„Първичното възприятие” – тайният живот на живота

Интервю с Клив Бакстър и поглед върху творческия му труд над първичното възприятие

Съществува значително количество проучвания, предназначено да разбие съвременните ни парадигми – разкривайки съзнателност на места, които може да са неочаквани за нас, и връзки между формите на живот, които изглеждат стряскащи и невъзможни… Бакстър, сърдечен и ентусиазиран човек на 85-годишна възраст, е бивш специалист по детектора на лъжата към ЦРУ и е участвал усилено в научните изследвания в полиграфските среди, където е високо ценен. Той открива редица необикновени неща, като например, че растенията „имат чувства”, както и че клетките ни реагират на нашите емоции, когато са извън телата ни, дори отдалечени на над 160 км…

Прозорецът към първичното възприятие: Клив Бакстър започва експериментите си с растението драцена

Представете си, че влизате в лаборатория с приятел и експериментаторът ви казва просто да започнете разговор. След известно време той ви спира и ви показва запис на разговора ви. Звукозаписът е на казаното от двама ви, но видеозаписът е на крива, наподобяваща сеизмограф – като всъщност е измерване на електрическата активност на растение, стоящо в ъгъла на стаята.

Виждате, може би за ваше удивление, че с всеки емоционален момент между вас и вашия приятел растението проявява реакция, съответстваща на пораждането на изненада, отвращение или смущение например.

И реакцията изглежда много подобна на човешката реакция на същото събитие.

Съществуват множество експерименти, демонстриращи явлението на това, което бе наречено „първично възприятие” от Клив Бакстър, направил откритието през 1966 г. в серия от експерименти с растения и други форми на живот. Проучванията му предполагат, че между всички форми на живот – от бактериите и съставните клетки до по-големите организми – съществува една базова форма на комуникация, която следователно може да бъде „първична” в сравнение с общопризнатите форми на възприятие като зрението и допира.

Бакстър, сърдечен и ентусиазиран човек на 85-годишна възраст, е бивш специалист по детектора на лъжата към ЦРУ и е участвал усилено в научните изследвания в полиграфските среди, където е високо ценен. Той развива т. нар. зонова сравнителна техника на Бакстър в края на 50-те години – техника, която все още е основната използвана във военните и правителствените агенции за разчитане на полиграф, и е ръководител на Бакстър школата за полиграфисти в центъра на Сан Диего, Калифорния, за последните 30 години.

Бакстър популяризира труда си в книгата „Тайният живот на растенията” (The Secret Life of Plants), издадена през 1973 г., въпреки че първоначално публикува откритията си през 1968 г. След публикацията й Бакстър се появява в няколко ТВ-шоута и други медии, представяйки своите възприемащи растения. Изнася усилено и лекции по време на научни конференции. Неговото проучване кара хората да започнат да говорят на растенията си и поощрява явлението „домашно растение”.

Отвъд растенията

„Увлекателната страна на всичко това – каза ми той – [е че] може да е започнало с растения, но свърши с човешки клетки. Вземайки образец от човешки клетки в епруветка и извършвайки върху тях тестове от разстояние, тези клетки се нагаждат към донора и за мен това е удивително; имам предвид, че изводите от това са всевъзможни.”

Действително – Бакстър е открил, че клетките ни реагират на нашите емоции, когато са извън телата ни, дори отдалечени на над 160 км. Когато донорът преживява емоционална промяна е налице съответна реакция в клетките, която се проявява електрически.

„Растенията наистина бяха просто препятствие, което ми позволи да се препъна над явлението, и след това продължих да вървя по дирите на всичко, което изглеждаше, че причинява реакция у растенията, било то бактерии в киселото мляко, яйца и т.н.”

Бакстър открива, че чупенето на яйце или потапянето му във вряща вода предизвиква реакция у растенията – като че ли те са чувствителни към близко разположени организми, на които е нанесена вреда. Докато някой може и да не смята яйцата за притежаващи живот, те изглежда може да притежават някакъв вид биологична активност.

Любопитно е и откритието му, че растенията реагират, когато хората използват тоалетната в съседство с офиса му – което той проследява обратно до встъпването на урината в контакт с тоалетния дезинфектант.

„Казах, че ако то може да предизвика реакция, самото то би трябвало да реагира; оставете ме да измисля как да свържа нещата – казва той, смеейки се. – И така, ето какво ме накара да се заема.”

Бакстър продължава с наблюдения над бактерии, откривайки реакции, подобни на тези при растенията. Също така измерва електрическата активност в яйцата, установявайки, че и те изглежда да реагират на заобикалящата ги среда. Накрая той измерва активността в човешки клетки като белите кръвни телца.

През 2003 г. Клив Бакстър публикува книга със заглавие „Първичното възприятие: биокомуникация с растения, живи храни и човешки клетки” (“Primary Perception: Biocommunication with Plants, Living Foods, and Human Cells”). Това е първото изчерпателно описание на неговата работа. В книгата той детайлизира различните наблюдавани от него неща – от растения, бактерии и яйца, до животински клетки като кръв и говеждо месо, и накрая човешки клетки.

Клив Бакстър в лабораторията си в Сан Диего, където изследва първичното възприятие

„Съществуват толкова много изводи тук, направо ме изумява, че хората в научните среди не са запалени по това”, казва той през смях. Клив Бакстър е изправен пред десетилетия на студено отношение от страна на академичната общественост, въпреки представянето на своето доказателство с възпроизвеждане на резултатите си на много конференции и пред редица учени по цял свят. Неговият дух обаче е непреклонен – той е човек, убеден, че е открил нещо важно и няма да позволи да го сломи известната човешка слабохарактерност при приемането на нови идеи.

„Също така всичко, което казвам в книгата, е истина – казва той с лека усмивка. – Бях много внимателен всичко, което е в книгата, да бъде установено като факт. Не исках хората да намерят дори и малка подробност, която не е точна и после да кажат, ами и останалата част от работата ти не е вярна.”

Същия подход той следва и относно причините за съществуването на това явление. Без да навлиза в теоретизиране, което би могло да се окаже погрешно, той се надява да избегне сценарии, в които хората да отхвърлят данните му заедно с неговите хипотези.

Възможни обяснения от физиката

Въпреки че Бакстър не публикува хипотези, засягащи обяснение на първичното възприятие, една от най-обещаващите посоки за разбиране на първичното възприятие в рамките на съществуващите теории има общо с феномен в квантовата физика, известен като „нелокалност”.

Нелокалността е нещо, предсказано от квантовата физика, което Айнщайн нарича „призрачно действие от разстояние” – идеята за това, че частиците може да са някак си свързани в пространството една с друга.

С експерименти е доказано, че ако двойка фотони (пакети от светлина) се излъчи от атом във възбудено състояние и експериментаторите променят полярността на единия фотон (чрез прекарването му през филтър), полярността на другия също се засяга и изменението настъпва за по-малко време от това, което би отнело на светлината да пропътува от единия фотон до другия.

Когато фотони показват този вид връзка, се казва, че са „свързани”. Така човек може да се запита до къде стига тази нелокалност? Дали тя се отнася само за малките частици или и по-големи системи могат да бъдат свързани? Дали различните форми на живот могат да бъдат също свързани една с друга и как би изглеждало това?

Ако нелокалността се разшири до нивото на живота и съзнанието, тогава така нареченото първично възприятие е може би доказателство точно за нея: откритието на Бакстър показва наличието на сигнал, който изглежда остава незасегнат от разстоянието, нито от преграда, блокираща електромагнитните вълни.

Приемане

Въпреки големия обществен интерес към резултатите на Бакстър през 70-те години на миналия век, научната общественост все още не е въодушевена от тази идея. Явна причина за това е провалът за възпроизвеждане на първоначално публикувания експеримент на Бакстър от група учени, публикувано в известното списание Science през 1975 г.

Но според книгата на Бакстър учените (и други неуспели в тези опити) не са съблюдавали всички необходими научни контроли.

Една особено важна контрола, която Бакстър установява като необходима, е че човек не може да гледа в уреда (или в това, с което наблюдава растението), докато тече експериментът – такова наблюдение по време на експеримента блокира реакциите.

При такъв необичаен феномен, какъвто е първичното възприятие, ако не се спазват всички контроли, установени от първоначалния изследовател като необходимост да се наблюдава даден ефект, се брои за немарлива наука.

Но възможността наблюдаването на уредите (по време на експеримента) да повлияе на резултата не се приема като нещо смислено в модерната наука, затова повтарящите тези опити вероятно не смятат, че такива контроли ще доведат до разлика в крайните резултати.

Известно е, че растителните биолози могат да бъдат особено консервативни и че по онова време изтъкнати учени са отхвърляли възможността растенията да могат да проявяват каквато и да било електрическа активност, още по-малко да имат някакви възприятелни способности.

„Когато говорите с тези личности (скептиците), въпросите, които са въвлечени, са дълбоки и това наистина ги поставя на проверка, дали искат да бъдат истински учени и да го изследват, или по някакъв начин просто искат да стоят настрана от него – казва Бакстър. – Този проблем (твърдият скептицизъм) не съществува, когато става дума за човек, който не трябва да защитава обществото на научното знание.”

Днес обаче наличието на електрическа активност при растенията е все по-широко приемано. Учени в областта на растителната невробиология откриха, че растенията излъчват сигнали, които изглеждат много подобни на невронната активност при животните. Но това не са сигналите, които Бакстър изследва.

Въпреки че Бакстър няма докторска степен, неговите проучвания и отношение показват, че той работи повече в духа на истинската наука, отколкото онези, които отхвърлят работата му без да се замислят.

Откритията са повторени от други, включително руския учен Александър Дубров и Марсел Вогел, който е бил в IBM по време на обучението си, както е посочено в „Тайният живот на растенията”. Авторът на настоящата статия също завършва дипломната си работа на тази тема, показвайки значителни резултати относно чувствителността на растенията към човешко действие.

Въвличайки и други в изследването

През цялото време Бакстър има готовността да помага на хората да направят изследванията сами за себе си. И стига контролите да се спазват, тези сигнали наистина се наблюдават – авторът на настоящата статия ги е наблюдавал лично в лабораторията на Бакстър в Сан Диего, както и в свои собствени изследвания, а също така и в заснети на видео запис експерименти на Бакстър.

„Хората, които искат да участват или да се запознаят със съществуването на този феномен, трябва да го поддържат спонтанен”, обяснява той.

Бакстър препоръчва с една камера да се записва ставащото в стаята, а с друга – данните от измерващия уред.

„След това, когато ги гледат, ще останат удивени от синхронността на нещата, които стават – стига да се поддържа спонтанност.”

След като описва първичното възприятие, Бакстър се надява, че любопитството на хората ще ги накара да го изследват чистосърдечно.

„Това би трябвало да е силен знак, че там има нещо; след това от тях зависи да структурират някакъв повторяем експеримент – казва той. – Но съществува голям конфликт между спонтанността и повторяемостта.”

Науката обикновено потвърждава съществуването на нов феномен едва когато може да повтори многократно резултатите му при едни и същи условия. Но този подход не е приложим когато става дума за явления, свързани със съзнанието и ума. Така например, ако някои не се смеят на една шега четвъртия път когато я чуят, това не означава, че тази шега не е смешна. Просто това е феномен, който не се подчинява на такъв вид повторяемост.

„Така по един или друг начин те трябва да заобиколят това, а не да го използват като извинение, че става дума за нещо, което не може да бъде доказано”, казва той.

Бъдещето

В момента Бакстър търси някого, който да поеме щафетата на изследванията по първичното възприятие или поне да му помага в бъдещите изследвания.

„Искам да кажа, че аз поддържах условията за това изследване повече от 27 г. – казва той – но се е стигнало до момент, в който не мога да правя всичко сам.”

„Трябва да опитам да събера достатъчно финансиране, за да имам поне един служител, който да помага; защото да опитвам да мисля за тези неща, и да търся начини да ги финансирам, и да се провежда изследване, и да се занимавам с всичките последствия след това – просто е твърде много за един човек” – смее се той.

След 40 години и без много конкретна подкрепа за изследователските му усилия, Бакстър казва, че „понякога имаш усещането, че много от утвърдените научни кръгове просто се надяват, че ентусиазмът ти ще отмине, че ще се сломиш, ще ти свършат парите и ще си отидеш. Но аз не съм склонен да направя така”, продължава да се смее той.

„Аз не искам да си ходя. Просто се дразня от идеята, че нещо толкова очевидно и толкова лесно наблюдаемо би могло да бъде съзнателно пренебрегвано от хора, които предявяват претенции, че са учени – това просто не съответства на определението за учен.”

Бактър основава Изследователска фондация Бакстър (Backster Research Foundation Inc.) през 1965 г. като неправителствена изследователска фондация, която да му помага в намирането на финансиране за работата. Тя е в добро състояние и даренията са освободени от данъци. Но финансирането не е било твърде голямо през десетилетията.

„Конкуренцията е висока когато става дума за пари – обяснява той. – Изнасял съм лекции пред много научни групи; важността на това би трябвало да бъде така очевидна, че хората поне да попитат, дали се нуждаеш от някаква помощ!”

„Започвам да мисля, че това е доста наивно, защото ако човек не помоли сам за пари, няма да ги получи”, казва той. Бакстър и неговият издател са търсили възможности за получаване на субсидии, но това обикновено е трудно без връзки с академична институция.

Бакстър също се надява, че ще може да помогне за изработката на нескъпо, ръчно устройство, което да може да усилва тези сигнали, така че повече хора да могат да правят свои изследвания. По-специално той се надява, че студенти и млади хора ще могат да го ползват.

„Мисля, че много неща ще се разкрият и те ще ги намерят зашеметяващи”, казва той.

„Всички живи същества излъчват тези много леки сигнали, това са микроволтови сигнали. И с усилването им, след това сравняването им, графическото изобразяване, примерно или записването им на компютър, както и това което става наоколо, мисля че хората ще го намерят за много интересно.

Удивителното е, че ще има безброй неща, които ще са причината и следствието в тази ситуация; когато видите силните реакции и какво наистина ги причинява, ще бъдете изумени”.

БАСКЕТБОЛНИТЕ ИГРИ НА УМА

Колкото и невероятни да са данните, подбрани от споменатите по-горе
изследователи, те са само върхът на айсберга, когато става въпрос за контрола,
който холографският ум упражнява над физическото тяло. А практическите
приложения на подобен контрол не са строго ограничени до въпросите на здравето.
Многобройни изследвания, проведени в целия свят показват, че въображението има
огромно въздействие върху физическата и атлетическата форма.
В един скорошен експеримент психологът Шломо Брезнич от Еврейския
университет в Ерусалим наблюдава няколко групи израелски войници, които
преминават в марш четиридесет километра, като на всяка група дава различна
информация. На някои им казва, че са изминали тридесет километра и им остават
още десет. На други съобщава, че те ще изминат шестдесет километра, но в
действителност те изминават само четиридесет. На някои позволява да виждат
километрични знаци, а на други не дава знаци колко са изминали и колко още им
предстои да извървят. В края на изследването Брезнич открива, че равнищата на
стресовия хормон в кръвта на войниците винаги отразява тяхната преценка, а не
действителното разстояние, което са изминали. С други думи техните тела не
реагират на реалността, а на това, което те си въобразяват, че е реалност.
Според д-р Чарлз А. Гарфийлд, бивш изследовател в НАСА и сегашен
президент на Института по приложни науки в Бъркли, щата Калифорния, руснаците
обстойно са изследвали връзката между въображение и физическо действие. В едно
изследване фаланга съветски атлети от световна класа била разделена на четири
групи. Първата група прекарва 100% от тренировъчното време в тренировки. Втората
прекарва 75% от времето в тренировки и 25% от времето във визуализиране на
точните движения и постиженията, които те искат да постигнат в своя спорт. Третата
прекарва 50% от времето в тренировки и 50% във визуализиране, а четвъртата
отделя 25% за тренировки и 75% за визуализиране. Невероятно звучи, но на Зимните
олимпийски игри през 1980 г. в Лейк Плесид, щата Ню Йорк, четвъртата група показва
най-голямо подобрение на формата, следвана от група 3, 2 и 1 – в този ред11.
Гарфийлд, който прекарва стотици часове в интервюиране на атлети и спортни
изследователи по целия свят, казва, че руснаците са включили усъвършенствани
техники за използване на въображението в много от техните атлетични програми и
смятат, че умствените образи действат като прекурсори* в процеса на генериране на
невромускулни импулси. Гарфийлд смята, че въображението работи, защото
движението се записва холографски в мозъка. В своята книга Върхова форма:
Психически тренировъчни техники на най-големите световни атлети той казва:
„Тези образи са холографски и функционират предимно на подсъзнателното
равнище. Холографският механизъм на въобразяване ни позволява бързо да
разрешим пространствени проблеми като например сглобяването на сложна машина,
хореографската разработка на един танц или преминаването на визуални образи на
игри през вашия ум.“
Австралийският психолог Алън Ричардсън постига подобни резултати с
баскетболисти. Той взема три групи баскетболисти и проверява тяхната способност
да изпълняват свободни хвърляния. След това инструктира първата група да
прекарва 20 минути на ден в изпълнение на свободни хвърляния. На втората група
казва да не практикува, а на третата – да прекарва 20 минути на ден във
визуализиране как забиват съвършени кошове. Както може да се очаква, групата,
която нищо не прави, не показва и подобрение. Първата група отбелязва 24%
подобрение, но само чрез силата на въображението третата група бележи
подобрение с изумителните 23%, почти колкото при практикуващата група.

Физик: „Гравитацията не съществува“

Много хора са чували историята за Нютон, който седял под ябълковото дърво и размишлявал, когато изведнъж върху главата му паднала ябълка и той измислил Теорията на гравитацията. Но след време физиците разбрали, че гравитацията е много странен физически закон. В сравнение с други основни сили на взаимодействие, с гравитацията е много трудно да се работи. Сега причините за тази особеност може да са обяснени: гравитацията не е основна сила на взаимодействие, а може да е производна на друга, по-фундаментална сила…

Проф. Ерик Верлинде (Eric Verlinde), 48-годишен, уважаван учен в областта на Струнната теория и професор по физика в Института по теоретична физика в Университета на Амстердам, е предложил нова теория за гравитацията, което бе публикувано в „Ню Йорк Таймс“ на 12 юли, 2010. В скорошна своя научна публикация, озаглавена „За произхода на гравитацията и законите на Нютон“, той твърди че гравитацията е следствие на законите за термодинамиката. Обръщайки научната логика, съществуваща вече 300 години, той твърди, че гравитацията е илюзия, която е причинила продължителен смут сред физиците, или поне сред тези, които твърдят, че я разбират.

 „За мен, гравитацията не съществува“, казва проф. Верлинде. Това не означава, че той няма да падне на земята, но проф. Верлинде, заедно с някои други физици, смята, че науката е гледала на гравитацията по грешен начин и че има нещо по-основно, на което се дължи гравитацията, така както фондовите пазари се дължат на колективните действия на индивидуални инвеститори, или както еластичността се дължи на механиката на атомите.

Основата на тази теория може да се свърже с безпорядъка във физическите системи. Неговият аргумент би могъл да се нарече нещо като „лош ден за косата“, приложен в теорията за гравитацията. Според нея, косата се накъдря различно при топлина или влажност, защото косъмът има повече от един начин да се огъне, отколкото да е прав, а природата обича избора. Така че отнема сила, за да се изправи косъма и да се отнеме избора на природата. Забравете изкривените пространства или призрачното привличане, описани от уравненията на Исак Нютон. Проф. Верлинде постулира, че силата, която наричаме гравитация, е просто страничен продукт на склонността на природата да максимизира безпорядъка.

Според теорията на проф. Верлинде, гравитацията по същество е една ентропична сила. Един обект, движещ се около други малки обекти, ще промени безпорядъка около тези обекти и така ще бъде усетена гравитацията. Въз основа на тази идея в Теорията за холографията, той може да обясни Втория закон на Нютон за механиката. В допълнение на това, неговата теория за физиката на инертната маса е и едно ново разбиране.

Много физици смятат, че в теорията на проф. Верлинде липсва убедителност. И така, какво е гравитацията?

Г-н Ли Хонгджъ, основател на медитативната практика Фалун Гонг, казва в „Преподаване на Фа в Канада, Фа Конференция 2001“: „Какво доведе до феномена гравитация, който хората описват? Това се случва, защото всеки живот и всяка материя, включително въздухът и водата на Земята и в рамките на Трите сфери, всичко, съществуващо в Трите сфери е съставено от частици на различните нива на Трите сфери, и различните частици на различните нива имат връзка помежду си. Тази връзка може, при наличието на теглителна сила, да се разширява или да се движи в рамките на Трите сфери. Или когато се издърпа, тя може да се разшири като ластик, и когато се пусне, тя ще се върне обратно. Или с други думи, частиците имат основна, стабилна форма на съществуване. Затова всеки обект на Земята ще се върне обратно към Земята, ако го изместите от там.“ (Guiding the Voyage)

Изследването на Вселената в съвременната наука по същество се основава на Теорията на гравитацията. Ако гравитацията не съществува, тогава нашето разбиране за галактиките и структурата на Вселената може да бъде погрешно. Може би затова за астрономите е често трудно да обяснят гравитационното движение на далечни небесни тела и трябва да въвеждат понятието „тъмна материя“, за да помогне при балансиране на уравненията.

Една нова теория за гравитацията може да хвърли светлина върху някои от досадните за физиците космически въпроси, като този за тъмната енергия, вид анти-гравитация, която изглежда да ускорява разширването на Вселената, или за тъмната материя, за която се предполага, че е необходима, за да държи галактиките заедно. Тя може да стимулира учените да потърсят ново разбиране за Вселената.

„Знаем от дълго време, че гравитацията не съществува“, казва д-р Верлинде, „Време е да го кажем на висок глас“.

Говорим за „чудесата на съвременната наука“. Ако само се знаеше колко примитивни всъщност са някои от тези „чудеса“

Има огромна разлика между „науката“, която е познаваема масово и онази, за която не се знае. Институционалните ни учени вярват, че са режещото острие на човешкото разбиране, докато в тайните подземни бази съществуват технологии, от които умът им би хвръкнал. Буквално, част от него.
    Да вземем източниците на енергия, създадени от науката, които са позволени за масово опознаване. Има изнасилване и опустошение на Земята в процесите на събиране на петрол, газ и буци пръст. Освобождава се енергията, съдържаща се в тях посредством изгаряне на събраното. По този начин се губи много или повечето от енергията, която съдържат и се предизвиква ужасно замърсяване, което отравя въздуха и водата и уврежда госките масиви. Алтернативата е построяването на бетонни блокове, наречени атомни електростанции. Те създават отпадъци, които са смъртоносни в продължение на 24000 години, а вероятно и далеч повече. Никой не знае какво да прави с тези отпадъци, но те продължават да се произвеждат. Един от вторичните продукти е плутоният. Една хилядна от грама от него е фатална и ако достатъчно количество попадне в ръцете на някой терорист или диктатор, той би могъл да направи атомна бомба. О, да не забравя – ако тези атомни станции пропускат или експлодират, както стана в Чернобил, значителни площи земя стават необитаеми и негодни за отглеждане на храни. Хиляди, вероятно и милиони хора ще умрат рано или късно от радиационно отравяне или рак, а има и голяма вероятност бебетата, родени от засегнатите да бъдат с деформации. И това се нарича научен напредък ? По-скоро е димна завеса. Смъртоносна.
    На най-високо човешко ниво Илюминати твърдо са решили да поддържат мита, че няма такова нещо като дух или вечен Аз. Те знаели, че това не е вярно, но това познание било само за тях, не за хората, които искат да контролират. Религията била изживяла дните си и човечеството започнало да отхвърля нейните възгледи. Това ( решили Илюминати ) щяло да продължи да се разраства. Друга сурова система от вярвания трябвало да замени мястото й, а те така или иначе предпочитали хората да мислят, че не са нищо повече от парчета месо. Едно от творенията на Илюминати било прочутото Кралско научно дружество във Великобритания. То отворило врати в края на 17-ти век и било прекрасно средство за продажба на доста хистеричната идея, че съществува само физическият свят. Сбогом, Боже. Медиите отново изиграли ролята си на добрите кученца, каквито избрали да бъдат и те все още се отнасят към думите на „учения“ като към солидна истина, едва ли не аксиома. В крайна сметка те са учени и са много умни хора, които „знаят“ повече от нас. Знам, че не разбирате научните жаргони, но не си блъскайте главата. Просто продължете да си живеете и оставете учените да ви казват кое как е. Те знаят най-добре.
     Какви отрицателни последици е имало това върху човешкия живот. Отново се връщаме на петте сетива. Колективният ум на „официалната“ наука е убеден, че физическият свят е единствен съществуващ. Те са осмивали всеки ( дори и колегите си ), който е поставял под съмнение това твърдение, а Илюминати са се погрижили за тази яростна атака срещу истинските учени. При това състояние на погрешно разбиране една наука явно би насочила своите изследвания към света на 5-те сетива. Нейните „постижения“ през около последните 200 години се заключават в разкриването на част от потенциала за експлоатация на материалната природа. От гледна точка на това физическо ниво тя е постигала някои забележителни „подвизи“. Тя се приземи на Луната (доста след като тайните учени са го направили обаче), разработи безброй кухненски и всякакви други уреди и намери начин за лекуване на симптомите и по-рядко на причините за някои заболявания. Но пренебрегвайки и отхвърляйки съществуването на други нефизически нива при хората и планетата, тя си е създала много ограничен и изкривен възглед за Сътворението. Тъжното е, че същото е станало с милиарди хора. Далеч от придвижване напред на разбирането, тя го е задържала, подкопавайки усилията на по-просветените учени и на хората, работещи с ясновидски източници, които оспорват възгледа за живота „това-е-всичко“.
    Да предположим, че някой изчезне и вие започнете издирване. Решавате да не търсите в района, където е изчезнал човекът и пречите на всички останали да търсят там. Ако някой го направи, вие го укорявате и му се присмивате, когато каже „Намерих го“. Затова не намирате изчезналия човек и в умовете на участниците в издирването и на всички хора, които са под тяхно влияние, този човек остава загубен. Отвеждайки издирващите в друг район, вие може да намерите други липсващи хора, за които не сте знаели, че са там. Ще „откриете“ много неща, които ще са нови за вас. Но няма да намерите онзи, който се предполага че търсите, понеже той се е загубил в района, който отказвате да претъсите. Ако приемете, че „липсващият човек“ е символ на мистериите на живота и че издирващите са преобладаващите насоки в науката, имате причината, поради която науката все още не е намерила отговора на тези т. нар. „мистерии“.
    Ако те не бяха постъпили така и имаха смиреността да се вслушат, щяхме да сме далеч по-напред по пътя на разрешението на проблемите ни. Всъщност много от тях нямаше да ги има. Науката е част от проблема, докато би могла и трябва да е част от разрешението. Ако тя не бе толкова обсебена единствено от материалния свят или не бе толкова надменна, че да отхвърля алтернативния начин на мислене, вече щяхме да имаме технологията, която да ни осигури цялата енергия и топлина, от която се нуждаем, като впрегне океана от енергия около нас. Нямаше да се унищожава планетата, за да се топлим и да си светим. Знанието как да се проникне в нефизическите, субатомни енергии, които ни заобикалят е на разположение, но научните институции и системата като цяло не искат и да знаят.
    Причината е, че онова, което наричаме „наука“ се води от Системата. Тя е финансирана и направлявана от Илюминати. В общи линии половината от световните учени са замесени в оръжейни изследвания, а повечето от останалите проучват технологии, които да обслужват „направи, използвай и изхвърли“. Системата, контролирана от крайния дисбаланс не иска да знаем кои сме и науката е изпълнила своята роля блестящо. Тя е отрекла съществуването на нашия истински Аз и ни насърчав да вярваме на глупостите, че сме просто космическа случайност. Хората, които знаят, че са безсмъртни същества от светлина и любов, предприели едно безкрайно еволюционно пътуване чрез преживяванията, не са лесни за манипулация и контрол. Науката е и лудият професор на Системата, създаващ всички еликсири, отрови и технологии, засегнали планетата. Системата се основава на петрола и други изкопаеми горива и с помощта на „науката“ е успяла да запази тези енергийни източници от познанието, което би ги заменило с недеструктивни алтернативи. Не искам да омаловажавам постиженията, които учените са постигнали в някои области, но общият принос на преобладаващата „официална“ наука е да потиска човешкото разбиране и да използва наличните познания за деструктивни, а не за конструктивни цели.