За жабите и гьоловете…

,,Наскоро гледах игрален филм с блестящия британец Антъни Хопкинс. По изумителен начин той се беше въплътил в ролята на иконом. Действието започваше от 1938 година. В самото навечерие на Втората световна война Англия, както беше пресъздадена в холивудската продукция, изглеждаше точно така, както я е описал Джордж Оруел. Страна, разделена не просто на класи, а на касти. Като в нейната колония Индия.

Героят на Антъни Хопкинс беше потомствен иконом. Завършил съответното училище,  нещо като техникум, за да… слугува. С надеждата да се изкачи до най-високото стъпало в йерархията на ратайството – именно до butler – главен прислужник, иконом! През ума му не можеше да мине, че е възможно да има и друга съдба.
Даже когато собственият му баща – старият butler – се помина, главният герой не помръдна.Остана край масата на господарите си, за да ги обслужва. Едва след като вечерята приключи и имението утихна, отиде да види трупа на своя родител!
Не намирам нищо самурайско, достойно в това. Обаче то е етап от пътя към изграждането на поносимо общество, в което всеки да знае своето място и да бъде доволен. За разлика от британското отпреди 70-80 години – без да бъде лишаван от шанса да се образова, усъвършенства, да следва мечтите си.
Нашият народ е постановил, че „всяка жаба трябва да си знае гьола“. А човек следва да се простира според чергата си.
СоциализЪмът наруши традицията. Даже я ликвидира. За да избуѝ една от най-лошите човешки, а не конкретно български, черти – завистта и прилагането на шопската максима: Не желая на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле. Това води към упадък – нравствен и материален.
Огледайте се.
През 1941 г. Джордж Оруел рисува обществото на Албиона по следния начин:

„Независимо от кампанията на няколко хилади левичари, напълно сигурно е, че огромното мнозинство от британския народ беше зад външната политика на Чембърлейн. Нещо повече, съвсем определено една и съща битка беше водена и в ума на самия Чембърлейн, както и в съзнанието на обикновените хора. Неговите противници искаха да го изкарат мрачен и лукав интригант, който заговорничи, за да продаде Англия на Хитлер. Но далеч по-вероятно е, че той беше просто глупав старец, даващ най-доброто от себе си, в рамките на своите твърде ограничени възможности.
Трудно е да обясним по друг начин противоречията в неговата политика. Провалът му да поеме и следва направленията, които се отвориха пред него. Както масата от хората, той не пожела да плати цената нито на мира, нито на войната. А общественото мнение го подкрепяшепрез цялото време по отношение на политики, които бяха напълно несъвестими една с друга.
То беше зад него, когато замина за Мюнхен, когато се постара да се разбере с Русия, когато даваше гаранции на Полша, когато я почиташе, и когато без да иска предизвика войната. Едва тогава резултатите от политиката му станаха очевидни и се обърнаха срещу него. Което ще рече, че се насочиха срещу неговата собствена летаргия от последните седем години.
Чак тогава хората издигнаха лидер, който е по-близо до техните настроения – Чърчил. Във всяко отношение той беше способен да осъзнае, че войните не се печелят без бой. По-късно, може би, те ще издигнат друг лидер, който да е в състояние да проумее, че само социалистическите нации са в състояние да се борят ефективно.
Дали с всичко това искам да кажа, че Англия е уникална демокрация? Не, даже читателят на “The Daily Telegraph” трудно би преглътнал това.
Англия е най-класово разделената страна под слънцето. Това е територия на снобизма и привилегиите, ръководена главно от старите и глупавите.
Но когато я оценява, човек трябва да вземе под внимание нейното емоционално единство. Тенденцията почти всички жители да се чувстват подобни и да действат заедно в моменти на върховна криза. Това е единствената велика страна в Европа, която не е принудена да прогонва стотици хиляди свои граждани в изгнание или да ги натиква в концентрационни лагери…

Нацията е свързана в едно от обща невидима верига. Във всяко нормално време управляващата класа ще граби, ще ръководи зле, ще саботира, ще ни води към бунището. Нека общественото мнение наистина бъде чуто. Нека тези на върха бъдат дръпнати отдолу, за да не избягват общите настроения. Та да им е трудно,да не им отвърнат. Лявоцентристките автори, които изцяло отхвърлят управляващата класа като „про-фашистка“, очевидно прекалено опростяват нещата. Съмнително е, че даже сред най-вътрешните кръгове от политици, които ни докараха до настоящето дередже, се срещаха съзнателни предатели.
Корупцията, която завладява Англия, едва ли е от този вид. Почти винаги по своята същност тя е в рамките на самоизмамата. Когато дясната ръка не знае, какво прави лявата. Но да не осъзнаваш е до време. Всеки го разбира и то е най-очевидно в английския печат. Дали английската преса е честна или нечестна?
В нормални времена тя е дълбоко нечестна. Всички влиятелни вестници се издържат от рекламите в тях. А рекламодателите осъществяват непряка цензура върху новините. Въпреки това не допускам, че ще се намери дори един вестник в Англия, който да бъде откровено подкупен с голям рушвет.
Във Франция при Третата република всички вестници, с незначителни изключения, можеха да бъдат купени направо от кьошето, както сиренето, да речем. Общественият живот в Англия никога не е бил открито скандален. Той не е достигал до катрана на разединението, в който измамата и шарлатанството да бъдат цопнати. 
Англия не е ювелирният остров на тъй цитираните Шекспирови послания, нито е пъкълът, изобразяван от д-р Гьобелс. Нещо повече, тя прилича на семейство, по-скоро на старомодна викторианска фамилия, в която няма толкова много черни овце. Но в замяна всичките й гардероби са пълни със скелети.
Тя има богати взаимоотношения, заслужаващи поклон, и мизерни взаимоотношения, върху които е чучнала. Но също съществува заговорът на мълчанието относно източниците на семейните приходи.
Това е фамилия, в която младите общо взето се пречкат, а по-голямата част от властта е в ръцете на безотговорни чичовци и болнави лели. Но все още е семейство. Има своя личен, частен език и общите си спомени. А когато се зададе враг, различията изчезват. Фамилия, управлявана от нейните неподходящи членове – това, навярно, е най-близо до онова, до което човек може да се доближи, за да опише Англия с една фраза.“

Не ви ли звучи съвременно? И сякаш се отнася не само до Англия, а и до нас. С уговорката, че тук „семейството“ отдавна беше разтурено. Не съществува никаква общност, камо ли общество. А „измамата и шарлатанството“ никога не биват „цопнати“ в „катрана“. 
Скоро ще разберете, защо посегнах към този цитат. Сякаш Те са задействали машина на времето и ни връщат в трийсетте. Но за това – след малко.
Настоявам да се знае: Съвсем не Чембърлейн разпалва Втората световна

война. В своите дневници самоубитият бивш военновременен министър на флота и сетнешен на отбраната на Съединените щати Джеймс Форестал е записал на датата 27 декември 1945 г. следното:
„Днес играх голф с Джо Кенеди. Попитах го за неговите разговори с Рузвелт и Чембърлейн от1938 г. насетне… Той разказа как Чембърлейн заявил, че Америка и световното еврейство принудително са натикали Англия във войната.“
Джордж Оруел е бил фабианец – социалист. Затова се заблуждава, че „само социалистическите нации са в състояние да се борят ефективно“.
За наше най-голямо съжаление, ние се наживяхме и на това. Тъкмо ние – опитните зайчета на левитския Интернационал. На Онези, които „натикали“ не само „Англия във войната“.
Като участник във военно временна група за пропаганда Джордж Оруел обикалял Великобритания.
„Посещавал е къщи, в които 10 души спели в две малки мизерни стаички. Домове, в които не е имало топла вода и били на най-малко 50 ярда[около 47 метра] от най-близката тоалетна. Къщи, в които не е имало никакви чаршафи, защото обитателите не можели да си ги позволят (… само купчина от стари палта и всякакви парцали върху ръждясалите железни легла“).
Тези домове в тези градове не били изключение. Те били нещо нормално.“
Предоставихте условия за подлост, които просто са резултат от глупост.

Ако сравните не „лошата“, „фашистка“, буржоазна България от онова време с Англияпрез 1941 година, а с онази, която през октомври на лето Господне 1877-мо рускиятвоенен кореспондент Фьодор Достоевски видял и описал, може би ще започнете да се избавяте от догмите и идеологемите, с които е затлачено съзнанието ви. Ние сме загубили невероятна държава. Но споменът за нея е така добре изтрит, че вместо всички да искаме да си я върнем, повечето нашенци страдат по робията и мъките на милиционерщината?! Вие им поставете диагнозата.
Оруел разказва за Англия, която е имала „между 10 и 20 милиона жители“. В нея недохранването било почти повсеместно. Само че, „днес то е сърцераздирателно разпространено. Като се връщаме у дома, можем да обмислим и въпроса, на какъв жизнен стандарт би се натъкнал един съвременен Оруел, стига да повтори същото проучване.
 Ако посети Болтън, Блекбърн или Манчестър в два часа този следобед [в петъчен ден], може да преживее трудните уговорки, да му направят път сред тълпата от онези десетки хиляди мъже, които плащат по 30 лири [около 38 евро или 78 лева] на калпак, за да прекарат 90 минути, наблюдавайки как момчета със заплати по 60 000 лири седмично [75 600 евро или около 151 000 лева] играят футбол. Когато доближи къщите в по-малко заможния краен квартал на града, може да открие, че неговите обитатели се наслаждават на мач между „Хъл“ и „Арсенал“ на широкоекранен телевизор.“
Как е тук? Разликата е единствено в мащабите. Например, туземните малоумни се избиват да плащат по една-две надници, за да гледат полусакати изроди, получаващи средно по 5000 лева седмично, които имитират същата игра.
На всичко отгоре масовият „отворко“ приема футболните клубове за… „български“. А те са комунистически, мафиотски. Колко пъти да обяснявам, че комунистът не е човек? Значи няма как да е българин. Следователно тези футболисти размятат кълките си в някакви напълно чужди нам предприятия, служещи като перални за пари на организираната престъпност.
Навсякъде е същото. Идиотът си е идиот, без значение къде се е пръкнал, за да овонява този иначе тъй хубав свят. А както светът е бизнес, така и спортът вече близо век е далавера и нищо повече. Ама откъде да се вземе това сиво вещество, та кретените, ръсещи последните си стотинки за пишман забавление, да го проумеят? Да обърнат гръб на стадионите и залите, пък тогава да видим, как мафиотите ще се оправят помежду си.
Има още една разлика между западния и местния идиот. Тя се състои в изключително съществения факт, че в „империалистическа“ Англия никой не плаща сметките на другите, пък били те и малцинства, бранени от „организации за защита на правата на човека“ или от самия Джордж Сорос.
Тук всички покорно издържаме всякакви „етноси“ и си траем. От страх пред някакви бродещи „правозащитници“ спазваме никому неизвестни „евро-атлантически ценности“… Съвсем заприличахме на добичета. Тъй де,тъпотата не ходи в гората, а по хората.“

  • Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *