БЪЛГАРСКОТО НЕЩАСТИЕ

,,На 25 април 2009 г. слушах пресконференцията на пишмапрезидента „Гоце” Първанов, свикана след края на Световния енергиен форум в София. Нямаше как да не се възмутя, когато той на два пъти обяви, че България е „малка страна”. Това е обидно за нас, българите. Никога великият херцог на Люксембург, да речем, не си е позволил да нарече своята държава „малка”. Една страна е толкова голяма, колкото я чувства народът й. Комунистите направиха Родината ни „малка”. Защото ампутираха нейния дух и превърнаха достойния й някога народ в аморфна тълпа от отказали се да мислят страхливци. По площ и брой на населението си нашата омайна Татковина е средна по размер европейска държава. Друг въпрос е, че след 9 септември 1944 г. в политически смисъл тя постоянно се смалява като шагренова кожа. От духовна гледна точка днес тя прилича на кръпка, която пришиват ту към някакъв съветски, ту към друг, уж европейски съюз. Утре тя ще потрябва на някоя още по-далечна страна или на извънземните…
Вечерта преди „Гоце” да ни обиди чух по една телевизия отвлеченият и освободен комунистически престъпник Киро Киров и неговият мутирал потомък да говорят, че „направили парите си законно” и вече не искат да живеят в „тази страна”. Кое е „законното”? Членството на стария Киров в БКП и активното му участие в нейния престъпен режим ли? Не, това е незаконно и криминализирано чрез специална декларация, провъзгласена за закон. Поради това, че истински антикомунисти и демократи никога не са били на власт, от този „закон” не следва нищо!
Или може би „законна” е принадлежността на Киров към жестоката репресивна машина на комунистическата партийна сигурност, обявена за „държавна”? Дори да приемем, че не е получил „куфарче с пари”, образно казано, нима не е използвал връзките си на служител и началник в тайната милиционерска организация„Интерпред”, своите осигурени от партията-държава контакти с чужди фирми? Кой нормален нашенец можеще да ги постигне? Иде реч за ппредоставено от ченгеджийницата предимство, което няма нищо общо с равнопоставеността, т.е. със законността, разбирана в човешки смисъл. Макар да личи, че поне до четиридесетата си годишнина другарят Киров не е правил разлика между приборите за хранене и клечките за зъби и въпреки че все още не е успял да се пребори с диалекта си, нискочелият болшевик е бил и продължава да бъде по-равен от мнозинството българи. Тази привилегия, проектирана в днешния ден, вече прави начина, по който е „направил парите си” незаконен и неморален. А отвличането му и платеният за него откуп са съвсем недостатъчно наказание за продължаващите му престъпления в особено големи размери. Казвал съм го и дори разбрах, че ме цитират: Ако онези, които отвличат Киро-Кировци, Стефко-Колевци, Ангел-Бончевци, Вене-Сотировци и подобните им болшевишки бандити, заделят поне половината от откупите за благотворителност, народът ще ги приеме като свои закрилници и отмъстители. Разбира се, в случай, че егоистично продължават да мислят единствено за себе си, по нищо няма да се различават от шумкарите – най-долнопробната човешка измет, за жалост пръкнала се от представители на българския народ.
Трябва ли вечно да се уповаваме другиму, дори на хайдути, като тези, дето отвличат охранилите се за наша сметка комунистически капиталисти? Не може винаги да се оправдаваме с някакво робство. Такова имаше само по време на тоталитарния режим на червените фашисти. Ала няма как вече две десетилетия да си измиваме ръцете с начина, по който сме възпитани в онези години. Как ще гледаме в очите децата и внуците си, след като вечно се крием зад условията на несвобода, в които сме се формирали не само като личности, но и като обществени групи? Никой няма да ни вярва. На какво отгоре очакваме да успеем? Та ние едва ли ще оцелеем! Затова пак ще припомня откъс от присъдата над нас, изречена от Петко Рачев Славйеков:
„Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.”
Заблуда е да очакваме нещо само от грядущите поколения. Най-малкото защото животът доказа, че „новото време” роди още по-отвратителни образци на човешкото израждане. Достатъчно е да припомня зачестилите случаи на садизъм и убийства, извършени от младежи, които напомнят комунистическото робство. Вярно е, че родово произлизат от него и то от най-тъмно червените му дълбини. Децата на комунистите колят, понеже техните дядовци безнаказано са избивали „гадовете”, „враговете на народа”. И тяхната жестокост е героизирана! Бащите им са ги възпитали с чувство за превъзходство над останалите и с увереността, че са недосегаеми.
Ние всички правим България малка. „Гоце” Първанов е сред онези нищожества, плод на дегенериралата българска утроба, които са готови за пари да служат всекиму – вчера на БКП и Държавна сигурност, днес на тайния интернационал, ръководещ света, утре на марсианците, ако дойдат и заменят синедриона. Помага им нашето безразличие, липса на доверие помежду ни, резултат на съмненията на мнозина в собственото им минало. Също така – нерешителността, произлизаща от страха и неверието в Бога и в собствените сили.
Малодушието и бягството от отговорност важи с особена сила за интелигенцията. За онази част от нея, която в мрака на безпросветния социализъм вегетираше, но не продаде душата си. Останалите, т. нар. елитна измислената „социалистическа интелигенция”, просто следва да бъдат изметени. За мен това се отнася до всеки, който в мрака на тоталитаризма е издал книга, заснел е филм, бил е художник, скулптор или музикант, наслаждавал се на държавни откупки, ръководил е научни и „културни” институти, висши, средни и начални училища, оглавявал е каквато и да е организация, в т.ч. медия, и т.н. Защото истинското призвание на почтената интелигенциядействително, а не според диалектическия материализъм, е да формулира проблемите и целите, да показва методите за тяхното решение и постигане, и да поведе останалите. Нпълно съм наясно, че няма кой да ме чуе и да ми повярва. Със своя материализъм талмудизмът е обсебил „масите”, които отдавна не вярват в духовния живот на земята, а още по-малко във вечния в отвъдното. И искат всичко тук и сега, независимо как е постигнато това.
Талмудистите постигат целите си, като чрез избори узаконяват своите на най-важните постове във всички сфери на живота. Страхуват се от няколко неща. Първото е, да не се появят хора, които с миналото и настоящото си поведение да дадат „лош” пример, че съществуват и личности и може другояче. Затова по всякакъв начин се стремят да омърсят тях и онова, което тези почтени люде проповядват, още в зародиш. Или пък просто не ги допускат до трибуна, от която идеите им могат да достигнат до мнозинството. Второ, опасяват се да не би народите да се откажат от „представителната демокрация”, легитимирана чрез избори. Тогава ще трябва да напънат мозъците си за нещо друго, а те отдавна са закърнели от леност, тъй като номерът им все минава. Никак не е случайно, че бившият заместник-партиен секретар на Добри-Джуровиявестник „Народна армия”, „журналистът” с пагони Станимир Илчев – днес монархокомунист, кърши ръце:
„Хората казват, че не вярват и затова не участват в изборите. Аз мисля, че на тази група български граждани, трябва да се отдели в някои случаи, дори още по-голямо внимание. Първо да бъдат разубедени от фаталистичното мислене, което ги е обзело, надявам се временно, да бъдат окуражени, ако проявят интерес към политическия процес, да бъдат пряко насърчени, да отидат и да гласуват, без непременно дидактично да им се подсказва за кого. Критично важен за България като държава е въпросът за активността на изборите. Ако не пречупим тенденцията на спад в участието в избори, ние много скоро ще имаме, като огромен проблем като държавен организъм. Първо това е проблемът на адекватното представителство в българския парламент. Второ това е проблемът за излъчването на конкурентноспособни депутати. На трето място това е проблемът със статута и самочувствието на други институции и в това число на изпълнителната власт, на съдебната власт, на президентската институция. Когато има повишаване на активността, едва тогава може да се говори за дълбоко осъзнати стремежи, който в рамките на плурастичнита политическа система взима съдбата си в своите собствени ръце. При ниска степен на избирателна активност излиза, че малък брой граждани, дават едва ли не неограничен мандат на тези, които отиват в институциите и след това няма никакво значение, дали много бързо се разочароват от тях и им се сърдят или продължават да ги подкрепят.”
Ето къде ги стяга чепикът. Като молещ се в червената синагога другарят Илчев е „илюминиран”: „Чистачите” в левитския интернационал са наясно, че когато нещата в бардака не вървят, не се сменя изпълнителският персонал, а ръководството. Кой да го обясни? Медиите? Те са техни. Политиците? Те също, при това имат интерес вечно да сучат от вимето на Парламента, правителството, министерствата, областните управи… „Келепир има в това”, бе възкликнал преди повече от век Алековият герой.

А интелигенцията или по-точно читавата част от тази прослойка, се е спотаила и умълчала. Чете, гледа, слуша, мисли, клати глава и си казва, че ставащото не се отнася до нея и тя няма да оправи света. Ето защо и аз постепенно ще се оттегля от почти всички и без друго заглъхващи свои изяви, които очевидно повече дразнят, отколкото допринасят полза. Може би ще остана само с книгите си. Но и тях или няма кой да разпространява, или пък кой да чете. Не виня никого и затова ще се скрия в своя малък и по-добър свят с твърде малко и то допуснати от мен жители. Имам достатъчен опит в това.
Ние се смаляваме като народ, но не само във физически смисъл, като брой на населението. Някак неусетно се превърнахме в духовни гномове. Едва ли другаде по света ще намерите толкова търпеливо и самооплакващо се племе. Някой от вас мислил ли е за това? Правил го е Петко Славейковпреди много години. И стигнал до горчиви констатации:
„Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…”
Казват, че народът никога не е виновен. Напълно го съзнавам. Ала тъй като ми се струва, че и аз не съм, отдавам това разминаване помежду ни на времето. Някой го е изпреварил и не е попаднал на точното място, точно когато е необходимо. Да приемем, че съм аз. Затова постепенно ще разредя изявите си в иначе чудесния и свободен сайт „Форумът”, за да изчезна напълно. Вие и без друго знаете всичко. Всеки се изказва комепетно… Преди близо 2200 години сатирикът Публий Теренцийказал: „Quot capita, tot sententiae” – „Колкото глави, толкова мнения”. Перифразата на неговата максима днес у нас гласи: „Колкото нашенци, два пъти повече мнения.”
Бог да пази България!“

  • Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *