Рибата се вмирисва от главата

,,Преди има-няма четири-пет дни ме срещна мъж на средна възраст. Заговори ми неформално – на „ти“, сякаш сме стари познати. Гледал ме още от първите мои телевизионни появи. Оттогава със съпругата му станали мои почитатели.
В този момент телефонът му позвъня с една от онези странно изкривени от електрониката мелодии, с които корпоратократорите тъпчат този вид уреди за лесно и масово проследяване,въздействие и постоянно безпокойство. Оказа се жена му. С възторжен глас моят събеседник й обясни къде се намираме. И я прикани да побърза, за да се срещне с „един мой добър познат, даже любимец“.
Съпругата се оказа на двадесетина метра. (Двамата контактуваха чрез подвижните си телефони. Колко удобно!) И буквално след минута застана пред мен. Симпатична булка с ведра усмивка върху лицето, по което не се четеше обичайното тукашно напрежение.
Рибата се вмирисва от главата или за щастливите сред нещастни
Явно доловили моето учудено-одобрителното изражение, двамата почти в хор и без да ги питам изясниха:

– Случихме, като се махнахме от тук. Избягахме от този народ!
Уточних, че става дума за население, а не за народ. Съгласиха се.
Похортувахме. Разбрах страната, в която са се установили. Махнали се не толкова заради бедността, колкото поради своята нетърпимост към търпимостта на нашенци. Изобщо не отворихме дума за доходи, стандарт на живот и прочие материални неща. Разговорът се въртеше все около не волското, а направо робското примирение на самозваните „българи“. На тяхната почти всеобща бездуховност и все по-задълбочаваща се простащина.
Полюбопитствах, дали в новото си местонахождение са намерили по-умен, по-свободолюбив и по-приемлив народ.
Отговориха, че по отношение на политиката тамошните хора са същите мизерници, като тукашните. Но съществуват няколко уточнения, които превръщат бита им в достатъчно приемлив.
Преди всичко – възпитанието и обноските. На второ място – отсъствието на крайна дебелащина и агресивност. На трето – редът и чистотата, които са отгледани у тамошните жители. Но също така са нещо, което законът и неговото стриктно прилагане поддържат. Тъй като глобите за дребни на пръв поглед неща засягат даже най-високопоставените.
След като се разделихме с очакваните благопожелания, се замислих, защо гоним децата и внуците си? Като светкавица в ума ми за миг блесна изреченото от моя приятел Лазар Поповски в едно от своите гостувания на телевизионното ми предаване:

„Комунистите първи изпратиха своите деца на Запад.“
След което доста нелицеприятни мисли за същия този Запад взеха да се блъскат в съзнанието ми. За пореден път признах пред себе си, че сгреших, когато през 1990 и 1991 година имах възможност, предложение за работа, а не се махнах. С толкова наивното, но същевременно и искрено намерение, че ще бъда по-полезен да остана тук. Та чрез вестниците да ру̀тя комунизма?!
Не по-малка болка предизвиква абсолютната увереност за предателството на Запада спрямо нас – народите на Източна Европа. Лазаровата констатация придобива тектонични измерения, когато я приложите към издигнатата кандидатура на Ирина Бокова за генерална секретарка на ООН! Не че сегашният й пост не е обида за онези повече от 220 000 души, затрити без време от Бокови и Боковци. Както и за нас – техните потомци, непродали душите си на сатанинската съблазън – възможност за кариера, за материални придобивки. За всичко онова, което Господ ни е предупредил да невършим:
„Не си събирайте съкровища, заровени в земята– място, където ръжда и молец ги унищожават, и крадци се промъкват и ги отмъкват. Но с действия трупайте богатство в небесата, където нито ръжда, нито молец ги унищожават, и където крадци не могат да нахълтат и да ги отмъкнат. Защото, където е съкровището ви, там е и вашето сърце.“

В този тъй кратък откъс се съдържат предостатъчно теми за тълкуване и обсъждане. Най-важната от които все пак си остава: Кое богатство ценим най-много, истински? Как стана така, че ние продължаваме да бъдем най-нещастни в Европа? Страната ни, с нейната прекрасна природа и климат, остава все така сред най-непривлекателните територии на земята. Дали няма нещо сбъркано в самите нас, та семейството, което срещнах, да е тъй доволно, задето се е избавило от вас и моя милост? И по признанията на двамата, ако не са техните живи родители, не биха стъпили повече в родината си!
Трябва да призная, че повечето мои дългогодишни приятели, съмахленци и съученици, които имигрираха, също отдавна затръшнаха вратата, която води към отечеството им. Горе-долу – окончателно.
В британско издание, минаващо за „ляво“ – знаете, че всички са еднакви, а Западът отдавна е окупиран от същите сили, които ни тласкат към изчезване – срещнах следното:
„Ако съществува някаква отделна [изолирана] класа, то тя е

политическата. Необходимо ни е да оформим ново споразумение между парламента и народа.“
Кой набира и обособява тяхната „политическа класа“? А нашата?
Съществуват ли разлики между тези „национални“ класи, и колко съществени са те?Че там, на Албиона, да полагат кански усилия за спиране на вълната от имигранти от Изтока и най-вече от България и Румъния? Ако ги има, те цивилизационни – сиреч културни ли са, както се изразяват туземните алчно червени фашистчета, заменили вярата си в „светлий комунизъм“ с тази в „евро-атлантически ценности“?

Не нашият народ, още древните народи, сред които и предците ни, са се произнесли:
„Рибата се вмирисва от главата.“
Само че някои хора са прекалено безразличникъм проблема или изобщо не се вълнуват от него. А той бавно и неусетно завлича към дъното цялата т. нар. нация. Опитите за измъкване чрез бягство от родината, когато Европейският съюз е изправен пред непреодолими проблеми и дори разпад, е крайно егоистичен, но ненадежден изход. И не решава въпроса за щастието. Понеже освен лично, то е и общностно понятие. Единственоалчно червените фашаги – комунистите, са в състояние да бъдат щастливи сред нещастни.“

  • Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *