Ротшилд, Карл Маркс и механизмите на лихварското ограбване на народите

За съотношението на промишления, търговския и банковия капитал
От какво се поражда „ограниченото платежоспособно търсене“? От това ли, че „капиталистите експлоататори“ намаляват работната заплата до жизнения минимум, получавайки „добавена стойност“? Или от това, че банкерите създават дълг, който не е възможно да се погаси?
В крайна сметка, от второто. защото в тази дългова примка попадат всички, без изключение (е, само с изключение на банкерите), в това число и “капиталистите – експлоататори”. На “капиталистите” – предприемачи са им нужни пари за развитие на предприятията, а те, за разлика от банкерите, не правят пари от въздуха. Затова те са принудени да взимат кредити. А за да ги изплащат, те първо трябва да изкарват пари от пазара, продавайки произведената си стока, в условята на най-жестока конкуренция; и втпро, да покриват всички разходи по производството, в това число, и за работни заплати
Капиталистите – предприемачи, разбира се, не са ангели.  Но, първо, те за разлика от банкерите, са заети с производството на материални блага, та са организатори на производството и наистина изпълняват обществено важни функции.  И второ, те са също в такова несигурно положение, както и работниците, които те “експлоатират”.  В условията на големи рискове и при доста скромна норма на печалба, те най-безцеремонно могат да изгубят бизнеса си, а при определени условия, и да се озоват в дългова яма.
Защо все пак, капиталистите – предприемачи не са ангели?  Защото и те, волно или неволно, се стремят кам същото, както и лихварите.  Т.е. към увеличаване на капитала. за тях това е възможно само чрезпостигане на печалба.  Следователно, волно или неволно те са внасяли и продължават да внасят своя принос за създаването на диспропорция, които водят към кризи.  Добре е ако предприемачите харчат печалбата си за развитие на производството, понеже в този случай се предизвиква търсене на машини, оборудване и други инвестиционни материали.  Лошо е, ако предприемачите започнат да вземат пример от лихварите, да натрупват приходите си в парична форма. В този случай става изземване на част от паричното обръщение, съкращава се количеството на паричната маса, обслужваща стокооборота и проиаводството и се свива платежоспособното търсене. Така предприемачите режат клона, на който седят и за тях настъпва часът на истината – рецесия, или – “стригане на овните”, когато паричните приходи на предприемачите се преточват в сейфовете на капиталистите – лихвари.  Т.е. в такъв случай може да се каже, че капиталистите – предприемачи работят, съзнателно или не, не за себе си, а за лихварите.  Само малцина от тях съзнават този неприятен факт. Лихварите всячески култивират в промишлениците страст към печалбата:  колкото повече “вълна” дават “овните” (промишлените предприемачи), толкова по-богати и могъщи стават – стопаните на “овните”.
По въпроса за съотношението между банковия и промишления капитал са се замисляли мнозина мислители, политици и държавни дейци.  Те се опитвали да определят: кой от тези капитали управлява обществото и кой от тях е по-важен за обществото?  Сред тези мислители трябва особено да се отдели австрийският социалист Рудолф Хилфердинг, бил известно време министър на финансите в правителството на Втория Райх, който в началото на 20-ти век написал, станалата после широко известна  книга “Финасовият капитал”.
За разлика от Маркс, Гилфердинг не “замазвал” различията между промишления и банковия капитал, нещо повече, той считал за неизбежна, непримиримата борба между тези два вида капитали. Тази борба той представял като противопоставяне на “анархичните” промишлени предприемачи (по правило – местни, с национална привързаност) и организираният финансов капитал, слабо свързан с националната държава, често, действащ едновременно в неколко или много старни.
(За разлика от преди век, век и половина, вече отдавна няма независими промишлени капиталисти, нито независим от банките частен промишлен капитал.  Отдавна “организираният финансов капитал”, чрез лихвите по кредитите, е изсмукал, първо, капитала а след това и самите предприятия на предприемачите – псевдо-капиталисти.  Така че, днес целият световен финансов капитал е монопол на “единната и неделима банка” на организираното, на сатанински принципи, световно юдейство.
Затова, на практика, само техната “световна банка” е единственият реален капиталист в света. И точно това е същността на т.н. “Капиталистическа Система” и на т.н. “Западна Демокрация”, защото, в когото са парте, и всичко останало е негово! 
Така че, въпреки умишлено създаваните илюзии за множество банки и още по-голямо множество “международни” корпорации и фирми, в действителност, целият световен капитал, вкл. държавните бюджети, е абсолютен монопол на т.н. “Единна и Неделима Банка”, начело, най-вероятно, с Ротшилдови.  Съвсем същото положение е и с “Многонационалните корпорации”, и със всички влиятелни фирми, от най-високо, до най-ниско ниво. 
Затова от много отдавна единственият (световен) капиталист е Единното Световно Юдейство.  Всички останали фирми, са “собстевност” на подставени лица, или на предприемачи, работещи със взет под лихва капитал, поради което предприемачите, на практика, са само – управители на “своите” фирми, защото фирмите им са, или ипотекирани, или, поради заемите, са принудени да работят по правилата, и в полза, на банкерите – лихвари”.
 
Както праволинейно се е изразявал виенският съратник на Хилфердинг, Ото Бауер, при правене на социално-икономически прогнози трябва да се изхожда от “противоположността на интересите между еврейските търговци – лихвари и християнските промишлени капитали”.
Прогнозата на Хилфердинг за всички индустриални страни е – неизбежност на победата, на коспомолитния финансов капитал, над “местноограничения” промишлен.  Именно за тази победа, по мнението на Хилферсинг, са призвани да съдействат социалистите и левите радикали, провокирайки “когато трябва” кризи, стачки и социални сътресения, които разоряват промишлените предприемачи и резко повишават търсенето на банкови кредити, подсилвайки финансистите – лихвари.  Например в Русия в периода на революционния хаос 1905-1906 г. приходите на търговските банки се увеличили повече от двойно.  Същата ситуация се получавала и на Запад в периода на великата депресия 1929 г.  Към какво води това? Хилфердинг пише: “Финансовият капитал в неговия завършен вид е висша степен на пълна икономическа и политическа власт, съсредоточена в ръцете на капиталистическата олигархия”.
Хилфердинг много подробно анализира процеса на образуване на монополите, водещата роля в които е на финансистите.  Още обикновеният преход към акционерна форма на собственост подкопава позициите на промишления предприемач, понеже той губи позицията си на непосредствен организатор на производството, а неговият капитал, под форма на акции, които вече свободно се продават на фондовата борса, добива характер на чисто паричен капитал…
Мястото на предприемачите от епохата на деловия риск, технологичната инициатива и свободната конкуренция, завзема йерархията на наемните управители, точно такива, каквито са служителите в държавните предприятия.  Резултатът е, неизменно намаляване обема на производство, на относително малките самостоятелни предприятия, макар именно в техните рамки се изобретяват и получават път в живота принципно новите оригинални технологии.
Впрочеем, отрицателните последствия от монополизацията, малко са вълнували Хилфердинг. За него този процес е – истинска благодат – движение в посока на т.н. “организиран капитализъм”, в който главни (а по скоро – единствени организатори) ще са банкерите – финансисти.  Нещо повече, той виждал своята задача, да разработва рецепти за по-скорошното настъпване на ерата, на “организирания капитализъм”.  Р. Хилфердинг подробно изследва начините за нарастване на фиктивния капитал и техниката за манипулиране на чужди средства (в неговия класически пример, с капитал от 5 милиона, банкерите се разпореждат с 39 милиона; а съвременната практика е отишла доста по-далече).  
Финансовата техника, която препоръчва Хилфердинг, включва подробно описание на операциите, стоящи на границата на мошеническите машинации: “разводняване” на капитала, делене на акциите, на обикновени и привилегировани, системи за “участие” – създаване на вериги от взаимозависими общества и, накрая, просто различни видове измами.
Хилфердинг пояснява отличаването на финансовия капитал от преди съществуващите форми на капитал:  “Финансовият капитал не иска свобода, а иска господство.  Финансовият капитал не вижда смисъл в самостоятелността на индивидуалния капиталист (промишления предприемач) и иска ограничаването му. Той (финансовият капитал) с отвращение се отнася към анархичната конкуренция и  се стреми към организираност”
По същество, Хилферд призовавал към такъв капитализъм, в който производството ще се управлява от финансовата олигархия, от един център – подобен на съветския Госплан.  Ням а да има и свободни пазарни цени на промишлената продукция: “цената ще престане на е обективно определена величина.  Тя ще се установява по волята и съзнанието на човека (на еврейската сатанинска олигархия).  Съдейки по всичко, в епохата на финансовия капитализъм няма да останат никакви лични свободи (какъвто беше комунизма – макар и замаскирано; какъвто ще е и новият световен ред – Глобализмът, но много по-лош и от комунизма”!)
Оказва се, че първи са въвели термина “тоталитарно общество”, не нацистите, а именно Хилфердинг.  За него “организираният капитализъм”, “финансовият капитализъм” и “тоталитарно общество” са термини – синоними… 
Съвременното общество е “финансов капитализъм” в чист вид.  Следователно, според Хилфердинг, това е “тоталитарно общество”
Предвид казаното, може уверено да се каже, че Хилфердинг се е оказал много по-прозорлив “предсказател” на бъдещото състояние на капитализма, отколкото Маркс…
Тук е уместно да приведем извадка от интересния материал, наречен:
“Замисляли ли сте се някога на въпроса – откъде се вземат парите?”
В този материал авторът използва аналогии от биологията и физиологията.  Той сравнява парите с “кръвта”, която циркулира в сложен, състоящ се от много органи “организъм”, наричан “икономика”:
“В здравия организъм никакъв орган не може да източва от организма печалба“.  Не може, примерно, “мозъкът” да задържа в себе си кръв, като “печалба за дейността си”, понеже това автоматично ще подтисне целия останал организъм.  Както и не може изведнъж да се “инвестира” източена преди това кръв, на мястото на която черният дроб отдавна е “емитирал” нова, запълвайки своевременно “възникналия” недостиг. 
От тази еквилибристика никак няма да стане добре на организма, като цяло.  Затова, този орган, който източва кръв само за себе си, от общото количество, принадлежащо на всички органи, трябва да се премахва.  Това е злокачествено образувание. 
Всяка задържка на паричното обръщение (или обратно – необоснована емисия), ще дестабилизира балансирания единен организъм на икономиката. Чак до “смърт”.  Ако всичките пари ги съберат на върха на “финансовата пирамида”, паричното обръщение спира.

Един коментар към “Ротшилд, Карл Маркс и механизмите на лихварското ограбване на народите”

  1. БРАВО!!
    МНОГО ПОЛЕЗНА СТАТИЯ, разкриваща истината!!!

    Напълно съответства на една моя разработка „ИЗЛИШЪКЪТ“. Разбира се, приятно е да разбере човек, че велосипедът (топлата вода) е бил открит преди него, но грижливо прикриван…

    И З Л И Ш Ъ К Ъ Т

    Държавата се издържа от излишъка на богатите!
    Така е било откакто свят светува. Днес обаче светът е друг, други са и принципите: държавата се издържа от залъка на бедните и средните, прокудени по чужди трудови пазари. Това правило бе наложено от радетелите на Вашингтонския консенсус, чийто верен слуга у нас днес е пратеникът му Симеон Дянков.
    Дянков цъфна тук, за да довърши онова, което започнаха социалисти, либерали и народнисти – да утвърди и узакони единия от принципите на Консенсуса: разширяване на данъчната основа и увеличаване на косвените данъци за сметка на преките, с цел на „работливите и предпиемчивите” да се осигури по-голям финансов ресурс и икономическа свобода за конкурентен избор.
    Отдавна е известно, че Страната ни заема едно от последните места в Европа и света по конкурентноспособност, по производителност на труда, по внедряване на иновации, но винаги е в първите по трудоемкост, материалоемкост и енергоемкост на производството. С една дума, нашето стопанство е най-неефективното в света! Но в замяна на това, заплатите в България са най-ниските, а цените на стоките от първа необходимост – най-високи сред страните от Обединена Европа.
    За да създадат условия за бизнеса да се справи с това положение и да изведе страната ни на предни позиции, преди 4 години политиците въведоха 10% подоходен и корпоративен данък. Те не се съобразиха с българските данъчни традиции от по-старо време, когато е съществувала прогресивна скала с праг от 1,5 % , таван до 40% и стъпка от 1%. Подобно, дори още по-строго се третира този въпрос Зад Океана, което отбелязва в статията си „Плоският данът като оръжие в класовата война“ Валентин Хаджийски:
    „И до 30-те години, разбира се, в САЩ има прогресивна данъчна система. Но “Ню Дийл”-ът вдига маржиналната данъчна ставка за най-високите доходи (федерален подоходен данък за горната една десета процент от населението) от 23% в 1928 г. до 70% в 1934 г. и за кратко – до 93% в края на войната, а републиканският президент Айзенхауер в 1952 г. я заковава на 91%. Корпоративните данъци стигат над 50%, а данъците върху печалбата от капитала – 25%. Чрез данък наследство са конфискувани и разкошните дворци на олигархията в стил “великият Гетсби” край Ню Йорк, които и досега са публични музеи, ботанически градини и социални домове.
    От 1920 до 1955 г. в резултат на това доходите на най-богатите американци спадат абсолютно над два пъти, а делът им в общия национален доход намалява с три четвърти. Пределната данъчна ставка остава 70% при десния Никсън и 50% при бащата на икономиката на предлагането Рейгън; данъчните намаления на Буш II я свалят до 35%, а “социалистът” Обама успява с голям труд да я върне до 39,6%.
    Приходите от високите данъци на богатите се използват от държавата да изгради огромна публична инфраструктура – от автомобилни пътища до училища и университети.“

    Как се отрази приемането на „плоския данък“ у нас върху благоденствието и бизнеса?
    За първите 3 европейски години на България – 2007, 2008 и 2009г. – държавата отстъпи на Едрия Български Бизнес 64,8 млрд. лв. Тази печалба беше заработена (?) със силите на посочената по-горе „аварирала” икономика, чиито предприятия, построени от българския народ в „годините на социализма”, бяха за около 100 млрд.лв., оценени от посредници за 30 и платени на държавата за приватизацията им само 2 млрд. лв.
    Ежегодно огромен излишък, съизмерим с държавния бюджет (80%,), беше предоставен на бизнеса безусловно и без покритие – държавата нямаше какво да му предложи в обезпечение освен земя, работна ръка, човешки същества и привилегии.
    Интересно виждане за значението на ИЗЛИШЪКА споделя американският учен, историк на политиката, Карол Куигли, който през 1961 г. твърди: „Цивилизациите се разрастват, защото разполагат с „инструмент за експанзия“, т. е. с военна, религиозна, политическа или икономическа организация, която натрупва ИЗЛИШЪК (!!!?) и го влага в производствени иновации. Цивилизациите навлизат във фаза на упадък, когато престанат да влагат излишъка в нови начини за боравене с нещата.“
    Във финансовото изкуство, както в основата на всяко политическо изкуство, лежи умението да се извикат на живот противоречиви тенденции, след което да се уравновесят. С какъв механизъм държавата ще уравновеси този огромен годишен излишък, освен с предизвикване на инфлационни тенденции?? А при задържане на масовата покупателна сила в границите на социалната катастрофа, колко полезна за солидарността в обществото ще бъде една бъдеща инфлация? Очевидно тази печалба в левове ще иска да намери сигурно пристанище в твърда валута и да се обмени по фиксирания курс – две към едно. Гърция, след 30 годишно членство, поиска от ЕС 130 милиарда евро, за да стабилизира финансовата си система и започна да продава островите си. Ние, след 3 годишно членство, колко ще поискаме, за да заситим с европейска валута ненаситното гърло на Едрия Бизнес, когато трудовата емиграция се усети и спре да праща пари на своите родственици в България??
    И за да се приспи обществената съвест, Дянков, под внушенията на наследниците на Кирил Ананиев, предприе първата манипулация: в проекта за „Бюджет’2010”: намали облагаемата прогнозируема печалба спрямо предходната година с 10 милиарда лева ( от 26 на 16 млрд. лв.), при същия размер на БВП. И никой от „икономистите” в Народното събрание, нито тези отвън, не зададе уточняващ въпрос: „На какво основание??”
    Днес вече е ясно: причината е била – „печалбата да не бие на очи”, а целта – да се бетонира и узакони тази несправедлива и антидържавна данъчна система, като се поиска поправка в Конституцията и се приеме „промените в данъчните закони да се утвърждават с конституционно мнозинство, т.е с 2/3 от обшия брой на народните представители”, в резултат на което ИЗЛИШЪКЪТ, вместо да бъде вложен в „нови начинания за боравене с нещата“, ще бъде превърнат в неработещ за благото на обществото „капитал“, в дамоклиев меч, висящ заплашително над справедливостта, сигурността и стабилността на обществото ни, което и ще доведе, по-скоро рано, отколкото късно, до разпад на нашата „вековна“ държавност.
    Защото доколкото познаваме „предимствата” на нашата демокрация (редовни, тайни и честни избори), доведеният до бедствие беден народ не би могъл да противодейства на богатите партии да вкарат в народното събрание поне 81 верни им депутати, с което ще увековечи и робството си

    Никола Ников, 24.02.2011г. гр. Русе, корекции 16 октомври 2021г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *