Толкова лоша ли е била държавата Царство България, срещу която се биели нашенските болшевики?

,,Самият Добри Джуров признава: „В онези години [преди трагичния 9 септември 1944 г.] хората нямаха кадрови досиета, нямаше отдели „Личен състав”, нито служби за проучване.” Когато узурпираха властта с помощта на съветските танкове, с какво „добро” замениха всичко това? Ами създадоха Народна милиция, чиято задача бе да убива и репресира. По образец на съветското НКВД и с помощ на комисари от там изградиха служба за партийна сигурност, която нарекоха „държавна”. Премахнаха свободата на съвестта, словото и сдруженията и я замениха с диктатурата на номенклатурата, която обявиха за „пролетарска”?! Ликвидираха политическите си противници, убиваха без съд и присъда или чрез инструмента на преднамереното, скалъпеното „правосъдие”. Засипаха България с концентрационни лагери. Въведоха личните паспорти и задължителното регистриране по местоживеене и месторабота. Пак по съветски образец започна да действа институцията на жителството – правото само със съответното разрешение да се сменя мястото за живеене. След конфискацията на земята, обявена за „коопериране”, за поне половината ни сънародници софийското жителство се превърна в трудно постижима мечта. Появи се квалификацията „враг на народа”. Лепваха я на всеки, когото смятаха за „нетехен”. Другарите разкриха филиали на своята партийна сигурност във всяко предприятие и учреждение. Нарекоха ги отдели „Личен състав”. За да учи висше образование, всеки младеж трябваше да се снабди със надлежното позволение от организацията на Отечествения фронт – ОФ-бележка. Децата на „врагове на народа” бяха лишени от това право. Така страната ни пропусна да реализира маса таланти! И докато при масовите убийства, в затворите и лагерите загиваха десетки хиляди българи, техните майки и бащи, жени и съпрузи, дъщери и синове биваха изселвани или проверявани от службите „Личен състав”. Там нискочели ченгета определяха по-нататъшната им съдба. „Свобода” по комунистически!
Както подчертава Добри Джуров: „Селяните трябва да видят с очите си партизанската сила, партизанското оръжие и оттук да тръгне мълвата из околните села за партизанската мощ.” Ето как се насажда страх, по-точно ужас – терор! Не мога да спестя вината на цар Борис ІІІ и на тогавашните управници. Били са длъжни да не проявяват мекушавост, а да изгарят с нажежен меч болшевишката зараза. Така, както в Средновековието са горели чумавите на клада. Вместо това – прояви на криворазбрано християнско милосърдие. При партизанска акция на Трънския отряд се стига до сражение с полицията. Джуровобяснява: „За беда в сражение с врага куршум ранява Гьорето, който попада в плен. Една прищявка на полицейския командир и Гьорето вместо да бъде разстрелян, бил изпратен в затворническата група, която копаеше в рудник „Куциан”.” Нали се досещате, че след Девети е станал сатрап?…
Допускате, че това бил изолиран случай? Хайде де! Арестували другарката Елена Джурова. Разкрили я като терористка. Разпитвали я, но не й посегнали. Сама признава, че само: „Китките ми бяха разранени и аз дълго не можех да ги раздвижа… Накрая началникът, като написа нещо върху папката, се изправи.
– Знаеш ли какво заслужаваш ти. Да вземе човек едно дърво, па да ти вдигне полата и да удря, докато се умори. Ама аз съм готов да направя един жест за тебе. Днес е третият ден на Великден и съм решил да го започна с добро дело. Пък и дядо ти…
Слушах го с широко отворени очи и нищо не разбирах.
– Ще те пусна да си вървиш при едно условие. Още днес да си вземеш партакешите и напуснеш моята околия. Върви където щеш, само тук да не ми се мотаеш…
Не вярвах на ушите си. Наистина ли ще ме пусне. Тогава дяволът започна да ме изкушава.
– Господин началник, искам да се оплача от вашите подчинени. Снощи един от тях влезе в килията ми…
Полицейският се намръщи.
– Кой е той?
– Един с бяло кожухче…
– Виновния ще накажа веднага – натисна звънеца и на прага се появи стражар. – Вкарай Киро в ареста! А вие се махайте веднага оттук. Оттук и от околията, разбрано ли е?
– Разбрано, господин началник. Аз винаги съм знаела, че в полицията служат културни и интелигентни хора…”
Когато докопаха властта, я развъртяха като гьостерица. Думата „милост” не съществуваше в техния речник. След многомесечно чакане мама, Бог да я прости, се добра до приемната на човешкото недоразумение Пеко Таков, издигнат от съветската партия до висш червен велможа – заместник-председател на Държавния съвет. Едва се сдържала да не проплаче, че без време са пратили мъжа й в отвъдното и сме на улицата – всичко ни е отнето от другарите. Заплашила да опъне палатка пред Партийния дом. (Щеше да бъде първата жителка на Града на истината.) Другарят (Прос)Таковвисокомерно й посочил вратата и я заплашил: „Благодарете, че сме ви оставили живи.” Горката ми майчица! Бе се почувствала двойно по-унизена и се сърдеше на себе си, задето предприела тази стъпка. Някак в унес повтаряше: „Обърна се към мен на „ти”.” Изглежда простащината му я успокояваше донякъде.
Бях на 22 и се зарекох: няма да им живея. И престанах. Въведох няколко вида мислене. Едното – служебно, за пред тях. Друго – за пред приятели. И трето – само за най-близките ми. Не ходех на манифестации и Ленински съботници. Системата бе толкова самонадеяна, че никой не забелязваше. В ОФ-то казвах, че членувам в комсомола и не се записах. А в комсомола твърдях, че съм в ОФ-организацията. Четири пъти ме приемаха зорлем. След 10 ноември 1989-а се заклех пред гроба на Тате, който наивно като повечето нормални българи вярваше на западняците и слава Богу, не доживя да види измамата им: „Никога повече няма да мисля, говоря и пиша по друг начин, освен по истинския. И никой не ще ме види пречупен. Аз съм свободен човек!”
У нас малцина са свободни хора. А при мъжете направо има оскъдица. Имам предвид мъже като характер. Иначе панталони носят и жените. България се превърна в мина плакалница. Всички вият и призовават да се гласува за кандидатите на ОФ. Намират се и такива, които искат да направят изборите задължителни, като при социализЪма на другарите, когато се отчиташе активност пред урните от 99,99 на сто. Народе????
Приключвам този откъс с още едно признание за „ужасната фашистка власт” в Царство България. Джуров се е разприказвал: „Но струва ми се, у нас, в България, положението бе сравнително по-сложно, що се отнася до възможността за разгръщане на широко партизанско движение през годините 1941-1942 г. Благодарение на немските победи българската държава получи почти санстефанските граници. Този прост факт, както и да го тълкувахме, не можеше да не се хареса на хората. Освен това поведението на немските войски в България беше прилично. Намесата във вътрешните работи в страната ни бе прикрита от дипломатическите отношения и бе особено трудно да се обяснява на хората, че всички злини на България произтичат от хитлеристите, след като военните им победи бяха поставили цяла Европа на колене.
При това положение първите, пък и не само първите партизани бяха кадрови партийни и ремсови дейци. В тези дни партизанската борба нямаше популярността, получена през 1943-1944 година…”
Действително има нещо сгрешено и конформистко в „чипа” на този т. нар. народ. На 9 септември 1944 г. БРП (к) наброява не повече от 4500 члена, а едва една трета от тях са били в шумата. Година и нещо след това броят на комунистите достига 700000 души! Още толкова се записват в БЗНС, други 150000 – в младежката земеделска организация. В края на комунистическия режим „активните борци против капитализма и фашизма”, радващи се на тлъсти народни пенсии и на разнообразни привилегии, надхвърляха 200000! Даже се разказваха вицове, че ако шумкарите наистина били толкова, не би било необходимо Червената армия да ни окупира… По данни, съобщени от покойния главен прокурор Иван Татарчев, общият брой на агентите на репресивните тайни служби е бил около 3 милиона души! Навярно поне една четвърт са още живи. Старата ни имиграция изобилства от офицери и доносници на Държавна сигурност и РУМНО. Новата гъмжи от болшевики, от техни деца и внуци.
След продължителното комунистическо робство, след бягството извън страната на милион и осемстотин хиляди здрави българи, сред тях може би една трета – читави люде, при отрицателната раждаемост на българите и многократно превишаващата я на една малцинствена група, ми се струва, че за нас изход от кризата няма. Вярно, други ни надробиха попарата, но да сложим ръка на сърце и да признаем: тя се услади на мнозинството нашенци. Едни и същи хора (около 30 на сто от населението) с бюлетините си постоянно узаконяват познатата болшевишка номенклатура и нейните пълномощници, представящи се под различни „идейни” окраски. Все повече нашенци жалят за безвремието на социализЪма, когато всички бяхме равни в бедността, но някои другари бяха по-равни и безочливо богати на наш гръб. Изглежда, не случайно още преди седем лета съм написал, че „България не е заплашена от фашизъм, а от реставрация на комунизма”.
Днес тя е почти приключил процес.
Бог да ни е на помощ!“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *