсата на достатъчно земя за обработване, ирландските селяни са сполетени от страшен глад, започнал през десетилетието от 1740-те години и повторил се един век по-късно, през 1845-1849 години, заради прогонването на дребните арендатори от земите (ирландското „ограждане“) и отмяната на „хлебните закони“, както и болестта по картофите. Загиват около 1,5 млн. ирландци и започва масова емиграция отвъд Атлантическия океан, основно в САЩ. Така например, от 1846 до 1851 години напускат 1,5 млн. човека, а миграцията се превръща в основна черта от историческото развитие на Ирландия и нейния народ. В резултат на това, само през 1841-1851 години населението на острова се съкращава с 30% (подобна е демографическата ситуация и в съвременна България). И по-нататък Ирландия стремително губи населението си: ако през 1841 година неговата численост съставлява 8 млн. 178 хил. души, през 1901 година то е едва 4 млн. 459 хил. човека. Странно защо, за столетията геноцид спрямо ирландците, никой не създава филми, не пише статии, не тръби за това на всеки ъгъл! А трагедията за цял един народ е колосална!

Търговията с роби

Англия е била световен лидер в търговията с роби, на нейна сметка са записани милиони убити и погубени животи. Англичаните използват, в своите колонии в Западна Индия, в т.ч. в северно американските, така наречените „бели роби“ – военнопленници шотландци, ирландци, а след това и мирни ирландци, включително жени и деца от покорена Ирландия. По-късно започват да докарват и негри. Общо в английските колонии в Северна Америка, а след това в независимите Щати, са докарани около 13 млн. роби от Африка. Отчитайки този факт, че на всеки докаран жив роб са се падали по 3-4 загинали по време на „лова на хора“ в самата Африка и по време на транспортирането, числата на геноцида са просто колосални.

Освен това англичаните провеждали още един вид търговия с хора, извеждайки в колониите така наречените „контрактни слуги“ от средите на белите европейци, включително и граждани на самата Англия. Фактически това също били „бели роби“ без елементарни права.

Отравянето на Китай чрез опиума 

Лондон е тровел с наркотици гражданите на Китай, а и своите граждани. Англия организира масирана доставка на опиум на територията на Китай, получавайки в замяна огромни материални ценности, злато, сребро и кожи. Освен това се е постигала и военно-стратегическа цел – разлагане на китайската армия, чиновничествота и народа, загуба на воля за съпротива. В крайна сметка, с цел избавяне от разлагащото влияние на опиума и спасение на страната, през 1839 година китайският император започва масирана операция по конфискация и унищожение на запасите от опиум в Кантон.

Колониалните съдове с опиумен товар започват да се потапят в морето. Фактически, това е първият в света опит за борба с наркотърговията на ниво държава. Лондон реагира с война – започват опиумните войни. Китай търпи поражение и е принуден да приеме заробващите условия на английската държавна наркомафия. Това е носело на английските елити огромни печалби, в т.ч. и за британската кралска фамилия. Негативите за Китай са били страшни, от наркотическите упойващи вещества загиват цели поколения, заедно с интелектуалната и физическата деградация на народа.

През 1842 година населението на Поднебесната наброява 416 118 200 човека, сред тях 2 млн. са наркомани. През 1881 г. – 369 183 000 човека, от които 120 млн. – наркомани.

„Докато Китай остава нация от наркомани, ние не трябва да се боим от това, че тази страна ще се превърне в сериозна военна държава, тъй като този навик изсмуква жизнените сокове на китайците“ – така завършва изказването си британският консул в Китай Джеф Хърст, докладвайки на заседание пред Кралската комисия по опиума през 1895 г.

Едва през 1905 година китайските власти успяват да приемат и да започнат изпълнението на програма за поетапна забрана на опиума. До днешно време в Китай съществува най-суровата антинаркотична политика в света, а борбата с нарокотиците е сред най-важните държавни задачи.

Около 5% от английските работници също се превръщат в трайно зависими от опиума.

Поредната нарковойна върви пред очите ни: на какво основание беше окупиран Афганистан? Там бяха разгърнати плантации с мак, които достигнаха до 80% от световните. На дежурство, в качеството на надзирател на маковите полета, беше командирован и наследникът на короната, принц Хари…

Впрочем, неотдавна подотчетната им комисия към ООН предложи да се легализира потреблението на наркотици по целия свят, в съответствие с цитираната по-горе препоръка на консула от времената на Първата опиумна война. И как се аргументират тези сатанисти: видите ли, не били намерени ефективни начини за борба с наркоманията.

Първите концлагери

Първите мащабни концлагери също са създадени от англосаксонците – по време на Гражданската война между Щатите. Първите концлагери, в съвременното разбиране на тази дума, са създадени от британския лорд Китчнер в Южна Африка за буртските семейства по време на т.н. англо-бурска война от 1899-1902 год. Бурските отряди носели на англичаните маса неприятности, затова било решено да се създадат „лагери за концентрация“. За да се лишат бурските партизани (бурите са потомци на холандски, френски и немски колонизатори) от възможности за снабдяване и подкрепа от местното население. Фермерските семейства (основно жени и деца, тъй като мъжете поголовно воювали с англичаните) са концентрирани в специално подготвени за целта места, обричайки ги по този начин на сигурна смърт, тъй като снабдяването на лагерите било изключително лошо. Изглежда, че това, заедно с „института на заложниците“, принуждава бурите да капитулират.Пленените мъже, въобще, били изнасяни извън пределите на Родината, изпращайки ги в подобни лагери на територията на Индия, Цейлон и други британски колонии.

Общо в тази война в британски лагери са прокудени около 200 хил. човека, което е било около половината от бялото население на бурските републики. По най-скромни разчети, около 26 хиляди души от тях загиват от глад и болести, по-голяма част от загиналите са най-уязвимите на изпитания – децата. Така например, в концлагера в Йоханесбург умират почти 70% от децата до 8-годишна възраст. В течение на една година, от януари 1901 г. до януари 1902 г., в „лагерите за концентрация“ от глад и болести умират около 17 хил. човека: 2484 възрастни и 14284 деца.

Ето как израелският историк Шмуел Дотан описва английските концлагери:

„В конглагера Бенямин концлагеристите работеха по 12 часа на ден, почти без прекъсване. На обяд им даваха две втвърдени пити, за вечеря имаше разредена зеленчукова супа. От глад хората ядяха трева и семки от дини. Нямаше нито вода за миене, нито покрив над главата. Концлагеристите спяха безразборно под открито небе. Сутрин ги будеха охранители чрез удари с палки“ („точно както магаретата“). Политическите затворници бяха извозвани в каменоломната край Хайфа, където бяха държани часове наред в тесни вагони, в които даже не можеха да седнат, заради теснотията…“

Но това са само откъслечни сведения. Засега никой от официозните историци не се е осмелил да направи цялостно изледване на чудовищните зверства, извършвани систематично в английските концлагери векове наред. А практически цялата империя е била покрита с лагери. Неру, си е спомнял, не без ирония, че когато чул за „Атлантическата харта“, провъзгласила стремежите на съюзниците за унищожение на системата от лагери (нацистките, разбира се), не е могъл да оцени нейния патос, тъй като самият той бил концлагерист в английски лагер…“

В Индия англичаните въвеждат такава данъчна система, която води след себе си до тотално разорение и пауперизация на индийците. „Първата година господство на Източно-Индийската компания води до рязък скок в растежа на земеделските данъци: общият размер на ежегодния земеделски данък при туземното правителство за предишните три години, приключвайки през 1764/65 г. е бил средно 7483 хил. рупии или 742 хил. фунта стерлинги. През първата година от английското господство размерът на данъка нараства до 14705 хил. рупии или 1470 хил. фунта стерлинги, т.е. е увеличен почти двойно.

За 11 години (1879/80-1889/90) в Мадраското президенство са продадени на аукциони, за покриване на задължения по данъци, 1900 хил. акра земя, принадлежала на 850 хил. селски семейства. Това означава, че 1/8 от цялото селско население на президенството е било лишено от собственост върху земите си. Обаче, от селяните се прибира не само земята им, но и жилищата, работния добитък, бедняшкото имущество за домашни нужди, включително леглата, дрехиъе, кухненските принадлежности.“ [Берне 1936: 22].

„Ефективното производство“ в Индия при британците, с разхвалената от Фергюсън „свободна търговия“, е изглеждало така: от времената на Акбар, първият от Великите Монголи (т.е. към 1570 г.), средната реколта от пшеница при поливните площи не е нараснала, а от неполивните даже се е свила – от 1550 английски фунта от акър, до 900. [Bhattaharyya 1973: XVI].

Още няколко думи за „свободата на търговията“, която според твърденията на Фергюсън, Британия насаждала в Индия. През XVI-XVII в. британската текстилна промишленост е била напълно неконкурентоспособна, по отношение на индийската. Индийските тъкани (и памучните, и вълнените, и копринените) са били по-качествени и често – по-евтини на европейските пазари от английските. За да защитят изкуствено своите недостатъчно качествени стоки от конкуренцията, британските „фритрейдъри“ прибягват до 80%-но защитно мито [Неру 1981: 206]. Както споменава Хобсбаум, английската текстилна промишленост, с чието създаване започва „промишлената революция“, въобще възниква като „страничен продукт от задморската търговия, тя е произвеждала суровинен материал“ … „[по същото време, когато] индийският памук или хасе … са завоювали пазари“.

Английските текстилни предприемачи „са били принудени да навлизат на пазара със своите груби имитации“, но разбира се, безуспешно. Проблемът е решен много „либерално“ – по пътя на забраната за внос на индийско хасе [Хобсбаум 1999: 52]. А когато даже това не помогнало – решили този проблем в духа на „свободната търговия“: завладели главния център на индийското текстилно производство в Бенгалий, разрушили го, разрабили и съзнателно разорили местните текстилни предприемачи. При това, „пионерите на либерализма и свободния пазар“ сметнали за нужно да унищожат конкурентите си физически. Методът е същият, както и в Ирландия – изкуствено организиран глад.

През 1769-1770 г. в разграбения от англичаните Бенгалий се разразява глад, който отнема живота на една трета от жителите му – 7 млн. човека [Большая советская энциклопедия 1953: 60]. По други изчисления – 10 млн. [Антонова, Бонгард-Левин, Котовский 1979: 283; Хош 1951: 20; Бошъм 1935: 17].) През 1780-1790 години трагедията в Бенгалий се повтаря: този път от глад умира вече половината население – 10 млн. човека [Хубер, Хейфиц 1961: 55].

А колко милиона са унищожени във всички колонии на Британия – геноцидът срещу коренното население в Северна Америка, Австралия, Тасмания (тасманийците са напълно ликвидирани), десетки милиони са унищожени в Индия (най-вече чрез гладна смърт), стотици хиляди и милиони загиват в разпалените от Лондон войни по цялото земно кълбо. Ясно е защо Хитлер и съратниците му са били англофили. Те са се учели от „белите братя“ от Лондон, които дълго преди тях покриват планетата с мрежа от концлагери и затвори, заглушавайки с жесток терор всякакви признаци на съпротива, създавайки свой „Световен Ред“.

А ето какво си спомнят британските асове, по повод бомбардировките, които извършват по време на ВСВ: „Основните обекти на военната промишленост трябваше да се търсят там, където те се намират във всички страни по света, т.е. в самите градове. Следва особено да се подчертае, че освен в Есен, ние никога не превръщахме в обект на въздушно нападение някакъв определен завод. Разрушеното предприятие в града ние винаги възприемахме като допълнителен бонус. Главна наша цел винаги си оставаше центърът на града. Всички стари немски градове са най-гъсто населени към центъра, а техните покрайнини винаги са повече или по-малко свободни от постройки. Затова централната част на градовете е особено чуствителна към запалителни бомби…“ (Артър „Бомбардировача“ Харис – увековечен с паметник за своите действия по време на войната).

Ако се изчислят материалните вреди, нанесени на различни страни и народи, тогава става просто удивително, защо ние не виждаме международни процеси по осъждане на най-различни геноциди и престъпления срещу човечеството, извършени от Лондон, от английските елити.

Историкът Каролин Елкинс е написала интересна книга за британския режим в Кения след Втората световна война. В отговор на убийството на 32 бели колонисти от местните въстаници, англичаните ликвидират около 300 хил. представители на народността Кикуйю и още милион и половина изпращат в лагери. И всички тези прелести се случват не в тъмните средни векове, а през 50-те години на XX век! 

Историята, че Оливър е с еврейско потекло, може би води началото си от втората съпруга на сър Оливър, Ан Хуфтман, която е холандска вдовица на католика от Генуа сър Хорацио Палавичино (починал през 1600г.). През 1578г. заем, даден от Палавичино на холандските бунтовници за борба срещу Испания, е гарантиран от Елизабет I. Две доведени деца от първия брак на Палавичино се женят за две от децата на Хуфтман с Кромуел. Не е сигурно, че семейство Палавичино са евреи, тъй като са практикуващи вярата католици, но се шушука, че те са марани (евреи, принудени да станат католици).

Оливър учи в класическата гимназия в Хънтингтън и прекарва една година в Сидни Съсекс Колидж, Кеймбридж. Директорът в училище и преподавателят му в Кеймбридж са (кабалистични) клавинисти; те учат Кромуел, че Бог ръководи Избраните по пътя на праведността. След една година в Кеймбридж баща му умира и той трябва да се грижи за овдовялата си майка и за сестрите си. Това става през 1617г. – време, когато той води развратен живот в пивниците на Хънтингтън. За да го вкара в по-здравословна компания, майка му го изпраща да учи в Линкълнс Ин и през 1620г. той се жени за дъщерята на лондонски търговец Елизабет, от която има девет деца.

Живеят в свободната от феодални задължения къща в Хънтингтън, в която той е роден. През 20-те си години Кромуел става унитарист и се отдалечава от калвинизма, за да навлезе в деистичния светоглед на унитаризма, който наподобява франкмасонство и гледа назад към Стария завет.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *