Моралът на комунистическия ,,антикомунист“

,,Когато в края на 1989 г. политическият ентусиазъм на поне половината българи бе във възход, а надеждите сияеха със силата на слънцето, Държавна сигурност се е стараела да се предпази от изненади. Тя е създала псевдоопозиция, но е чула и първите викове „Долу БКП!“ масово да звучат по площадите. Макар и малко вероятно, все пак е съществувала опасност партията да изтърве процесите от своите окървавени лапи. Съвсем скоро, на 26 октомври 1989 г. по нейна заповед милицията бе инсценирала „побоя“ над активисти на „Екогласност“. Колкото да им напишат легендарни биографии. Списъкът на „храбреците“ включваше продукцията на такова превтасало болшевишко тесто, като Соломон Паси и Деян Кюранов, чиито бащи, съответно Исак – активен борец, пратил маса представители на„вражеския буржоазен“ елит на бесилото или зад решетките, и Чавдар – един от идеолозите на ЦК на БКП. Или Александър Каракачанов, син нашумкар, антибългарски терорист, сетне червен генерал-садист… Дали и дисидентските „Макс и Мориц“, дуетът Сугарев – Левчев, не е бил там? Паметта е несигурен източник. Помня, че скритият зад журналистическа карта представител на британските служби Майк Пауър, мой познат, със сигурност е снимал. Счупили му фотоапарата. Така извести BBC още същата вечер. „Непрежалима загуба“!… Това гласяха и бързо появилите се спомени от „славното“ събитие. Никой от политическите затворници на комунистическия режим не е бил забелязан там. Защо ли?
Та още тогава Държавна сигурност, за всеки случай, е искала да насити своята рожба ─ опозицията, на която е надянала „демократични“ дрешки, със свои съвсем доверени лица. Проникването им в „демократичните сили“ е уредено от най-високо място. Например от многото свидетелства отдавна е ясно как противно на мераците му да бъде част от експертите на БКП, впоследствие БСП, маркист-ленинецът Иван Йорданович Костов е внедрен в СДС. Да изреждам ли комунистите Желю Желев, Петко Симеонов, Блага Димитрова, Георги Спасов, Стефан Гайтанджиев, Николай Василев… Цялото агентурно ято, начело с втория председател на СДС Петър „Бончев“ Берон, най-яростните „антикомунисти“ Костадин „Павлов“ Тренчев, Георги „Николай“ Марков, Петър Дертлиев, Стефан „Николай“ Савов, Филип Димитров, Георги Аврамов, Йордан Соколов… – легион, защото бяха много.
Все по-това време Иво Инджев донася на своя уж бивш водещ офицер. Според Докладната записка на тогавашния майор Иван Димовски, „активно свързаният с група реформистки настроени членове на БКП“ секретен сътрудник „Ивайло“, „е подписал декларация“ за „наложителната подмяна на по-голямата част от състава на ЦК на БКП“. Инджев се опитвал да коригира и насочва поведението на партията-майка:
„По мнение на „Ивайло“, Декларацията на ЦК на БКП по повод изявлението на д-р Тренчев за събитията в Румъния е твърде категорична и предизвикала сериозно напрежение в редовете на интелигенцията. Твърдяло се, че ЦК на БКП и МВР били подготвили специални команди от цивилни лица, наричани „Отряди за защита на социализма“, които били въоръжени и имали за задача при евентуални безредици да действат срещу противниците на партийното и държавно ръководство. „Ивайло“ подчерта, че не е лично убеден в съществуването на такива команди, но слухът за тях се ширел сред опозиционните кръгове. Правели се опасни аналогии с развитието на събитията в Румъния и кървавите действия на силите за сигурност на Чаушеску. Активна роля в разпространяването на този слух играел(задраскано, но разчетено: Петър Берон) от движението „Екогласност“, който е правил изявления по този въпрос и в СМИ.“
Ако това не е донос и то натопяващ конкретен човек, здраве му кажете. В този случай и след като ни е известно, че Петър Берон е бил агент на Държавна сигурност с псевдоним „Бончев“, става твърде любопитна технологията на ченгесарските интриги. Сътрудниците са се следили, клеветили, навярно без да знаят, че са такива и си въртят кални номера, както се казва на жаргон. „Ивайло“ е служил предимно на Първо главно управление, а „Бончев“ – на Шесто. „Вафла чудна!“, биха възкликнали децата.
Ала работата съвсем не е детска и въобще не е забавна. По онова време истинските антикомунисти до голяма степен се отъждествяваха с „Подкрепа“ и Тренчев. „Синдикалистите“ начело с лечителя на трупове се държаха най-предизвикателно спрямо другарите и използваха най-рязък и откровен език, осъждащ режима и героите му. Това несъмнено привличаше. Кой да знае какво е означавало и що се е криело зад всичко това?…
Какви са били в онези дни „демократичните“ пристрастия на тогавашния комунист и уж свален от отчет секретен сътрудник, настоящия „антикомунист“ Иво Инджев? „В беседата ни „Ивайло“ се разграничи от платформата на профсъюза „Подкрепа“. Подчерта, че се очаквало формирането на фракция в БКП, в която вероятно ще преобладават представители на интелигенцията.“
Такъв е бил мирогледът на „освободения“ секретен сътрудник „Ивайло“. Да допускате, че е променен, без друга, външна, принудителна причина или заради келепира, е изключително наивно, съвсем меко казано. Такова схващане издава религиозна привързаност. Издигането на комунистическите ченгета, на откровените престъпници, в икони, е съвършена лудост, без извинение. Всяка битка с нея е безсмислена. Най-малкото, защото и децата са наясно: както няма бивш негър, така не съществува и бивш комунист.
По същото това време на всеобщо въодушевление и на зараждане на усещането за свобода, опортюнистите са се възползвали и то по един подъл, но успешен и доходоносен за тях начин. Тогава, в края на 1989 и началото на 1990 година, антикомунизмът е убягвал на Инджев или по-скоро СС „Ивайло“ е странял от него. За морала и светогледа на по-късно обявения за „светъл“ и последователен „антикомунист“ Иво Любомиров можем да съдим по преразказа на неговите схващания, дело на водещия му офицер. Той споделя как другарят Инджев „се разграничи от платформата на профсъюза „Подкрепа“.“ За кой ли път ченге за ченге донася. Дали не е време бившата червена земеделка и видна представителка на снахите на Политбюро Лили Иванова да замени прочутата си чалга-кантата „Панаири“ с по-актуална ̶ „Доноси“? „Антикомунизъм“ до дупка!…“

  • Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *