ТАКОВА БЕШЕ ВРЕМЕТО…

ТАКОВА БЕШЕ ВРЕМЕТО…

,,Как реагират нормалните хора, когато някой им подаде ръка, стори им добро? Всеки може да отсъди според своите собствени критерии за нравственост. Някога комунистите тръбяха за някакъв „социалистически морал”. Тъй като днес те продължават да ни ръководят, чрез своите деца, внуци и посредници, не е лошо да се запознаем с техните представи за съвест, етика и поведение. Затова е най-добре да се доверим на собственото им „творчество”. В конкретния случай отварям солиден том, озаглавен „Мургаш”. Като негови автори са представени Елена и Добри Джурови. По времето, когато столичното „Военно издателство” я пуска на пазара (1983 г.), раменете на бившия семинарист Добри вече са украсени с големи като чинии за салата маршалски петолъчки. Макар все така да е армейски генерал, това момче от ловешкото село Врабево изгаря от мерак за маршалски жезъл. И тъй като според правилата на господстващата във Варшавския договор Червена армия няма как да го получи, неговият генсек Замфиркьов-Живков му прави подарък като на малко дете – връчва му златни петолъчки. Да се пъчи с тях по събрания и пътувания зад граница…

 
Та когато излиза спомената книга другарят Добри Джуров вече е забравил откога е министър на отбраната и член на Политбюро на ЦК на БКП. През ръцете му са минали (разбирайте – ликвидирал е и е смачкал) маса „буржоа”, „интелигенти”, всякакви „врагове на Партията и народа”. Нищо, че каквото и да говорят и пишат днес разни „умници”, поне половината от този народ бе съставена от нормални хора. Те нямаха нищо общо с тази партия и не желаеха да имат. Тъкмо тази според мен по-добра половина, понесе най-тежкото бреме и на социализЪма, и на онова, което унгарският българист Петер Юхасопредели като „най-лошото нещо”. Става дума за измамата, последвала тоталитарния комунизъм. Тази половина така и не посегна към „творбите” на потисниците. И с право, защото те до един, без изключения, бяха изумително посредствени същества и не търпяха умните, образованите, мислещите, хората с мнение. Отглеждаха и издигаха крещяща посредственост, на чийто фон ако не изпъкваха, поне не изглеждаха толкова зле. Нека илюстрирам твърденията си с цитат от писмото, което убитият в Лондон писател Георги Марков пише до своя бивш акран, тъй таченият и в наши дни Любомир Левчев:
„… Поводът за това писмо не е последната ти поема, а статията ти във вестник „Народна култура” под заглавие „Верую на новия човек“.
Първото ми впечатление от тази статия е, че ти не си пишеш статиите, а си имаш човек да ги пише, а ти само ги подписваш. И веднага щях да ти дам съвет да го замениш този твой служител с някой, който би имал поне малко уважение към читателите, защото все пак, макар и много рядко, някой прочита тия вестници и тия статии. Бих искал за момент да ти заема моите очи и да те накарам да прочетеш това произведение, бих искал за момент да ти върна твоите очи отпреди десет години, за да почувстваш знака за равенство между поета Любомир Левчев и журналистическия еквивалент на Рачко Пръдлето. Един поет може да вярва в едно или друго, може да приема една вяра и да я отхвърля, да бъде герой или предател, да отстоява или да изменя, да бъде защитник или нападател, да обича или да мрази – все едно какво и колко пъти. Един поет има право да бъде всичко с изключение на едно – няма право да не бъде поет!
И въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо: Наистина ли вярваш в това, което си написал. Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз видях капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взема на сериозно. И това съвсем го влудява.
Или да вземем думите ти, че „Солженицин е белогвардейска отрепка”. Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш. Той е твоето отрицание. Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща „Чайката”, в която се возиш, в твоя катафалка. И ти крещиш думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатък от някогашен махленски стражар, не би си позволил. Аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Между впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат „идеализмът” да им се плаща, искат „героизмът“ да им се плаща, искат да им се плаща загдето „вярват”, забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването.”
Подобно бе мнението относно онази продажна посредственост, която произвежда и настоящите парвенюта в икономиката, политиката, културата, спорта, медиите, навсякъде, на половината – нанормалната половина, от народа. Тя се „мултиплицира”, както със запъване се мъчеше да изрече чуждицата главата на посредствеността, нейното най-ярко олицетворение – правешкият каскет. Един от челниците в движението за комунистическа посредственост бе Добри Джуров. Както подчертава покойният Георги Марков, той бе сред преданите „идеалисти”, които искаха това да им се заплаща. Неговият „морал” бе заключен между стените на семинарията, от която избягал, и втория етаж на Министерството на народната отбрана, в чийто кабинет от няколкостотин квадратни метра се ширеше. „Нравствеността” му намери изражение и в партийното и служебното положение на неговата жена, на техните деца, в апартаментите от по 400-500квадратни метра, във вилите и в най-висшите държавни привилегии, съпроводени от съответните екстри… Заслужи всичко това и с онази преданост към СССР и каузата на интернационалния комунизъм, заради която през лятото на 1968 г. проводи в Прага части на партийната армия, кой знае защо наречена „българска” и „народна”. Не, тази армия нито бе българска, нито народна. Тя бе партийна, комунистическа.
Ала преди да дам думата на този пезевенк във военна униформа,който оправда своите престъпления с времето, нека проявя известно кавалерство и я отстъпя на неговата съпруга Елена. Признавам, че жестът ми е доста условен, тъй като по принцип не приемам и двамата, и наследниците им за човешки същества. А нейното мъжле е било напълно лишено от уважение към жените. Личи от изпреварващото място, което заема като автор на книгата. Но да дадем думата на другарката Джурова. Тя разказва спомените си от времето, когато е била работничка в софийската текстилна фабрика „Беров”. Начева разказа с описанието на „ужасните” условия, които „гадните” експлоататорисъздали:
„Фабрикантите бяха направили в двора на фабриката общежитие, в което живееха част от „вътрешните” работници. Освен това до самата ограда на фабриката бяха изградили няколко малки дървени къщички, които също даваха на своите стари кадрови работници…
„Вътрешните” не плащаха наем, в общежитието бе прекарано парно, семействата, които живееха в къщичките, идваха с кофи и си взимаха толкова въглища от купа, колкото им бяха нужни; осветлението също бе за сметка на фабриката.”
По-нататък бившата полуграмотна работничка, която след 9 септември 1944 г., разбира се, направи завидна партийна кариера и дори бе канена като „лекторка”, се възмущава, задето „през лятото на 1940 г., когато избухна голямата текстилна стачка в София, „Беров” бе едно от малкото предприятия, които не спряха работа.” Тя била сред организаторите на несъстоялата се стачка. Тогава директорът, който „някога бе завършил инженерство във Франция и отлично познаваше работата си”, я повикал. След като й обяснил, че трудно ще накара добре заплатените работници да протестират срещу собствениците и ръководството на фабриката, той я попитал:
„– На колко години си, моето момиче?
Говореше учтиво, внимателно, доброжелателно.
– На двадесет.
– Знаеш ли какво правех аз на двадесет години? Денем работех, нощем учех, спях по три часа край становете във фабриката… – Въздъхна. – Не беше леко.
Въздишката му бе съвсем естествена, по всичко личеше, че не му е било леко, въпреки че чувстваше законната човешка гордост: „Въпреки всичко аз успях да изляза победител!”
– Гледам те и ми е мъчно за тебе.
– Защо? – изтръгна се неволно от гърдите ми. Бях решила да отговарям с „да” и „не” на въпросите му и да не влизам в никакъв разговор.
– Защото в полицията ще смажат хубостта ти, ще погубят младостта ти. Поисках списък на размирниците, и ти си в него. А знаеш ли какво е в полицията?
Очаквах, че ще почне обикновена агитация, която правят всички фабрични директори, когато поискат да сплашат някой работник. Но директорът завърши така неочаквано, както бе и започнал:
– Ще те спася аз тебе. Ще задраскам името ти и няма да те дам в ръцете на онези зверове. А сега си отивай.
И нито дума за това, че след такава услуга трябва да му се отблагодаря с нещо, че трябва да престана да агитирам за стачката, че трябва да се откажа от идеите си.
Когато се върнах в цеха, наобиколиха ме работничките.
– За какво те вика директорът?
– Да не стачкуваме.
– А ти?
– Казах му, че пак ще стачкуваме.”
Всеки сам може да прецени морала на директора и на работничката-комунистка. По-нататък тя не само не му спестила нищо и постоянно му създавала неприятности. В спомените си цинично твърди: „Трудно бе да се води борба във фабрика, където директорът е хитър,… където условията на работа са малко по-добри, отколкото в други фабрики.” Само „малко по-добри” ли? Та описанието е мечта и за днешните работници! За онези, които робуваха на болшевиките по време на съветския болшевизъм, да не отварям дума. Един от плодовете на онова „великолепно” безвремие, в което половината от народа „си купи жилища” и „даже ходеше на море”, са рушащите се панелни сгради. Онези, които бяха по-равни – комунистическите робовладелци, натъкмиха нещата така, че днес отново да са на върха на държавата. Всяко стадо си заслужава овена… А какво се случило на „хитрия” директор на фабрика „Беров”, помогнал на другарката Джурова? Ами след девети му видели сметката, както казваха. От благодарност… Обикновен фашизъм – пардон – обикновен комунизъм! Такъв бе – какво пиша – такъв е „комунистическият морал”!
След дни ще се спра и на спомените на самия „храбрец”, на Замфиркьо-Живковия генерал с маршалски звезди на пагоните Добри Джуров. Сега нека довършим с алчността, меркантилността и дори престъпните навици на другарите. Някаква земеделка, която претендира да е кръвна сестра на осиновения син на архипрестъпника Георги Димитров – Бойко, и за чийто морал също можете да си направите изводи, е дала интервю за един от прясно пръкналите се „информационни агенции”. В него срещаме следната история:
„– Как се случи така, че попадна на следи от златните бижута, които майка ти е носила, когато са я убили и са ги взели?
– По линия на БЗНС, аз бях лектор в Осми кремиковски район. Станах жителка на Горни Богров, дори си купих място там и си построих една малка къщичка. Там си отгледах двете деца. Между другото, аз не съм се женила, но и двамата мъже, от които са децата ми, са ги припознали. Така че дъщерите ми си знаят потеклото. Та по линия на БЗНС, имаше една Калинка Декенарова, шеф на градското ръководство на БЗНС .Тя покани около 20 жени на коктейл. За лектор тогава бяха поканили Елена Джурова, жената на Добри Джуров. Започнахме да се представяме една друга на Джурова, там беше и Милена Стамболийска, все отбрани другарки и като дойде моя ред, аз казах: „Аз съм дъщерята на Мара Денчева”. Тя тогава възкликна и ме попита кога съм родена? Отвърнах, че по документи съм родена 1939 г. А тя тогава каза, че не съм дъщеря на Коста Златарев, защото тази година е бил в затвора. Аз всъщност съм родена 1941 г. Тогава Джурова ми показа едно пръстенче и каза: „Това ми е подарък от Коста Златарев, аз му носех колети в затвора.“ Каза го пред всичките и даже после допълни, че й го изработил по поръчка. Как така ще го работи по поръчка, след като е бил в строг тъмничен затвор? Той не е имал работилница в затвора. Всички хора в селото са видели как майка ми излиза с бижутата и я натоварват на камиона. Джурова се усети по едно време, ходеше като в панички и ме гледаше особено.”
Туй то – обикновени крадци, разбойници. Послушаха своя поет и си построиха свой собствен „завод, огромен завод за живота”. За техния си сладък живот, както те разбираха това. За нас изградиха концентрационен лагер, пак по образа, създаден от поета им – „със яки бетонни стени”. Разни пишат, че нямало „глупак”, който да е отказал членство в тяхната партия. „Ресто” – както се изразил същият им поет, – има, моя милост. Отказах с искрения мотив, че тате ще се обърне в гроба. Бях само на 27 и животът бе пред мен, пак според техния мироглед. Опроверга ги партийният секретар – същият, който ми предложи. Предупреди ме: „От теб нищо няма да излезе.” Кой знае, може и да се е оказал прав, но отново според техните материалистични представи за света, живота и морала.“

  • Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *