Два свята, единият е излишен!

,,В разговор с журналистка племенницата на съсипания от комунистите Димитър Пешев пояснява известни подробности:

„– Димитър Пешев наистина е оставил много ценни сведения за т. нар. Народен съд. Имате ли лични спомени?
– Това беше едно ужасно време. Аз бях дете, но помня как със сестра ми седяхме от двете страни на майка ми, тя беше поставила радиото на земята, не знам защо. И ние седяхме на пода и слушахме, притиснати до нея. И така чухме присъдата. И колкото и странно да е, първият, който дойде у дома, беше ген. Винаров, който бе настанен в жилището на вуйчо ми и който ни каза не без съчувствие, че трябва да се радваме, че главата му е останала на раменете.
Това бяха страшни времена. Веднага след 9 септември започнаха убийства без съд и присъда, отвличания на хора. То беше толкова страшно, че баща ми не знаеше като тръгва сутрин на работа дали ще се върне вечерта. Той работеше в Дирекция на трамваите и осветлението и негови колеги ги вземаха направо от работа и не се връщаха повече. Някои изчезнаха безследно и до днес не се знае къде и как са убити.
– Димитър Пешев разказвал ли Ви е за „Народния съд“ нещо повече от това, което е написал в спомените си?
– Вуйчо не обичаше да говори нито за „народния съд“, нито за затвора. Някои неща за затвора научихме от негови приятели. Но помня и никога няма да забравя как на Бъдни вечер през 1972 година, той ни каза, че иска да ни прочете нещо. И тогава ни прочете разказа за онази страшна Нова година на 1 януари 1945. Помня как всички плакахме. И петимата плакахме тогава.
– Каква беше неговата оценка за т. нар. Народен съд?
– Че това не е съд. Че това изобщо не може да се нарече съд и не отговаря на условията на един съд.
– Каква беше исканата присъда за Димитър Пешев от т. нар. Народен съд?
– Прокурорът искаше за него смъртна присъда. И за малко не я постигна.
– Това, че е участвал в спасението на евреите ли натежа при замяната на исканата смъртна присъда с присъда за 15 годишен затвор?

– Не. Акцията му за евреите изобщо не натежава като аргумент. Та нали двама от адвокатите, самите те евреи, отказват да го защитят. Нисим Меворах отказва по политически причини, защото е комунист. Другият – Давид Лиджи бе назначен служебно и отказва да го защитава, предполагам от страх. Не знам, навярно са имали основания да се страхуват. Не мога да ги съдя. Но помня как другият ми вуйчо, по-големият брат на майка ми и тя самата търсеха адвокат да го защитава и колко бяха отчаяни, когато Меворах им отказа.
Накрая добре че Йосиф Яшаров, той също беше евреин, впрочем, се съгласи да го защити. Вуйчо ми казваше, че той много добре го е защитил и след като излезе от затвора, отиде да му благодари. Самият Яшаров си изпати от комунистическата власт за това, че е защитавал вуйчо ми. Бяха му отнели адвокатските права и затова по-късно – през 1949 година, когато на евреите беше разрешено да напуснат комунистическа България, той емигрира.
– А какво тогава спаси Димитър Пешев от смъртната присъда?
– Ние мислим, че го спаси това, че като министър на правосъдието през 1935 година беше задържал смъртните присъди на Дамян Велчев и на Кирил Станчев и не беше допуснал те да бъдат изпълнени преди двамата да упражнят конституционното си право да бъдат или да не бъдат помилвани. Историята е следната. Военен съд ги осъжда на смърт и те подават молби до царя да ги помилва, но преди да дойде отговор от цар Борис, който отсъства по това време, идва нареждане от военния прокурор да се изпълни присъдата. И вуйчо ми, който по това време е министър на правосъдието, задържа присъдата, докато царят отговори на молбите и не допуска тя да бъде изпълнена, заявявайки че няма да поеме политическа отговорност за това – тоест, че ще си подаде оставката. И после царят отменя смъртните присъди. Вуйчо ми беше принципно против смъртните присъди, а мисля, че и царят не ги е одобрявал. Но по време на „Народния съд“, вуйчо ми и адвокатът му посочват Дамян Велчев за свидетел и ние вкъщи предполагахме, че това е, което го спасява, а не акцията му за спасяване на евреите. Та нали осъждат на смърт двадесет от депутатите, подписали неговото писмо и ги екзекутираха веднага, още същата нощ.

– Да, картината, която описва в спомените си е потресаваща. Разказва как Спас Ганев, с когото са били приятели е успял само да му прошепне „целуни децата ми“…
– Да, и вуйчо ми се измъчваше, че не е успял да изпълни това негово последно желание. Госпожа Ганева и децата й бяха изселени и те така и не се видяха.
– В присъдата му остана ли обвинението в антисемитизъм?
– О, да. В обвинителния акт пишеше – и за антисемитизъм. И знаете ли, когато през 1961–1962 година Буко Лазаров, който се беше изселил в Израел, правеше сондаж дали ако го поканят в Израел, вуйчо ми ще приеме поканата, той категорично отказа. Заяви, че докато това обвинение срещу него – в антисемитизъм, седи в присъдата му и кракът му няма да стъпи в Израел. Представяте ли си – да имате възможност да излезете от комунистическа България, да посетите Израел и да откажете? Но ето такъв човек беше той – много принципен и неподкупен. В крайна сметка той беше предприел тази акция не, за да го канят в Израел или да му се отплащат, а от чувство за справедливост.

– Евреите в България не протестираха ли срещу това абсурдно обвинение?
– Евреите в комунистическа България нямаха думата. Освен ако не са били комунисти.
Някои по-късно се осъзнаха, но и те бяха малцина.
– Смятате ли че т. нар. Народен съд е процес за холокоста?
– Не, не смятам. Категорично не. Нали Ви казвам, че те искаха смъртна присъда за вуйчо ми, че екзекутираха двадесет от народните представители, които подписаха писмото му срещу изселването на евреите. Как може да се твърди, че този политически трибунал е процес за холокоста, когато заповедите идваха от Москва и обвиненията бяха формални, за пред света? Никой не се интересуваше по време на процеса дали тези обвинения са справедливи или не. Въпросът беше да бъде унищожен елитът на България, за да няма кой да се противопостави на съветизацията. Да бъде определян „народният съд“ като процес за холокоста, това е не само подмяна на историческата истина. Това е кощунство с паметта на жертвите, включително с паметта на тези, които се бореха за спасяването на евреите в България.“
Вметвам, че вината на цар Борис ІІІ и такива като Димитър Пешев е огромна. Трябвало е да действат с желязна воля и без никакво състрадание спрямо комунистическата напаст – тази червена чума, която днес е заразила почти цялото човечество.“

  • Георги Ифандиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *