Ограбването на България

,,Няколко години преди всеобщите промени в съветския блок, извършени през есента на 1989 г. в рамките на месец, БКП предприема мерки за продължаване на властта си в нови условия. През 1985 г. Андрей Луканов поема Валутната комисия на ЦК на БКП. Следва „елате и вижте” – бурна експортна и финансова дейност – масово основаване на „търговски” банки и на задгранични предприятия. Външнотърговските дружества разкриват свои представителства по целия свят.
На практика първите задгранични дружества, до едно свързани с Държавна сигурност, започват да се появяват още през 1969 г. За целта Министерският съвет приема специално Разпореждане № 9 от 16 януари 1969 г. Мнозина от по-възрастните читатели ще се досетят, че това бе „ерата „Тексим”. Тогава бившият крадец Георги Найденов, укрил се от полицията в гората и станал шумкар, развива своите вродени далавераджийски качества. Той изгражда една сериозна промишлено-транспортно-търговска империя. Дори открива банка в Ливан. Тя носи многозначителното название „Литекс Банк”. Дълги години неин управител бе офицерът от Първо главно управление на ДС Чавдар Кънчев. Преди десетилетие го спрягаха за евентуален министър-председател…
Самият Найденов бе старши офицер от Първо главно. В духа на „епохата „Тексим” се появяват обединенията, включващи външнотърговски централи – „Родопа”, „Булгарплод”, СО МАТ и т.н. Шефовете на повечето от тях минават през съда и затвора. По откровения на бивш следовател, а по-късно адвокат, Георги Найденов прекарва кратко време зад решетките. Изпращат го във Виена, където активно върти алъш-вериш. Когато е необходимо да бъде показан в раирани дрехи, за кратко вкарват негов двойник в килията. Звучи като евтин екшън, но е факт.
„… [Задграничните] дружества се раждат от венчавката на Държавна сигурност със стопанските обединения и се отглеждат под лозунга „За качествено нов растеж в икономиката”…
Особено силен и безкомпромисен е контролът. Още от възникването си дружествата ни стават мишена на четворен контрол. От една страна, под прицел ги държат собствениците им в България. От друга – Министерството на външната търговия. От трета – Комитетът за държавен и народен контрол. От четвърта – Държавна сигурност. (Този контрол при либерализацията след 10 ноември напълно изчезва.)”
Да припомня, че едно от първите неща, което правителството на Луканов свърши след идването си на власт, бе да разпусне Комитета за държавен и народен контрол (КДНК). Така от четирите вида подчинение и отчетност остана само един – пряко на самия Андрей Карлович. Още в качеството си на заместник-председател на Министерския съвет той изорава и бранува почвата за посяването на най-крупния грабеж в нашата история. В проверка на КДНК за задграничното строителство е установено, че „през 1986-1987 г. инженеринговите организации са осигурили на държавата 943 милиона валутни лева”. Което по курса от онова време надхвърля един милиард долара! „Предвижда се до 1990 г. валутните постъпления от строителството на подобни обекти да бъдат два милиарда и 700 милиона лева. Разбира се, в тази разгръщаща се дейност негативно влияе влошената платежоспособност на партньорите ни от развиващите се страни.”
Става дума за измислена неплатежоспособност. Кой глупак строи на клиенти, за които е известно, че не са в състояние да се издължат? Нали е имало „разузнавачи”? Те не са ли знаели? Луканов и компания бяха всичко друго, но не и идиоти. Сумите от чуждите задължения потънаха в нечии банкови сметки. Помните ли държавните дългове към България на страни като Либия, Ирак и пр.? Сигурни ли сте, че нашите „държавници” ги опростиха на дебиторите? За либийския със сигурност знам как един Любчо с фамилия, напомняща названието на страната ни, е прибрал милиони. Казват, че благодарение на тях сега един зет-пенсионер пътува по света и живее по-голям разкош, отколкото, когато бе женен за червената Principessa Rusticana.
С Постановление на Министерския съвет № 70 от 1975 г. и № 4 от 1983 г. задграничните дружества се сдобиват с нови права. Особено след 1985 г. те получават небивала самостоятелност. На среща със зрители на водено от мен телевизионно предаване и с читатели на книгите ми, състояла се преди четири години в един бивш окръжен град, пенсиониран офицер от Първо главно ми разказа любопитни неща. Работел в посолство в западноевропейска държава. През 1985 г. му направило впечатление, че представителите на задграничните дружества и на българските външнотърговски фирми в тази страна – до един офицери или агенти на ДС – взели да странят от търговския отдел на посолството. Не се явявали на отправените им покани, а никой не ги закачал.
Тогава започнали редовните височайши посещения. „Георги Пирински взе да идва всеки трети месец” – разказа моят събеседник. „На шест месеца се отбиваше Огнян Дойнов. Андрей Луканов ни навестяваше веднъж годишно. Всички те се отнасяха пренебрежително към посланика и търговския, но правеха някакви тайни съвещания с външнотърговците и ръководителите на смесените предприятия.”
„От обобщените данни се вижда, че през 1980 г. задграничните ни дружества са били 45. Към края на 1980 г. те са вече 150. (А към края на 1989 г. са над 300.)”
Чрез тези задгранични дружества, смесени предприятия и представителства на външнотърговски организации Партията е изнесла милиарди от откраднатите от българите държавни средства. След промените започва раздаването на пари, кой знае защо наричани „червени”. Те са наши, на българите. Георги Тамбуев разкрива принципите, по които е ставало това „разпределение”, „осъществено от тандема БКП-ДС”… „на три нива:
„МЕСТНО – в София и в окръжните градове. Правило: „На много хора по малко.”
ЦЕНТРАЛНО – в София. Правило: „На малко хора по много.”
ВИСШЕ – по чужбина. Правило: „На съвсем малко хора съвсем много.” Тук сумите не са давани на ръка, а са внасяни по сметки в чужди банки.”
На кого са раздавани парите? „Ранговете, изглежда, не са играли никаква роля. По-важни критерии са били приятелството и личната преданост.” Днес бившият вицепремиер Димитър Луджев твърди, че „80 на сто от богаташите у нас са свързани с Държавна сигурност”. Ето го отговора на въпроса за първия милион. Луджев е сигурен, че „задкулисните центрове у нас са много мощни”. С изнесените пари кукловодите създали фондове. Чрез тях влияят върху политиката. Повечето днешни „чужди инвестиции” всъщност са с откраднати от нас пари, които се връщат „под вънкашност друга и под име ново”. „Достойните” офицери от Държавна сигурност ги отмъкнаха от народа. Гордейте се с тях!
Българите бяха планомерно ограбени и доведени до нищета. В дръзко интервю от края на май или началото на юни 1997 г., когато масово се смяташе, че Командирът е взел властта за дълго, неговият приятел Красимир Стойчев призна как са се запознали. Това станало през 1981 г., когато двамата млади икономисти били повикани от Държавния комитет за планиране, за да участват в разработването на бюджет на страната във вариант на капиталистическа пазарна икономика?! Сега политологът Антон Тодоров настоява, че: „В периода 1982–1984 г. Костов е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. Когато се връща в България след 1984 г., той става съветник към една ключова валутна комисия, в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов.”
Друг автор припомня: „… Третият източник на силата на Иван Костов не е в България. За него намекна първи Христо Бисеров, споменавайки за един, меко казано, тъмен период от живота на Иван Костов в Русия. В последно време, въпросът на Бисеров беше творчески „обогатен” с декларация на РЗС от 5-ти януари 2010 г., в която Тодор Великов (депутат и орг. секретар на РЗС) заяви: „Иван Костов влезе в политиката с подкрепата на ДС и ГРУ”.
Текстът е забележително конкретен. Няма недомлъвки и намеци:
„РЗС настоява в кратък срок да бъде разсекретен и оповестен докладът от 23.01.1989 г. на VI управление на ДС, подписан от ген. л-т В. Велинов, отнасящ се за лицата, одобрени за „нова ръководна класа в условията на демокрация на Народна република България”. От този доклад и приложения към него списък ще стане окончателно ясно, че Иван Йорданов Костов влиза в политиката с подкрепата на ДС и ГРУ…”
Още преди близо десетилетие журналистът от вестник „Сега” Петьо Цеков посочи: „Иван Йорданов Костов… в периода 1982-1984 е слушател в Института за повишаване на квалификацията в Москва. Като свободен аспирант защитава дисертация на тема „Икономически растеж: структура и фактори в производствената сфера”, кандидат на икономическите науки. През 1992 г. става доцент по икономика и член на Академичния съвет на Техническия университет – София…
Кандиат-член на БКП, според признанията на баща му. Според жена му Елена за политиката го открива Любомир Иванов от Зелената партия. За кратко време Иван Костов членува в Зелената партия на Александър Каракачанов. Не е членувал в синя партия преди СДС да стане партия. Опозиционер от ноември 1989 г., когато в предаване по БНТ се изказва критично към управлението на страната. През 1990 г. става член на Съвета на икономическите експерти на СДС.”
Не твърдя, че всичко това е вярно. Обаче през годините сме срещали не малко намеци за обвързаността на Иван Йорданович с Москва и някои тамошни тайни служби. А самият Костов, който през 1989-а се бе втурнал да спасява и променя БКП, мълчи. Споменавам тези неща, защото тъкмо с неговата решаваща помощ и с усилията на болшевишко-милиционерското му правителство бе осъществена по-значителната част от т. нар. приватизация. И вместо в ръцете на страдалците на комунистическия режим, на нормалните българи и дори на редовите членове на БКП, държавната собственост попадна в алчните лапи на фашизираната номенклатура и на представителите на репресивните органи на терористичния червен режим. „Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията?””
Още един „герой” на прехода, министър-председателят, за когото редица висши комунистически офицери изнесоха данни, че е бил агент-явочник на Държавна сигурност, има изключителен принос за замитането на следите и поради това останало безнаказано ограбване на българите. Става дума за другаря адвокат Филип Димитров, министър-председател от СДС. Една от първите му задачи, след като зае премиерското кресло, бе да закрие Министерството на външноикономическите връзки. Но така, че седмица след този акт целият архив на задграничните дружества и на търговските представителства да… се изпари.
В наши дни един от любимците му, професионалният депутат Лъчезар Тошев, се тюхка: „До момента не са открити данни регистър да се е водил преди. Във всеки случай в Министерството на Външната търговия до 1991 г. е съществувал отдел „Задгранични дружества”.”
Да бе прочел свидетелствата на Георги Тамбуев: „Вярно е също така, че държавата нито за миг не изпуска от очи [задграничните дружества]. Тя е отворила за тях задължителен регистър в Министерството на външната търговия (по-сетне Министерство на външноикономическите връзки). Създала е отдел „Задгранични дружества”. (По-сетне той ще прави опити да прерасне в управление.) Задължила е директорите да изпращат копия от ежегодните си отчети и баланси. Казано накратко – от кръстоската между плановата и пазарната икономика държавата ни се стреми да композира невиждано и нечувано същество.”
„Демократите” или се правят на балами, защото така им нареждат, или не са в състояние да разделят на две пуйки жито. Навярно и двете. Нима не знаят, че точно в отдел „Задгранични дружества” на закритото от Филип Димитров Министерство на външноикономическите връзки се е съхранявал и архивът за споменатите предприятия на Държавна сигурност? Изчезването му отвори портите пред тяхното източване и пререгистрацията им като „частни”.
Примери за това дал Луканов. Двама комунисти и сътрудници на ДС – Роза Георгиева и Маргарит Тодоров, откраднаха държавната фирма за търговия с български вина и напитки „Бългериън Винтидж” със седалище в Лондон. Впоследствие Тодоров отмъкна дела на „винената царица” и й помогна да отиде в гроба. „Неговата” компания „Домейн Бойар” продаваше вина на разработения английски пазар. Другарят „достоен” офицер от Първо главно с „мъжественото” име Маргарит я управляваше толкова кадърно, че тя фалира. А страната ни изгуби клиентите си на Британските острови.
Докато бе представител в Лондон на държавната туристическа компания „Болкан Холидейз”, агентът на Държавна сигурност Румен Драганов[29] я източваше в частна фирма на своя баща в България. През декември 1996 г. мой приятел, председател на Българската федерация по дартс, му предложил тази организация и „Болкан Холидейз” да организират съвместно верига от летни турнири по черноморските курорти. Драганов се съгласил, но го посъветвал да се обърне към фирмата на неговия родител. Което не пречи на това корумпирано ченге понастоящем да е директор на Института за анализи и оценки в туризма!
Указ № 56 от 1989 г. разкри небивали хоризонти пред разграбването на нашето национално богатство. Това мащабно престъпление в полза на червената върхушка бе извършено от „разузнавачите” от Държавна сигурност и предимно от представителите на Първо главно и на Четвърто управление. Същото се отнася и до банките. Техните директори и управителните им тела бяха все от средите на Държавна сигурност. Резултатът от тази дейност е налице. България е разграден и обрулен двор, за който споменават, че е „най-тъжното място на света”. Още по-страшно е, че в момента „България е пета в света по застаряване според пореден доклад на ООН” И се движи с ускорени темпове към небитието. Само след две десетилетия няма да има кой да изкарва пенсиите на възрастните хора. А най-много след четвърт век българите ще бъдат малцинство в собствената си Татковина! Докато много от „достойните” офицери от Държавна сигурност, „работили за държавата”, ще добруват в лукса на някога тъй охулвания от тях Запад. И ще са го постигнали с онова, което БКП и нейните филиали откраднаха чрез своя репресивен апарат.
Нима не забелязвате, че думите „оптимизъм” и „надежда” звучат все по-рядко по нашите земи? Има ли хора, готови да запретнат ръкави, за да променим нещо? Или ще чакаме решението на „сляпата Фортуна”? Хамлетовата дилема ни пришпорва с непозната досега скорост:
„Да бъдеш или не? Туй е въпросът. 
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички?”
А докато разсъждавате над този не философски, а екзистенциален проблем, очаквайте и финала на настоящия обзор. За да се уверите в лицемерието не само на поръчителите и извършителите на грабежите, но и на онези, които днес вият до небесата срещу ченгетата. Но самите те са ги изпращали на задгранична работа и са ги търпели, без да ги отзоват. Макар съвсем по ленински цялата власт да е била у тях.“

  • Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *