Стряма, вторият Батак – 1944!

В началото на 2010 г. излезе от печат сборник от спомени и архивни документи „Стряма, вторият Батак – 1944”, издателство „Маркос“. Подготвена и издадена със скромните средства на авторката Надежда Любенова, книгата е един от потресаващите документални разкази за първите дни след 9 септември 1944 г., когато в България хиляди души са убити от овластените от Червената армия български комунисти.
Едва ли можем да намерим друга книга, която така директно да назовава имената не само на убитите, но и на убийците, някои от които са още живи. Едва ли може да се намери и толкова екстремен случай на терор като този в Стряма, където по особено жесток начин са убити 3% от населението на селцето с две хиляди жители.

 
,,…На 8 срещу 9 септември 1944 година арестуваха най-напред общинарите, кмета, бирниците, пъдарите. Старият кмет Пантелей Божанов беше македонец от Благоевградско, със средно образование. Малко хора бяха тогава със средно образование. Убиха го. Младият кмет Георги Димитров Петков, летец, беше от село, жена му Лалка – учителка, имаха две деца, убиха го с нашите, задето станал кмет. Баща му Димитър беше секретар-бирник много години, убиха и него заради сина му. Убиха и Никола Терзиев, секретар-бирник, той беше от Ситово. Изкараха биците от обора и вкараха вътре хората. Оборът беше голям, обор и кланица е едно и също. Още вечерта започнаха да ги трепат и да ги изкарват с покрита талига – бричката и коня на общината – и да ги изхвърлят край реката… Първите убити, около 10-12 човека, заравяли край река Стряма, дето е ваден пясък, в сухи потоци, по дупки из кърищата…

 
…На 21 септември ги доубиват с копачки и ги хвърлят в някакъв кладенец. И до днес не знаем къде са. Останахме четири деца – сираци, аз бях на пет години и половина, имам двама по-големи братя и по-голяма сестра. Плашеха ни, че ще ни запалят живи и ние с майка ни ходехме да спим при наши роднини. През всички години на комунизма сме тормозени. Не ми дадоха да нося нито синя, нито червена връзка, не ни искаха никъде, не ни дадоха да учим. През 1950-а година, когато се появиха горяните, брат ми Асен, тогава около 30-годишен, за 24 дена три пъти е арестуван и бит до смърт в милицията в Пловдив. Съмнявали се, че поддържа връзка с горяните.

 
…При демокрацията се уплашиха, че ще си отмъщаваме и един от биячите написа писмо на брат ми Асен. Описва как са убити. Партизаните викали младежи да ги бият кой колкото може.
“Но, Асене, не мога да ти кажа кладенецът къде точно е, защото е невъзможно. С каруца сме ги изкарвали, всички наши комунисти са присъствали. Повече няма да пиша. Ако искате, простете.”*

 
Като чете свидетелствата на оцелелите от клането, човек наистина се сеща за баташкото клане. Само че клането в Стряма е извършено не от другоселци – мюсюлмани, а от свои съселяни – етнически българи, християни.
Което отново доказва, че тероризмът и фанатизмът не са привилегия на определена нация или религия, а на конкретни престъпници. Ето част от деянията на овластените терористи и пладнешки разбойници, които избивали съселяните си главно за отмъщение и за лични облаги. При това по особено жесток начин:
…Убит е на 28 септември 1944 година. На Воеводския кантон имало рекичка и пясъчник. Там били нахвърляни към 80 човека и от околните села и заровени. Като придошла реката, водата ги отвлякла. Чичо Запрян и брат ми Танко го намерили там и ходили при Леваневски да им даде бележка, позволение да го вземат и да го погребат. Като го докараха в село, ей тука отдолу краката му слагани в менгеме и пробивани с бургии. Горната и долната протези – изкъртени, под ноктите му забивали клечки…*

 
…На 9-и ги избиха – и кмета Божанов, и секретаря. Два-три дена носехме ядене на арестуваните, мъжът ми носи, и на петия ден върнали храната… От половината арестувани взеха пари и ги пуснаха. След един месец пак ги прибраха и ги избиха. Хвърлени са из кърищата, никой не знае къде са. На втория или третия ден преди да убият тате, доведоха го по чорапи. Когато окупирали Одрин, на войниците им измръзнали краката и ушите и той не можеше да стъпва бос, пък комунистите му взели обувките и го дотътриха тук да каже къде е пистолетът му. Не му позволили да влезе в къщи. Нашите му изнесли чорапи и това е последно.*

 
…На 6-ти октомври рано-рано сутринта взеха и тримата: дядо, тати и чичо Рангел, 29-годишен, ерген. Арестува ги Христос Галунски – оня ниският. Другия не помня кой беше. Ние плачем, а те викат: “Няма да плачете! Ние ще ги върнем пак.” И до днес ги няма. И не само нашите. Дигнали много хора, все заможни. Като потърсихме спестовните им книжки, няма ни пара, ни гологан. Дали всичките си пари и пак ги убиха. Славчо Фъсев изпрати негови хора и вдигнаха всичко от кабинета на чичо ми Рангел. Отидох при него като пациентка и познах зъболекарския стол, инструментите, всички зъболекарски принадлежности. *

 
…От нашето семейство само убиха баща ми и дядо ми. Избитите на 6-и срещу 7-и октомври – 19 човека, са заможни хора, едри, яки мъже. Събрали се всички убийци. На 6-и октомври ги арестуват и през нощта ги избиват. В оборите ги трепали, на кого главата клъцната, на кого – не, натоварили ги на талигите. През Трилистник и Рогош ги откарали на Марица. Там им доотсичат главите, хвърлят ги на една страна, телата – на друга. Водата била малко, не могла да ги извлече. След 4-5 дена заваля дъжд и реката отнесла телата.

 
…Пролетта като пекна слънцето и труповете замирисаха, кучетата започнаха да ги мъкнат. А воловете! Имахме 4 чифта грамадни волове, ние – воловарчета. Като се разреват ония волове! Ние не смеем да доближим, да не убият и нас. Страшна работа беше пролетта на 1945-а! Кучетата мъкнат кокали по пясъците, воловете реват!…“
Цитатите са от книгата на Надежда Любенова ,,Стряма, вторият Батак – 1944.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *