НАСИЛИЕТО в казармата целеше трансформация на личността в мекотело, плазмодий, изтривалка!

От дете са ми внушавали, че казармения живот е труден. Няма лошо, си казвах – трудностите закаляват… Но, че става дума за пълно обезличаване на човешката същност, не съм и предполагал!
Не съм допускал, че казармата е мелница за трансформация на личността в  мекотело, плазмодии, изтривалка!…
Машина, която денонощно произвежда  материал за моделиране на същества удобни за манипулации…
И всичко това се извършва системно и целенасочено!
 Командирите години наред са подготвяни за осъществяването на тази зловеща форма на унификация. В една или друга степен тяхното обучение се е основавало на един и същ критерии – НАСИЛИЕТО!
Стратегията е елементарна – създава  предпоставки за конфликт между самите войници! Гарантира морално опустошаване… Събраната агресия се стоварва върху крехката психика на младия войник…
Защото: за всичко е виновен „младия боец” – той трябва да бъде подложен на денонощен тормоз.
И всичко това в разрез с целия устав за вътрешния ред в БНА!
Командния състав е винаги „на чисто – този ред го нарушават самите войници. Оплаквания – няма! Кой и на кого да се оплаче! Дори, когато „стара кримка” е пребил млад войник и не може да се скрият избитите зъби и разбития нос, командирите се правят, че нищо не виждат, нищо не се е случило…
24 месеца денонощен стрес! Стрес необходим, за да могат процедират с поредното насила изпортено поколение!
Интервенцията е нечовешка – денонощно нагнетяваната агресия те превръща в първосигнално същество, готово да отвърне при първа възможност на насилието…
И тази възможност ти ще я имаш – през втората година!…
                                 ***
На 10-я ден дежурния ми съобщи да се явя по заповед при командира на батареята.
– Искаш ли да заминеш в школа за младши сержанти в Кърджали?
– Не искам…
– Няма да те питам: защо?
– Лични съображения…
– Свободен си!
Добре, че не ме подхвана за „личните” съображения! Банална новобранска история – любимото момиче, което по цели дни виси на портала…
Но командира прие отказа, като отказ да премина от „другата страна” на барикадата… След 6 месеца от Кърджали се връщах командир на отделение, а това е дясната ръка на взводния командир…
Аз пък просто не можех да си представя, че няма да я виждам! Тайно се надявах –  след клетвата, всяка седмица да бъдем заедно…
Тогава още не знаех, че ще имам само три градски отпуски за 24 месеца!
Настъпи решаващия ден: клетвата!
Заклехме се във вярност към Родината!.. Целунахме дивизионното знаме! Станахме пълноценни войни!Можехме вече „да носим” въоръжен наряд. До сега, през ден, давахме само   дневални, което означаваше метене, миене, търкане на огромните помещения, до скъсване. Въоръжения наряд е чиста работа – дремеш с автомата на пост – няма кой да ти „изкарва душата”!
Естествено, най – важното от клетвения ден беше първата градска отпуска. Вървиш по улиците, по които до вчера си вървял цивилен и се чудиш: ти ли си! Усещаш, че си по – различен, по – незначителен,  а бе направо – второ качество…
И са ти навлекли тази отвратителна войнишка униформа, за да убедят колко си еднакъв с всички останали…
Облечен в тези странни сиви дрехи ти, не си ти… Ти си  някой друг, несвободен и зависим от някакви други хора… На кого е нужен този тъп маскарад!..
Тропайки с подкованите с железни нитове чепици, имах чувството, че вървя като спънат кон…Стисках зъби, свирепо псувах без да зная  точно кого, когато забелязах, че съм стигнал до болка познатия адрес.    
Сърцето ми е свито… Защо не се радвам на тази толкова очаквана среща!.. Пред нея ще застане друг човек, не този, когото е очаквала! Не беше ли по – добре да си остана в казармата?…
Но Тя вече е пред мен!
Същата – нежно усмихната и силно обичаща!
Захвърлих войнишките дрехи, и потънахме в друг свят…Мълчахме, гледахме се, без да мигнем… Толкова неща имахме да си кажем…А мълчахме…
След няколко часа, отново навлякох войнишката униформа, когато тя промълви:
– Майка и татко настояват да се оженим…
– Сега!..
– Смятат, след казармата ти ще ме изоставиш…
– А ти какво мислиш?
– Не знам…Всичко е възможно.
Опитвах се да я убедя, че точно сега е абсурд да се женим,и ако
трябваше да се случи, то трябваше да го направим преди казармата,а не сега…
– Как  така ще подпишем граждански брак и на другия ден в казармата!… Нали го правим за да бъдем заедно! И всичко това, за да си спокойна, че ти си моята избраница!..
– Те смятат, че ти ще следваш…
– Какво пречи да следваме и да сме семейство…
– Не знам, в къщи е ад…Само това се говори…Не издържам…
Закъснявах…Трябваше да тръгвам…
– Безсилен съм… пред недоверието… Всичко е в твои ръце!Ти решаваш…
До поделението имаше поне два километра! Сега е 8 часа и трябваше да премина портала.Тичах  и стъпките ми отекваха с ударите на сърцето ми като залпове…
Вечерната проверка беше свършила. Явих се при старшината. На сутрешния разчет командира обяви наказанието: един месец лишаване от  градски отпуск. Отделно дежурния ефрейтор заповяда да направя след полунощ 25 обиколки на плаца, а до тогава „да полея розите”, т.е. да измия кенефите и разбира се, през ден дневален…
От този ден всяка нощ затъмнявах прозорците на спалното помещение с одеяла, със засечено време, понеже имало „въздушно нападение”.
Ако не успеех да вляза в определеното време, (а то беше такова, че никой да не може, а и да си успял, той казва че не си), вдигаха друг млад войник, който „заради мен” трябваше да прави същото.Така постепенно цялата батарея един по един бяха вдигани по „тревога”. И всичко това, заради мен!
Най – страшното беше, че всички приемахме тази гавра за нещо нормално, никой не смееше да реагира, да се опълчи, да се оплаче…
Така, докато една нощ отказах да изпълня заповед на стар войник.       Той вдигна друг, после друг да вършат онова,което аз отказах. Един от младите войници „се върза” и ми изкрещя да изпълня заповедта,защото заради мен всички страдали и посегна да ме удари. Спрях  удара и му отвърнах. Простря се… Разтичаха се да го свестяват с изкуствено дишане, поливаха го с вода. Цирка преждевременно свърши…за тази нощ…
Една сутрин като дежурен по кухня разливах храната. Попитах дежурния сержант, трябва ли да запазя храна за някого:
– Никой не се е обадил, че ще закъснее.Разливай!
– Слушам.
Тъкмо се изтегли батареята от столовата и нахълтаха четирима командири на отделения.
Видяха празните баки и попитаха, къде е закуската им. Обясних, че никой не ми е наредил да оставям храна за някого. В този момент някой ме хвана в гръб за яката и ме удари с юмрук в тила! Друг пред мен ме хвана за рамото и посегна да ме удари, трети   отляво, четвърти отдясно…Ударите пред мен успях някак си да отбягна, но оня изрод в гръб продължаваше да налага…
За късмет огромния железен черпак беше в ръката ми. След втория удар в тила се сниших, извърнах назад и го стоварих върху черепа му –изрева и  хукна, държейки се за глава…Другите трима се отдръпнаха и побягнаха след него, но аз не се отказвах и  товарех  отзад кухите им тикви… Опитваха да се  предпазят с ръце, но трошах пръстите…Така близо петдесет метра, до изхода на столовата…
Измих баките и посудата, свърших си работата като дежурен по столова и тръгнах към сградата на поделението. Минах покрай батареята строена за сутрешен разчет, целият команден състав видя, че съм с изпокъсани пагони на куртката. Никой не попита какво се е случило…
Не се оплакаха и потърпевшите сержанти, но оттук нататък един Господ знаеше какво ме чака…

                                           ***
И всичко това се случи в елитно поделение на БНА! В Батарея за управление и разузнаване към Щаба на артилерията при  Втора  Българска армия!   
Представям си каква би била обстановката в едно подразделение на Строителни войски…
 
Автор: volter

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *