Световната номенклатура

,,Преди дни кремълският „цар“ намери временен спасителен бряг южно от границите на своето пропадащо господарство. Договори изграждането на газопровод през Турция и Гърция за Централна и Западна Европа, заобикалящ Номенклатурна република България.
Нали знаете – от 70 години тукашните управници винаги са били най-верните васали на господарите си, без значение кои са те – и едните, и другите.
Тукашните комунета и ченгета ще вдигат двете пръстчета, наподобяващи рогата на баща им – Бафомет. И ще извисяват гласове с призива „Да живее Европейският съюз!“ Което винаги им се е отдавало. По-рано те или предците им се деряха с възгласа „Да живее СССР!“
Тези дни от екрана на БНТ, която издържаме с данъците си, „професорка“ по история препоръча на младежите да четат Никола Вапцаров. И обяви терориста, който е бил на щат в Москва, за „велик поет“.
От училище помня неговия зов:
„Съюз със СССР!“
Апелът му бил отправен, когато в същата тази страна на Съветите комунистите са избивали поголовно свои съпартийци, невинни люде, и са изпращали десетки милиони на каторга в системата на ГУЛаг!
Нито един от присъстващите в студиото не се противопостави на тази реболшевизация. Не възрази срещу многократно повторената в предаването лъжа, че – видите ли – през 1939-1940 година у нас „нямало олио и хлябът бил от мъката по-чер“?!
Това, когато страната ни е била в разцвет, а комунистите се оказали съюзници на нацистите! Всякаква антигерманска пропаганда била забранена от Коминтерна. А тукашнитепродажни послушници на масовите убийци Сталин, Димитров, Коларов настоявали за присъединяването на царството ни към оста Рим-Берлин-Токио!

Предстои да се наслаждаваме на това, как през следващите три години белгийският мушморок Херман Ван Ромпой ще харчи по 500 000 британски лири, равняващи се на 630 000 евро и на приблизително 1,23 милиона лева, за това, „да не върши нищо“! А „евроатлантиците“ ни ще заспиват с тайния, несподелян публично блян, някой ден и те да са на неговото място. Такъв е мирогледът на комуниста. Толкова обхваща неговият хоризонт. До там се простира взорът му.
„Самозаробените сегашни българи са сто пъти по-разнебитени и погазени от турската рая преди тридесет и три години!“
Не аз съм издал тази присъда, а авторът на „Върви, народе възродени“. Ако Стоян Михайловски се е произнесъл така за своята епоха, какво да кажем ние днес? Когато с невъоръжено око се вижда, а не със сетивата, с кожата се усеща, че реваншът на комунизма е пълен. „От ума си теглим“, както гласи заглавие на класическа комедия.
За какво изобщо става дума!
Русия строи ядрени централи югоизточно от нас. Москва уж се явява главен защитник на Башар ал-Ассад, а Анкара – основен претендент за свалянето на неговия режим. Което не бива да бъде занимание нито на единия, нито на другия, ако спазваме международното право. Ама изглежда за силните то е вра̀та у по̀ле, както казват шопите.
Обаче Турция и Русия „преодоляват“ тези различия и гледат далаверата да върви. Успоредно със запазването на националните приоритети. Поне фасадно, видимо. От страна на Турция – повече, а на Русия – колкото да не е съвсем срамно. Все пак експертите договориха снижаване на цената на руския природен газ, доставян на турците.
За тези неща – в следващи публикации. Даже с коментари на видни западни специалисти. За да не речете, че съм се пребоядисал…

Предполагам, че спадът на цените на нефта ще спре около 50 долара или малко повече. А в замяна на своето подчинение на плановете за„свиване на перките на Русия“, монархиите от Персийския залив ще получат правото да насочат своите фондове за възстановяване иразвитие на послушните арабски режими вСеверна Африка – Египет, Тунис, Мароко, даже малко по̀ на изток – Йордания.
Но още тогава, през декември 2012 година, съм направил и следното сравнение:
„Колкото и невероятно да ви се стори, САЩ вече приличат на Русия. А ги подготвят за нейно пълно копие. След малко ще разберете как двете държави ще си заприличат като две капки петрол. Но все още водещата се в отчетите като най-голяма икономика – Ротшилдови отдавна я надминаха – изобщо не е онази производствена сила, с представата за която сме свикнали.  Предлагам съвсем прясно доказателство.
„Американската икономика безвъзвратно преминава от производство към обслужване. [Впрочем, както и българската, което е типично за държавите в залез.] Съотношението вътре в нашата трудова сила, което през 1978 година беше 28 на сто фабрични работници и 72 процента заети в обслужващата сфера, днес изглежда така: 14 на сто фабрични работници и 86 процента трудещи се в обслужващите отрасли.
Но секторът на услугите съдържа десетки милиони „лоши“ работни места. Те са нестабилни, предлагат ниско заплащане и незначителни облаги – например рутинната чиновническа дейност. Успоредно с това има съвсем малък брой добре оценявани професионални позиции, сред които са тези на докторите, юристите и учените. Както и астрономично богати инвеститори и плутократи във финансовия сектор.
Придвижвайки се към икономиката на услугите, сме длъжни да приемем или избегнем един или друг икономически избор. Можем да оставим нашата все по-зависима от правителството икономика да поеме по пътя на ниското заплащане и на все по-намаляващия професионализъм в обслужващата сфера. Или да използваме обществените инвестиции, данъците и публичните кредити, та при обслужването на населението да създадем работни места с по-високи професионални изисквания, които, на свой ред, да спомогнат за стимулиране на икономическото възстановяване и да се превърнат в бент, отблъскващ прилива на неравенството.
Да си го кажем направо: Сега милиони работни места в обслужването на младежите, на най-възрастните и на много болните, са на дъното по заплащане. Все пак това е обществено решение, а не продукт на търсенето и предлагането на частния пазар. Тъй като изискванията за квалификация и заплащане за тези работни места се определят преди всичко от необходимостите, възникващи на трудовите пазари.“

Авторът на тези тревожни разсъждения е специалист по организация на труда, според тукашната болшевишка терминология, от която не можем да се отървем. Съиздател е на списание „Американската перспектива“, което този месец (ноември 2012 г.) публикува собственото му изследване „Икономическо възстановяване и социално инвестиране“.
Името му е Робърт Кътнър и си е направил труда да изчисли колко пари отделя администрацията годишно за повишаване на квалификацията на кадрите. Установил, че всяка година за преквалификация и за повишаване на професионализма САЩ харчат„около 100 до 150 милиарда долара – по-малко от 1 процент от брутния вътрешен продукт“.
При тези условия, ако правителството иска да провежда политика на висок професионализъм в сферата на обслужването на хората, „трябва да въведем минимални годишни заплати от 25 000 долара. Това ще изисква по-висока квалификация на заетите, както и превръщането на някои печално недофинансирани услуги, като първоначалното образование, да речем, в общодостъпни.“
Две лета по-късно Детройт е в разруха, но разполага с финансово
необезпечена програма за… възстановяване?! Повече от 170 града в САЩ са подали искове за обявяване във фалит. Почти всеки седми работещ – повтарям: работещ – американец, не знае кога отново ще може да се нахрани![53] А онези, които разчитат на социални помощи? Нима преди няколко месеца не писах за купонната система, въведена в „най-голямата демокрация“?
Безсмислено е да продължавам. Що се отнася до Русия, тя потъва още отпреди век. Първата пробойна върху могъщия й корпус нанесоха интернационалните банкери през 1905 г., когато разпалиха Руско-японската война. Сетне – с Първата световна война. Три лета по-късно я превърнаха в своеобразен „Титаник“, който потъва бавно. Като предизвиква изключително мъчителна смърт на пасажерите.
Сега е ред на САЩ, Европа и Израел. Не бързайте. Сриването на държавите отнема време. В забързаната епоха на електронните съобщения – многократно по-малко в сравнение с века на Калигула, Нерон и техните наследници на римския трон.

Както отбелязах две години назад, предстои Путинова Русия и прословутата американска индустрия, чиито Фордови конвейери и силиконови долини привличаха като магнит милиони жадуващи щастието хора от цялата планета, да се превърнат в страни, издържащи се от добива на природни богатства. Най-вероятно – в суровинен придатък на индустриален Китай.
Засега толкова. Следващия път – повече за Европейския съюз. Нали уж сме част от него? Или си фантазираме.
Само алчно червената фашизирана номенклатура е в този нов СССР. Нас ни няма там. Не го ли разбирате?“

  • Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *