,,КАКЪВ ПОЗОР, СИНЕ! ЦИГАНИН СВАЛИ НАЦИОНАЛНИЯ ТРИКОЛЬОР И СЕ ГАВРИ С НЕГО“ 10 септември 1944 г.

При мен в мястото, където се крия от вчера, дойде майка ми, силно разтревожена и разплакана.Помислих – случило се е нещо лошо вкъщи. Прониза ме мисълта: дали не са ме подирили да ме задържат и като не са ме намерили, взели са баща ми.

– Защо плачеш майко, какво се е случило у дома? – запитах тревожно.

Мама разбра, че съм силно притеснен, дойде при мен, погали ме по косата и ми отговори:

– Няма нищо лошо вкъщи, сине! Не се тревожи! Ще ти разкажа защо плача. Мъчно ми е, много ми е мъчно. Плача за България, за нещастна България …

             Тя седна до мен, въздъхна тежко и започна да ми разказва:

– Тази сутрин отидохме с баща ти да отворим магазина (баща ми имаше магазин за деликатеси и риба на ул. „Пиротска“). Из града се движат на групи младежи с шмайзери в ръка, надавайки дивашки викове.  По „Пиротска“ срещнахме няколко такива групи. Бащи ти поиска да се върнем веднага вкъщи,но аз настоях и отворихме магазина. Понеже помагазините имаше накачени червени знамена, аз поставих на нашия три­кольорното знаме. Бях се изправила на вратата, за да наблюдавам какво става на улицата. В това време откъм църквата „Св.Никола“ се зададе голяма група младежи, между които имаше и няколко цигани. Те надава­ха някакви зверски викове и размахваха над главите си шмайзери и но­жове. Като дойдоха пред нашия магазин, забелязали трикольора, спряха се и започнаха да се нахвърлят върху мен с ругатни.Някои извикаха:  „Къде ви е червеното знаме? Веднага да свалите тоя буржоазен парцал!“

Не се уплаших! Напротив, много спокойно им отговорих, че това не е никакъв парцал, а националното знаме, символът на България. Ка­заното от мен ги озвери и те се нахвърлиха още по-стръвно. От групата се отдели един висок циганин, откачи знамето, начупи пръта му, разкъса плата на парчета и го захвърли на средата на улицата. Младежите нада­доха тържествуващ вик и замачкаха с крака знамето.

Какъв позор, сине! Циганин свали националния трикольор и се гаври с него! …

Наблюдавайки тази ужасна картина, свят ми се зави.Още малко и щях да се сгромолясам на земята. Баща ти ме дръпна в магазина, седнах на стола – смазана от преживяното. Ужасно, ужасно! И това ли доживях да видя? Покрусена съм от дън душа!

Разказваше майка ми и плачеше, горко плачеше. Сълзите й капе­ха така обилно!  Гласът й трепереше, а в лицето й се четеше толкова жарка мъка! Стана ми и на мен мъчно, готов бях да заплача, но се овладях бързо и се помъчих да я успокоя.           .

– Ех, майко, та какво друго си очаквала? Ти добре знаеш, че кому­нистите са безотечественици.  Нима има значение за тях, че под това знаме са мрели с песен на уста стотици хиляди български синове, творя­щи на бранни полета свободата и обединението на нашия народ?

            – Всичко друго съм могла да предполагам, но това – никога!

Когато зверовете се наситиха да мачкат народната светиня, продължиха пътя си, надавайки истеричните дивашки викове. Насред улицата остана знамето разкъсано, измачкано, осквернено. Взех парчетата,изтупах ги и ето – тука са!

Мама разви пакетчето, което държеше в ръцете си. Знамето бе накъсано на парчета и замърсено.  С какво чувство на преклонение тя погали тези останки!  И с гняв и възмущение каза:

             – Престъпници! Дадоха импулс на най-долните, башибозушки инстинкти. Циганин да скъса националната светиня!

Хвърлих се и горещо я прегърнах:

– Голяма, велика българка си ти, майко! 
…………………

д-р Найден Найденов „Из дневника ми“

От кинигата на д-р Найден Найденов
“Спомени с Иван Багрянов” 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *