КОРАБИТЕ НА АРХИПЕЛАГА

Хилядите острови на омагьосания Архипелаг са пръснати от Беринговия проток почти до Босфора. Те са невидими, ала съществуват и от остров на остров също така невидимо, но непрекъснато трябва да се превозват невидимите неволници с плът, обем и тегло.
Откъде да бъдат превозвани? С какво?
За тази цел съществуват големи пристанища — етапните затвори, и по-малки пристанища — лагерните етапни пунктове. За тази цел има стоманени закрити кораби — вагон-закове. А на пристана вместо лодки и катери ги посрещат също такива стоманени закрити бързоходни гарвани. Вагон-заковете се движат по разписание. А при нужда от пристанище до пристанище по диагоналите на Архипелага поемат и цели кервани — ешелон от червени товарни конски вагони.
Това е добре смазана система! Създавана е десетки години, без да се бърза. Създавали са я сити, униформени, спокойни хора. Конвоят от Кинешма посреща на нечетни числа в 17,00 на Северната гара в Москва етапите от бутирските, пресненските и таганските „гарвани“. Конвоят от Иваново пристига на гарата на четни числа в шест сутринта, където сваля тези, които ще бъдат прехвърлени в Нерехта, Бежецк и Бологое, и чака.
Всичко това се разиграва под носа ви, на хвърлей от вас, но незабележимо от вас (а може би си и затваряте очите). На големите гари товаренето и разтоварването на прокажените става далеч от пътническия перон, свидетели са само стрелочниците и кантонерите. На по-малките гари също се подбира някой забутан коловоз между магазиите, където „гарванът“ спира на заден ход точно пред вагон-зака. Арестантът няма кога да се огледа, да хвърли поглед към гарата, към вас и покрай влака, той успява да види само стъпалата (понякога най-долното му стига да кръста и той няма сили да се изкатери на него), а конвоите, обградили тесния проход от „гарвана“ до вагона, ръмжат и крещят: „Хайде, бързо!… Живо! Живо!…“, и току напират с насочени щикове.
И ние, бързащите по перона с деца, куфари и мрежи, нямаме време да умуваме: защо ли са прикачили към влака втори багажен вагон? Защото на него нищо не пише, а той по всичко прилича на багажен вагон — със също такива железни решетки и пълен мрак зад тях. Само че, кой знае защо, в него пътуват войници — защитниците на отечеството, и по гарите двамина се разхождат и си свирукат от двете страни на вагона, като поглеждат и под него.
Влакът потегля — и стотина прокълнати арестантски съдби и измъчени сърца се понасят по същите криволичещи релси, след същия дим, покрай същите полета, стълбове и копи сено, и дори с няколко секунди по-рано от вас, — но зад вашите стъкла следата във въздуха от мярналата се мъка ще е по-слаба дори от тази на пръсти, прокарани по водна повърхност. И нима в добре познатия, неизменен влаков бит — с комплекта спално бельо, с чая, разнасян в стъклени чаши с поставки, — нима ще сте в състояние да разберете какъв сподавен ужас е профучал три секунди преди вас през същия обем на евклидовото пространство? Нима вие, недоволните, че в купето сте четирима и ви е тясно — нима вие бихте могли да повярвате, да вникнете в думите, че в същото такова купе пред вас току-що са профучали четиринадесет души? Ами ако са двадесет и пет? Ами ако са тридесет?…
„Вагон-зак“ — какво отвратително съкращение! Както впрочем и всички съкращения, измислени от палачите. Искат да кажат, че това е вагон за затворници. Но тази дума не се е удържала никъде освен в затворническите книжа. Арестантите са свикнали да наричат такъв вагон „столипински“ или просто „столипин“.
С все по-голямото удължаване на релсовото придвижване в отечеството ни променят формата си и арестантските екипи. До 90-те години на XIX век сибирските етапи се придвижват пеша или с конска тяга. Но през 1896 г. Ленин пътува за сибирското си заточение вече в обикновен вагон трета класа (заедно с обикновени пътници), което не му пречи да протестира пред персонала на влака срещу непоносимата теснотия. Познатата на всички картина на Ярошенко „Навсякъде живот“ ни показва още твърде наивното преобзавеждане на пътническия четвъртокласен вагон в арестантски: всичко е оставено така, както си е, и арестантите пътуват просто като хора с единственото допълнение, че на прозорците са поставени двойни решетки. Тези вагони са се движили още дълго из Русия, някои затворници помнят как са ги превозвали в такива и през 1927 г. и само са разделяли мъжете от жените. От друга страна, есерът Трушин твърди, че той и по царско време е бил превозван във вагон „столипин“, само че това е все пак в криловските времена и са били по шест души в купе.
А ето и историята на този вагон. Той наистина влиза за пръв път в употреба по времето на Столипин: конструиран е през 1908 г., но за преселниците в източните области на страната, когато се развива силно преселническо движение и подвижният състав не достига. Този тип вагони отстъпва на обикновените пътнически, но е много по-удобен от товарните, понеже има допълнителни разпределения за покъщнина или за птици (днешните „половин“ купета, карцерите), но без, разбира се, никакви решетки, нито вътре, нито на прозорците. Решетките са плод на изобретателната мисъл и аз предполагам — на болшевишката. А вагонът си остана с названието „столипински“… Министърът, извикал на дуел депутата заради „столипинската вратовръзка“[1], вече не би могъл да спре това посмъртно охулване.
А и никой не може да обвини гулаговското началство, че използува термина „столипин“ — не, за него това винаги е „вагон-зак“. Именно ние, зековете, колкото да противоречим на официалното название, само и само да го наричаме по своему и по-грубо, се бяхме полъгали по прозвището, оставено ни от арестантите от предишните поколения, както не е трудно да се определи — от 20-те години. Кои ли са авторите на това прозвище? Не „контрите“, те не биха стигнали до подобна асоциация: царският министър-председател и чекистите. Това безусловно са могли да бъдат само „революционерите“, изведнъж, неочаквано за себе си всмукани в чекистката месомелачка; или есерите, или анархистите (ако прозвището се е появило в началото на 20-те години), или троцкистите (ако е било в края на 20-те). Убили навремето със змийско ухапване великия деятел на Русия, те дори посмъртно сквернят с долно ужилване неговата памет.
Но тъй като този вагон излиза на мода едва през 20-те години и намира всеобщо и изключително приложение от началото на 30-те, когато всичко в нашия живот става еднообразно (и тогава навярно са създадени още много такива), справедливо ще бъде да го наричаме не „столипински“, а „сталински“.
Вагон-закът е обикновен вагон с купета, само че от деветте купета петте, определени за арестантите (и тук, както навсякъде на Архипелага, половината от тях са предоставени на обслужващите!), са отделени от коридора не с плътна преграда, а с решетка, така че да се вижда в купетата. Решетката е от кръстосани напреки железни пръчки, както по оградите на градинките около гарите. Стига до тавана на вагона и затова в купето над коридора няма багажни ниши. Прозорците по коридора са обикновени, но отвън също са с такива решетки. А в арестантското купе няма прозорец — само малък, също преграден с решетка процеп на равнището на горните легла (тъкмо защото няма прозорци, се заблуждаваме, че вагонът е багажен). Вратата в купето е плъзгаща се: желязната рамка е също с решетка.
Всичко това, гледано от коридора, прилича твърде много на някаква зверилница: зад гъстата решетка, върху пода и леглата са се свили някакви жалки същества, наподобяващи хора, които ви гледат жално и молят за вода и храна. Но в зверилниците животните никога не са натиквани толкова натясно.
Според изчисленията на инженерите, живеещи на свобода, в сталинското купе шестима могат да седят долу, трима — да лежат на средното легло (то е превърнато в нар, простиращ се между двете стени на купето и изрязан само пред вратата, колкото да се провреш, за да се качиш или слезеш) и двама — в багажните ниши най-отгоре. Ако при това положение в купето бъдат вкарани още единадесет души (надзирателите натикват вече е ритници последните, за да затворят след тях вратата) — ще получите представа за напълно нормалния капацитет на сталинското купе. По двама ще се свият полуседнали в горните багажни ниши, петима ще се проснат върху съединеното средно легло (и те ще са най-щастливите — за тези места се избиват, ако в купето има криминални, именно те ще ги заемат), долу ще останат тринадесет души: по петима ще седнат на леглата, а трима ще се свият в прохода между краката им. Багажът ще е между хората, върху хората и под хората. И така, притиснати и със сгънати крака, те седят денонощия наред.
Не, това не се прави специално за да бъдат измъчвани хората! Осъденият е трудов боец на социализма, защо да го мъчат, той трябва да бъде използуван за строителството. Но съгласете се, той не е тръгнал на гости при тъща си, трябва ли да го настанят така, че и хората на свобода да му завидят? С транспорта у нас има трудности: все ще пристигне, няма да пукне.
От 50-те години нататък, когато влаковете започват да се движат по редовни разписания, арестантите не пътуват вече много продължително — да речем, денонощие и половина — две. През войната и след нея е било по-зле: от Петропавловск (казахстанския) до Караганда вагон-закът пътува по седем денонощия (с по двадесет и пет души в купе). Дори от Куйбишев до Челябинск през август 1945 г. Сузи пътува няколко денонощия в сталински вагон и са били в купето тридесет и пет души, лежат направо един връз друг, мятат се и се борят. (За удовлетворение на тези, които се чудят и ги упрекват: защо не са се борили? — Б.а.) А през есента на 1946 г. Н. В. Тимофеев-Ресовски пътува от Петропавловск до Москва в купе, в което са натъпкани тридесет и шест души! Той виси няколко денонощия в купето между хората, без да опира крака до пода. Започват да умират — измъкват ги изпод краката на останалите (вярно, не веднага, а на следващия ден), та става малко по-широко. Цялото пътешествие до Москва продължава три седмици. (В Москва, но законите на Страната на чудесата, Тимофеев-Ресовски е изнесен на ръце от офицерите, които го откарват с лека кола: изпращат го да движи напред науката!)
Предел ли са тридесет и шест души? Нямаме свидетелства за тридесет и седем, но като се придържаме към единствено научния метод и възпитани в борбата с „пределшчиците“[2], трябва да кажем: не и не! Не е предел! Може някъде да е и предел, но не и у нас! Все още в купето остават, макар и под леглата, макар и между раменете, между краката и главите кубически дециметри свободен въздух — купето е готово за още арестанти! Условно можем да приемем за предел броя на неотделените един от друг трупове, побрани в пълния обем на купето при спокойното им нареждане.
В. А. Корнеева пътува от Москва в купе с тридесет жени — повечето от тях грохнали старици, принудително изселвани заради вярата си (след пристигането си всички с изключение на две са прибрани в болницата). Не се стига до смъртни случаи благодарение на няколкото млади, здрави и отзивчиви момичета с тях, арестувани „за връзки с чужденци“. Те корят конвоя: „Не ви ли е срам да ги превозвате така? Те могат да ви бъдат майки!“ И сигурно не толкова нравствените аргументи на момичетата, колкото привлекателната им външност намира отзвук у конвоя — няколко старици са преместени в… карцера. А „карцерът“ във вагон-зака не е наказание, а блаженство. От петте арестантски купета само четири са използувани за общи килии, а петото е разделено на две тесни полукупета с по едно горно и едно долно легло, както е при шафнерите. Тези карцери служат за изолация; там пътуват по трима-четирима — удобно и просторно.
През всичките тези вагонни денонощия в изнемога и задушаваща теснотия на арестантите им се дава вместо топла храна само солена селда или чирози (така е през всичките години, през 30-те и 50-те, през зимата и лятото, в Сибир и в Украйна, и е излишно дори да прибягваме до примери) и съвсем не за да бъдат нарочно измъчвани с жажда. Ни най-малко, просто преценете сами — с какво да храните тези дрипльовци по време на път? Топла храна във вагона не им се полага (наистина в едно от купетата на вагон-зака има кухня, но тя е само за конвоя), да им дадеш сух булгур или сурова риба треска, не върви, колкото до месните консерви — няма ли да ги разглезим? Сельодка — по-добро от това няма, и резен хляб — какво друго?
А ти вземи, не се отказвай от своята половин сельодка, щом ти я дават, и се радвай! Ако си умен — не яж тази сельодка, изтрай, скрий я в джоба си, ще я изядеш при прекачването, там ще има вода. По-лошо е, когато дават азовска мокра хамсия, посипана с едра сол, няма да издържи в джоба ти, вземи я в полата на дрехата, в носната кърпа, в дланта си — и яж. Хамсията си я разпределят върху нечия връхна дреха, а конвоите изсипват чирозите накуп направо на пода и разпределянето им става върху леглата, върху коленете.

П. Ф. Якубович[3] пише за 90-те години на миналия век, че през онова страшно време на сибирските етапи давали на човек по десет копейки дневни пари при цена на самун хляб от три килограма пет копейки, на гърне мляко от два литра — три копейки. „Арестантите си живеят живота“ — пише той. Но ето че в Иркутска губерния цените са по-високи, фунт[4] месо струва десет копейки и „арестантите направо се мъчат“. Фунт месо на човек за един ден не е половин сельодка, нали?…

Но получиш ли риба, няма да откажат да ти дадат и хляб, че, току-виж, и захарчица. По-лошото е, когато конвоят идва и заявява: днес няма да има храна, не ви е отпусната. А може и наистина да не е отпусната: в някое тъмнично счетоводство не са вписали цифрата където трябва. А може и да са им я отпуснали, но на самите конвои да не им стига дажбата (и тях не ги хранят кой знае как) и ето че решават да свият хляба за себе си, а да раздадат само по половин сельодка — а това е вече подозрително.
И, разбира се, не за да измъчват арестанта, не му дават след солената риба нито гореща вода (това никога), нито дори обикновена студена. Трябва да влезем в положението на конвоя: щатът е ограничен, едни стоят в коридора на пост, охраняват вагонната площадка, провират се на гарите отдолу под вагона, катерят се по покрива му: дали не е пробита нейде дупка? Други почистват оръжието си, пък и трябва да готвят политпросветата, да зубрят бойния устав. А третата смяна спи, осем часа й се полагат по закон, не е вече като през войната. И после: да пренасяш водата с кофи е, едно, далече, второ, обидно. Редно ли е съветски боец да мъкне като катър вода за враговете на народа? Понякога откарват вагон-зака за разпределяне или скачване на половин денонощие път от гарата (да е по-далеч от нежелани погледи) и тогава е трудно с водата дори за червеноармейската кухня. Е, и на това ще му намериш цаката: ще гребнеш за зековете от локомотивния тендер жълта, мътна вода със смазочно масло в нея, те на драго сърце я пият и такава, няма страшно, къде ще видят какво пият в полумрака на купето — ни прозорец, ни крушка, светлината идва от коридора. Пък и малко ли време отива, докато им я раздадеш — арестантите си нямат канчета, някои и да са ги имали, задигнали са им ги — значи трябва да ги поиш с наличните две, и докато се напият, ще има да им стоиш, да гребеш и да им подаваш. (А и току решат помежду си: първо, значи да пият здравите, пък сетне вече туберкулозните и най-накрая сифилитиците! А в съседното купе се почва отначало: първо здравите…)
В края на краищата конвоят би понесъл и това, би им мъкнал вода и би ги поил, ако те, свини такива, след като се налочат, не напират за клозета. А става така: не им ли дадеш вода през деня, не те безпокоят за клозета; дадеш ли им веднъж — водиш ги веднъж; съжалиш ли ги и им дадеш два пъти — два пъти ще ги водиш. Сметката е проста — да не им даваш вода все пак.
И не че ти се свиди чак толкова едно водене до клозета, а защото това е отговорна и дори бойна операция: ангажират се за дълго един ефрейтор с двама войници. Трябва да се поставят два поста — единият до вратата на тоалетната, другият в коридора отсреща (за да не хукнат да бягат натам), а ефрейторът трябва току да отваря и да затваря вратата на купето, отначало да вкарва връщащия се, сетне да пуска следващия. По устав му се разрешава да пуска само по един, за да не бъде нападнат, да не започне бунт. И излиза, че отишлият до клозета задържа тридесет арестанти в своето купе и сто и двадесет в целия вагон, че и целия конвоен отряд! Ефрейторът и войниците ги побутват отзад: „Хайде! Хайде!… Живо! Живо!“, и той бърза, препъва се, сякаш мами държавата с това, че му се е доходило до едно място. През 1949 г. в „сталина“ Москва—Куйбишев еднокракият немец Шулц, свикнал вече с подканянията на руски, подскача на единствения си крак до клозета и обратно, а конвоят се къса от смях и го кара да скача по-бързо. При един такъв случай конвоиращият го блъсва на площадката пред тоалетната и Шулц пада. Ядосаният войник започва да го бие и Шулц, който от ударите не е в състояние да се изправи, изпълзява в мръсния клозет на ръце. Целият конвой наблюдава това и се превива от смях.[5]
За да не избяга арестантът през секундите, докато е в клозета, а и за по-голяма експедитивност, вратата на тоалетната не се затваря и докато наблюдава процеса, конвоят се провиква поощрително от площадката: „Живо, живо!… Свършвай, стига ти толкова!“ Понякога дава команда от самото начало: „Само по малка нужда!“, и тогава вече тия от площадката няма да те чакат за другото. И, разбира се, никога не си миеш ръцете: водата в тоалетната се пести, а и време няма. Ако арестантът се опита да се докосне до кранчето на умивалника, конвоят заръмжава от вратата: „Не пипай там, излизай!“ (И да носи някой между нещата си сапун или пешкир, ще го досрамее да ги извади — твърде предвзето ще излезе.) Клозетът е изпоплескан. По-живо, по-живо! И като пренася стичащите се нечистотии с обувките си, арестантът се вмъква в купето, пропълзява по нечии ръце и рамене нагоре и мръсните му обувки провисват от третото легло над второто и от тях прокапва.
Когато водят до тоалетната жени, уставът на караулната служба и здравият разум изискват също да не се затваря вратата, но не всеки конвой се придържа към това, някои махват с ръка: хайде, затворете. (На всичко отгоре накрая някоя жена ще трябва да мие клозета след всички и отново стой до нея, за да не избяга.)
Но и при такова бързане, за да минат през клозета сто и двадесет души, отиват повече от два часа — повече от четвърт смяна на трима конвои! И пак няма да им угодиш! Пак някой взел-дал старец ще ти захленчи след половин час и ще те замоли да го водиш отново; разбира се, не го пускаш, той свършва работата направо в купето и ето ти нова грижа за ефрейтора: да го кара да събира и изнася в шепи туй, дето е снесъл.
Та затова ги изкарвай по-рядко до клозета! А оттук следва, че ще трябва да им носиш и по-малко вода. И по-малко храна — тогава няма да ги хваща разстройството и няма да тровят въздуха, че то на какво прилича? Не се диша във вагона!
По-малко вода! А сельодката им се полага! Да не им даваш вода, е разумна мярка, да не им даваш сельодка, вече е служебно престъпление.
 
Никой, никой не си е поставил за цел да ни мъчи! Конвоят действува съвсем разумно! Но ние седим като древните християни в клетка, а върху разранените ни езици посипват сол.
Също така без умисъл (понякога с умисъл) етапните конвои набутват в едно купе хората по Петдесет и осми заедно с криминални и битоваци: арестантите са прекалено много, вагоните и купетата не достигат, времето е точно определено — кога да ги подреждаш? Едното от четирите купета се оставя за жените, в останалите три, ако все пак трябва да се сортират, ги разпределят в зависимост от гарите, до които пътуват, та да ги свалят по-удобно от вагона.
И нима Христос е разпънат между разбойниците, защото Пилат е искал да го унижи? Просто денят е бил такъв — определен за разпъване, а Голгота е една, времето не стига. И го слагат между злодеите.

Страх ме е дори да си помисля какво щях да преживея, ако се намирах в положението на обикновен арестант… Конвоят и етапните офицери се държаха с мен и с моите другари учтиво… Като политически пътувах за каторгата сравнително комфортно — имах на разположение отделно от партидата криминални помещение на етапите, както и каруца, и багажът ми, цели сто кила, се превозваше с нея…
… Нарочно изпуснах в този пасаж кавичките, за да може читателят да вникне по-добре. Без кавичките пасажът звучи невероятно, нали?
Това го пише П. Ф. Якубович за 90-те години на миналия век. Книгата му е преиздадена сега като поучение за ония страшни времена. Успяваме да научим, че и на шлепа политическите са разполагали с отделна каюта и със специално място за разходка на палубата. Същото е и във „Възкресение“ на Толстой, и външният човек княз Нехлюдов може да посещава политическите затворници и да разговаря с тях. И само защото в списъка срещу фамилното име Якубович била „изпусната магическата дума политически“ (така — в Уст-Кар той е „посрещнат от инспектора на каторгата… като обикновен криминален престъпник — грубо, предизвикателно, дръзко“. Впрочем това недоразумение е разсеяно благополучно.
Какво неправдоподобно време! Изглеждало им почти престъпление да слагат политическите при криминалните! Криминалните ги откарвали на гарата под позорен строй по улицата, а политическите са могли да пътуват с карети (болшевикът Олмински, 1899 г.). Политическите не ги хранели от общия казан, давали им джобни пари и им носели храна от гостилничката. Болшевикът Олмински отказва да приеме дори болничната храна — сторила му се много груба[6]. Блоковият в Бутирки иска извинение заради надзирателя, който се бил обърнал към Олмински на „ти“: при нас, разбирате ли, рядко идват политически, надзирателят не е знаел…
В Бутирки рядко идват политически!… Не е ли сън? А къде тогава отиват? Лубянка и Лефортово просто още ги няма!…
Подкарват Радишчев в етап, окован с вериги, и поради студеното време го намятат с „гнусния кожух“ на пазача му. Екатерина обаче незабавно се разпорежда: да му се свалят веригите и да му се набави всичко нужно за из път. Но през ноември 1927 г. Анна Скрипникова е изпратена от Бутирки за Соловки по етапен ред със сламена шапка и лятна рокля (както е арестувана през лятото, а оттогава стаята й е запечатана и никой не й разрешава да си вземе зимни дрехи).
Да бъдат отличавани политическите от криминалните, ще рече те да бъдат уважавани като равни съперници, да се признае, че хората могат да имат възгледи. Така дори арестуваният политически има усещането за политическа свобода!
Но откакто всички ние сме „каери“, а социалистите не отстояват положението си на „полити“ — оттогава с протеста си, че теб, политическия, те приравняват с криминалните, можеш да предизвикаш само смеха на арестантите и недоумението на надзирателите. „При нас всички са криминални“ — искрено отговарят тъмничарите.
Това смесване, тази първа потресаваща среща става или в „гарвана“, или във вагон-зака. До този момент както и да са те потискали, измъчвали и тормозили по време на следствието, всичко е идвало от сините фуражки, ти си ги различавал от човечеството, виждал си в тях само мръсната им служба. Но затова пък твоите съкилийници, макар и със съвсем различно развитие и опит, макар ти да си спорил с тях, макар те да са доносничили срещу теб — все пак са от същото обичайно, грешно и познато човечество, сред което си прекарал живота си.
Натикан в сталинското купе, тук очакваш да срещнеш само другари по нещастие. Всички твои врагове и мъчители са останали от оная страна на решетката, от тази ти не ги очакваш. И изведнъж повдигаш глава към квадратния прорез в средното легло, към това единствено небе над теб, и виждаш там три-четири — не, не лица! не, не маймунски муцуни (маймунската муцуна е значително по-добродушна и разумна)! не, не грозотия (грозотията поне с нещо наподобява образ)! — виждаш жестоки гнусни мутри с алчен и подигравателен израз. Разглеждат те като паяци, надвиснали над муха. Тяхна паяжина е решетката и ти си се хванал в нея! Те кривят уста, сякаш се канят да те ухапят отстрани, а докато говорят, съскат и се наслаждават от това съскане повече, отколкото от гласните и съгласните в речта — а и самата им реч само по окончанието на глаголите и съществителните напомня руската, тя е неразбираема.
Тези странни горилоиди са най-често по фланелки — в купето е задушно, жилестите им червендалести вратове, издутите им като балони рамене, татуираните им мургави гърди никога не са изпитвали тъмнично изтощение. Кои са те? Откъде са? Изведнъж от един такъв врат ще провисне — кръстче! Да, алуминиево кръстче на връвчица. Оставаш поразен и донякъде облекчен: сред тях има значи вярващи, колко трогателно; няма от какво да се плашиш. Но тъкмо този „вярващ“ изведнъж зарязва с псувни и кръста, и вярата (те псуват отчасти на руски) и изведнъж завира разперени на чатал два пръста право в очите ти — не заплашва, а се опитва да ги избоде. В този жест „очите ти ще избода, мършо!“ е и цялата им философия и вяра! След като са способни да размажат окото ти като гол охлюв, какво ли по теб и с теб ще пощадят? Кръстчето се люлее, ти се пулиш с още неизбодените си очи срещу този дивашки маскарад и вече не знаеш: кой от вас не е с всичкия си? Кой тепърва ще полудее?
За един миг рухват и пропадат всички човечни навици за общуване, с които си живял досега. През целия си живот — особено до ареста, но дори и след него, дори отчасти и на следствието — си се обръщал към другите хора с думи, и те са ти отговаряли с думи, и тези думи са имали някакво въздействие, могъл си или да убедиш, или да възразиш, или да се съгласиш. Помниш различни отношения между хората — молба, заповед, благодарност, — но това, пред което се озоваваш тук, е извън тези думи, извън тези отношения. Долу като пратеник на мутрите слиза най-често някакъв още непълнолетен дребосък, чиято разпуснатост, чиято наглост е три пъти по-гнусна, и този злосторник развързва торбата ти, бърка в джобовете ти — не както се претърсва, а както се бърка в своите! От тази минута нищо твое не е вече твое, самият ти си само каучуков калъп, върху който са наслагали излишни вещи, но вещите могат да бъдат свалени. Нищо, нито на този малък зъл пор, нито на муцуните над теб нищо не можеш да обясниш с думи, да откажеш, да забраниш, да измолиш пощада! Те не са хора, това ти става ясно за един миг. Можеш само да биеш — или това дете, или онези грамадни твари над главата ти!
Но как ще удариш от долу на горе ония тримата? А май не е редно да биеш и хлапака, макар и да е толкова противен. Най-многото да го избуташ деликатно от себе си… Но и това не бива, защото то мигом ще те захапе за носа или ония горе незабавно ще ти разцепят главата (на всичко отгоре носят и ножове, само че няма да ги вадят заради тебе — за какво да си цапат ръцете).
Поглеждаш съседите си, другарите — хайде да им се опълчим заедно или да протестираме официално! Ала всички тези другари, твоят Петдесет и осми член, са ограбени един по един още преди да дойдеш тук, а сега си седят смирено, превити одве и пак добре, ако гледат някъде встрани, че инак гледат така, сякаш това не е насилие, не е грабеж, а природно явление: тревата расте, дъждът вали.
Защото сме изпуснали времето, господа, другари и братя! Трябваше да се сещате кои сте, когато Стружински се самозапали във вятската килия, че и преди това, когато ви обявяваха за „каери“.
И така, ти се оставяш да ти смъкнат палтото, а в сакото ти напипват и изтръгват зашитата двадесетачка, торбата ти е хвърлена горе, проверена е и всичко, което твоята сантиментална жена е скътала след присъдата за дългия ти път, остава там, горе, а на теб в торбичката ти се връща четката за зъби…
Макар че не всеки се е подчинявал така през 30-те и 40-те години, деветдесет и девет на сто са се примирявали. (Разказвали са ми редки случаи, както когато трима сплотени млади и здрави мъже устояли на рецидивистите, но не за да защитят общата справедливост, ограбваните край тях, а себе си, поддържайки въоръжен неутралитет.) Как е могло да се случи така? Мъже! Офицери! Войници! Фронтоваци!
За да се бие смело, човек трябва да е подготвен за този бой, да го очаква, да е наясно с неговата цел. А тук са нарушени всички условия: без да познава предварително апашката среда, човек не може да очаква този бой, а най-вече просто не разбира необходимостта от него, до последния миг си въобразява (погрешно), че негови врагове са само сините фуражки. Трябва още дълго да се образова, докато разбере, че татуираните гърди са всъщност задниците на самите фуражки, това е откритото признание, което пагоните няма да направят гласно: „Умри днес ти, а аз утре!“ Арестантът новак иска да минава за политически, тоест той е с народа, а държавата е срещу тях. А тук неочаквано отзад и отстрани те напада някаква чевръста сган и всички разграничавания се объркват, яснотата по този въпрос става на пух и прах. (Арестантът дълго още ще се лута, докато си даде сметка, че тази сган действува съвместно с тъмничарите.)
За да се бие смело, човек трябва да усеща гърба си защитен, да има подкрепа отстрани, да чувствува почва под краката си. Всички тези условия са разрушени за Петдесет и осми. След като мине веднъж през месомелачката на политическото следствие, човек е сломен телом: той е гладувал, не е спал, мръзнал е по карцерите, търкалял се е, пребит от бой. И само да е телом — той е сломен и духом! На него му е втълпявано и доказвано, че и възгледите му, и поведението му в живота, и отношенията му с хората — всичко е било погрешно, защото го е довело до разгром. В туптящата топчица, изхвърлена от машинното отделение на съда, за да поеме по дългия етап, е останала само жаждата за живот, без изобщо да проумява какво става наоколо. Да сломи окончателно човека, напълно да го разедини от другите — ето какво цели следствието по член 58. Осъдените трябва да разберат, че най-голямата им вина, докато са били на свобода, е бил опитът им да контактуват някак или да се обединят помежду си без участието на партийния секретар, профсъюзния председател и администрацията. В затвора това прераства дори в страх от всякакви тъмнични колективни действия: една и съща жалба да се отправя от двама или на един и същ лист хартия да се подпишат двама. Отстранени вече за дълго от всякакво обединяване, лъжеполитическите не са готови да се обединят и срещу рецидивистите. Нито да им дойде наум да си приготвят за вагона или междинните затвори оръжие — я нож, я бокс. Първо, за какво им е? Срещу кого? Второ, употребиш ли го, както си обременен със зловещия член 58, при повторно съдебно дело можеш да получиш и разстрел. Трето, още преди това, при обиска, ако намерят нож у теб, те очаква наказание, което не е същото както при рецидивиста: при него ножът е белег за бабаитлък, традиция, неосъзнатост, при теб — терор.
И най-сетне, в по-голямата си част арестуваните по член 58 са кротки хора (а често и стари, болни), служили си цял живот с думи, а не с юмруци, които и сега, както преди, не могат да дигнат.
А рецидивистите не минават през подобно следствие. Цялото им следствие се свежда до два разпита, лек процес и лека присъда, като дори тази лека присъда не я излежават докрай, а ги освобождават предсрочно: или ги амнистират, или пък самите те бягат.[7] Никой не лишава рецидивиста от полагащите му се по закон пратки и по време на следствието — от богатите по съдържание пратки от пая на другарите му по бранш, останали на свобода. Той не слабее, не линее нито ден — и ето че по пътя се подхранва и за сметка на фраерите. Членовете от Наказателния кодекс за апашите и бандитите не само с нищо не притесняват рецидивиста, той се гордее с тях — и тази му гордост е поддържана от всички началници със сини пагони или сини околожки: „Какво от това, че си бандит и убиец, ти не си изменник на родината, ти си наш човек, ще се оправиш.“ В тези членове не е включен единадесети параграф — за организация. Организацията не е забранена за рецидивистите — защо ли? — нека спомага за възпитаване на чувствата за колективизъм, така необходим на човека от нашето общество. И изземването на оръжието им е игра, никой не ги наказва заради оръжие — уважават техния закон („без това нещо не ги бива“). И извършеното ново убийство в килията не удължава присъдата на убиеца, а само го обкичва с лаври.
(Всъщност това си има своите дълбоки корени. Маркс осъжда лумпенпролетариата единствено заради неговата донякъде невъздържаност и непостоянни настроения. А Сталин винаги изпитва слабост към рецидивистите — ами че с кого другиго е ограбвал банките? Още през 1901 г. той е обвиняван от другарите си в партията и в затвора, че е използувал криминални престъпници срещу политическите си противници. През 20-те години се появява и услужливият термин: социално близки. В тази плоскост е и Макаренко: тези могат да бъдат превъзпитани. Според Макаренко източник на престъпленията е само „контрареволюционната конспиративна дейност“. Не подлежат на превъзпитание онези — инженерите, свещениците, дребните буржоа, меншевиките.)
И защо да не крадат, щом няма кой да ги спре? Трима-четирима задружни и нагли рецидивисти държат в подчинение няколко десетки наплашени потиснати лъжеполитически затворници.
С одобрението на началството. Въз основа на Прогресивната теория.
Но защо, след като се отказват от юмручен отпор, жертвите поне не се оплакват? Нали в коридора се чува всеки звук, а и конвойният войник се разхожда бавно покрай решетката?
Да, там е въпросът. Чуват се всеки звук, всяко жално хриптене, а конвоят продължава да се разхожда — защо не се намесва? На метър от него, в полутъмната пещера на купето, ограбват човек — защо боецът от държавната охрана не се застъпва?
Ами по същата причина. На него му е внушено същото.
И нещо повече: след дългогодишната благосклонност към рецидивистите конвоят започва да изпитва симпатии към крадците и самият той се превръща в крадец.
От средата на 30-те до средата на 40-те години се наблюдава небивала разюзданост от страна на рецидивистите и невероятно малтретиране на политическите затворници — но никой не помни случай някой конвой да е прекратил ограбването на политическия в килията, във вагона или в „гарвана“. Ще ви разкажат обаче не един случай, когато конвоят е приемал от крадците награбените вещи, в замяна на което им е носел водка, храна (къде по-добра от дажбената), тютюн. Тези примери са вече общоизвестни. Нали и сержантът от конвоя също няма друго освен оръжието, скатания шинел, канчето и войнишката дажба. Жестоко ще е да се иска от него да конвоира облечения със скъпо кожено палто и обут с хромови ботуши народен враг, който носи кешер (чувал), натъпкан с богатски градски вещи, и да се примирява с това равенство. Отнемането на този разкош е също форма на класовата борба! Какви норми да търсим тук?
През 1945–1946 г., когато започват да прииждат арестанти не от другаде, а от Европа, с невиждани европейски неща по тях или в торбите им, дори конвойните офицери не издържат. Служебната съдба, опазила ги от фронта, в края на войната ги „опазва“ и от събирането на трофеи — нима това не е справедливо?
Така че съвсем не случайно, не от привързаност, не поради липса на място, а от корист конвоят натиква рецидивистите заедно с политическите по всички купета на своя вагон-зак. И криминалните не го подвеждат: вещите се измъкват от бобрите[8] и се прехвърлят в куфарите на конвоя.
Но как да се постъпи, ако вагонът вече е натоварен с „бобри“ и влакът е тръгнал, а рецидивисти няма и няма, просто не качват такива, днес не се появяват техни етапи нито на една гара? Известни са и няколко такива случая.
През 1947 г. карат от Москва за централния затвор във Владимир група чужденци с доста скъп багаж, както показва първият отворен куфар. Тогава конвоят сам се заема във вагона системно да им отнема вещите. За да не пропуснат нещо, конвоите събличат арестантите голи и ги карат да седят така върху пода на вагона пред клозета, а през това време преглеждат и прибират вещите им. Но конвоят не взема под внимание, че не ги кара в лагер, а в истински затвор. С пристигането им там И. А. Корнеев подава писмена жалба, в която описва всичко подробно. Издирват този конвой и го обискират. Част от отнетите вещи са намерени и върнати, а невърнатото е платено на притежателите. Разправят, че всички от конвоя били осъдени по на десет и петнадесет години. Впрочем трудно е да се провери дали е истина, пък и съдените за криминални престъпления не се залежават дълго по затворите.
Споменатият случай обаче е изключение и ако началникът на конвоя не е бил толкова алчен, е щял да разбере, че е по-добре да стои настрана. Но ето и един по-обикновен случай, който ни кара да предполагаме, че едва ли е единствен. През август 1945 г. във вагон-зака Москва—Новосибирск (с който е прехвърлен А. Сузи) също няма крадци. А предстои дълго пътуване, тъй като влаковете тогава се движат бавно. Без да бърза, началникът на конвоя обявява в удобно за целта време обиск — поотделно на всеки, с багажа му в коридора. Събличат извикваните според тъмничните правила, но не в това е скритият смисъл на обиска, защото обискираните се връщат в претъпканата килия и всеки нож, всяко забравено нещо може да бъде предавано след това от ръка на ръка. Истинският смисъл на обиска е в проверката на всички лични вещи, които са в дрехите на арестувания и в чувала му. Тук, до чувалите, без да губят интерес през целия дълъг обиск, присъствуват с надменен непристъпен вид началникът на конвоя — офицер, и помощникът му — сержант. Грешната алчност напира да проличи наяве, но офицерът я потиска с преднамерено безразличие. Той прилича на стар развратник, който оглежда момиченца, но се стеснява от присъствуващите, пък и от самите момиченца, защото не знае как да подходи. Колко незаменими в този момент биха били за него неколцина крадци! Но в етапа няма такива.
В етапа няма крадци, но се случват такива, които вече са докоснати и заразени от апашкия полъх на затвора. Примерът на крадците е поучителен и заразителен: той идва да подскаже, че има начин да си живееш добре в тъмницата. В едно от купетата пътуват двама доскорошни офицери — Санин (моряк) и Мережков. И двамата са осъдени по член 58, но вече са започнали да се преустройват. С поддръжката на Мережков Санин се обявява за отговорник на купето и настоява чрез конвоя да бъде приет от началника на конвоя (успява да усети какво се крие зад тази негова надменност, да разбере, че всичко опира до нуждата от сводник!). Необичаен случай, но извеждат Санин и двамата разговарят някъде навън. По примера на Санин постъпва още един от съседното купе. Той също е изслушан.
А на сутринта раздават на арестантите не по петстотин и петдесет грама, колкото е по онова време дажбата за етапите, а по двеста и петдесет.
След раздаването на дажбата се надига тих ропот. Но само ропот — политическите се страхуват от „колективни действия“ и не се решават на нещо повече. Намира се един-единствен, който се провиква на раздаващия храната:
— Гражданино началник, колко грама има в тая дажба?
— Колкото се полага! — е отговорът.
— Искам да ми я измерят повторно, иначе няма да я взема! — високо обявява храбрецът.
Целият вагон замира. Мнозина не се докосват до храната си с надеждата, че ще им я измерят отново. В този момент се появява в целия си непорочен облик и офицерът. Всички мълчат, от което думите му се стоварват още по-тежко, още по-неотвратимо:
— Кой се бунтува срещу съветската власт?
Сърцата се свиват. (Ще ми възразят, че това е общоприет похват, че и в живота на свобода всеки началник се обявява за съветска власт и ха опитай само да спориш с него! Но за наплашените, за току-що осъдените за антисъветска дейност е много по-страшно.)
— Кой вдига бунт заради дажбата? — настойчиво пита офицерът.
— Гражданино лейтенант, аз само исках… — оправдава се вече виновният бунтар.
— Аха, ти ли, мръснико? На теб ли не ти харесва съветската власт?
(И защо да се бунтува? Защо да спори? Нима не е по-леко да изяде тази оскъдна дажба, да преглътне, да си замълчи?… А ето че сега си докарва беля…)
— Мърша воняща! Контра! Сам си търси бесилото, на всичко отгоре и дажбата да му мерят?! Съветската власт го пои и храни, а той недоволен още? Знаеш ли какво ти се полага за такова нещо?…
Команда към конвоя: „Отведете го!“ Ключалката щраква. „Излизай, ръцете отзад!“ Извеждат клетника.
— Кой друг е недоволен? На кого още да измерваме дажбата?
(Сякаш можеш нещо да докажеш! Сякаш има къде да се оплачеш, че си получил двеста и петдесет грама, и ще ти повярват тъкмо на теб, а не на лейтенанта, според когото са раздадени точно по петстотин и петдесет грама.)
На бито куче стига да му покажеш тоягата. Всички останали се оказват доволни и се примиряват с тази санкционираща дажба през всичките дни на дългото пътуване. Престават да им раздават и захарта — нея си я прибира конвоят.
(Това се случва през годината на двете велики победи — над Германия и над Япония, на победите, които ще възвеличаят историята на нашето отечество и които внуците и правнуците ни ще изучават.)
Гладуват така ден, гладуват два, идва им от малко умът и тогава Санин казва на своето купе: „Така сме загубени, момчета. Хайде да съберем каквото имаме по-свястно — ще ида да го разменя и да ви донеса нещо да хапнете.“ И с непоколебима увереност започва да прибира едни вещи, от други да се отказва (не всички се съгласяват да дават, но и никой не ги кара насила!). После моли да го пуснат с Мережков, и странно — конвоят ги пуска. Те се отправят със събраните предмети към купето на конвоя и се връщат с нарязани самуни хляб и с махорка. Това са същите самуни — от седемте килограма, задигнати от дажбата на зековете, само че сега те се раздават не на всички по равно, а само на ония, които са дали нещо от вещите си.
И е съвсем справедливо: нали всички открито са признали, че са доволни и от намалената дажба? Справедливо е и защото вещите все нещо струват и за тях трябва да се плати. А и погледнато в перспектива, също е справедливо: тези вещи са прекалено добри за лагера, тъй и тъй ще им ги изземат или откраднат.
А махорката си е на конвоя. Войниците си поделят с арестантите своя личен тютюнец — но и това е справедливо, защото и те ядат хляба на арестантите и пият с чая захарта им, която е прекален лукс за враговете. И най-сетне, справедливо е и това, че Санин и Мережков, които не са давали нищо от личните си вещи, вземат за себе си повече от далите, защото без тях не би станала и размяната.
И така седят, притиснати в полумрака, и едни дъвчат коматите хляб, полагащи се по право и на съседите им, които обаче могат само да ги наблюдават как ядат. Конвоят не им разрешава да пушат един по един, а на два часа веднъж всички заедно — и целият вагон се изпълва с дим, сякаш нещо се е запалило. Тези, на които отначало им се е досвидяло за вещите, сега вече съжаляват, че не са предали нищо на Санин, и му предлагат да вземе този път нещо и от тях, но Санин отлага това за по-нататък.
Тази операция не би преминала така гладко и докрай, ако влаковете през следвоенните години не пътуват толкова дълго, когато вагон-заковете често са прикачвани и откачвани по гарите, но пък нали времето е следвоенно и всяка вещ е ценна. До Куйбишев пътуват една седмица — и през цялата седмица им дават от държавата само двеста и петдесет грама хляб (впрочем блокадната норма в Ленинград е два пъти по-малка), чирози и вода. Останалия хляб трябва да купуват срещу личните си вещи. Скоро предлагането започва да надхвърля търсенето и конвоят все по-неохотно отива на размяна, все повече започва да отбира.
На разпределителния пункт в Куйбишев ги завеждат на баня и ги връщат в същия влак и в същия вагон. Поема ги нов конвой, но очевидно му е обяснено по щафета как да докопа и той нещо от вещите им — и същият начин за купуване на полагащата се дажба се възобновява чак до Новосибирск. (Не е трудно да си представим колко възприемчиво се разпространява този заразителен опит сред всички конвои.)
Когато ги свалят от влака в Новосибирск между коловозите и някакъв новак офицер идва и ги пита: „Има ли оплаквания от конвоя?“ — всички смутено мълчат.
Правилно е преценил първият началник на конвоя.

Пътниците във вагон-зака се отличават от останалите пътници във влака по това, че не знаят закъде пътуват и на коя гара ще слязат: нито имат билети, нито могат да прочетат маршрутните табели на вагоните. В Москва понякога ги товарят толкова далече от перона, че дори и московчани не се досещат: коя ли ще е тази от осемте столични гари? Арестантите престояват няколко часа, притиснати един до друг сред вонящия въздух в очакване на маневрения локомотив. Час по-скоро да дойде, да отведе вагон-зака до вече композирания влак. Ако е лято, ще чуят по високоговорителите на гарата: „Москва—Уфа тръгва от трети коловоз… Влакът Москва—Ташкент е композиран на първи коловоз…“ Значи това е Казанската гара и познавачите на географията на Архипелага и на пътищата до него започват да обясняват на другите: Воркута и Печора отпадат, за тях се тръгва от Ярославската гара; отпадат по този начин и кировските, и горкиевските лагери.

Така в жътвата на славата попадат плевели. Но дали са плевели? Защото няма пушкински, гоголевски и толстоевски лагери — а има горкиевски, и то какъв букет! Че и каторжна мина „Максим Горки“ (на четиридесет километра от Елген)! Да, Алексей Максимич… „с вашето, другарю, сърце и име“… Ако врагът не се предава… Изпуснеш се веднъж и ето на — вече си извън литературата…

Никога не карат затворниците от Москва в Белорусия, Украйна и Кавказ, там няма къде да дяват и техните си. Ослушваме се по-нататък. Уфимският влак тръгва — нашият не мърда. Ташкентският замина — ние стоим. „До тръгването на влака Москва—Новосибирск… Молим изпращачите… билетите на пътуващите…“ Потегляме. Нашият! А какво показва това? Засега нищо. И Средното Поволжие е наше, и Южен Урал. Наш е Казахстан, с джезказганските медни рудници. Наш е и Тайшет със завода за импрегниране на траверси (където, разправят, креозотът прониква през кожата в костите, а дробовете се запълват с парите му — чиста смърт. Наш е още и цял Сибир чак до Совгаван. И Колима е наша, и Норилск също е наш.
През зимата вагонът е плътно затворен и високоговорителите не се чуват. Ако конвойният отряд спазва устава, никой от него няма да обели дума за маршрута. Така ще потеглим, ще заспим, натъпкани като сардели, колелетата ще тракат и няма да разберем — гори или степи ще видим на другия ден през прозореца. През прозореца, който е в коридора. От средното легло през решетката, коридора, двете легла и още една решетка се виждат все пак коловозите на гарата и късче пространство, бягащо покрай влака. Ако стъклата не са заледени, понякога може да се прочете и името на гарата — някое си Авсютино или Ундол. Къде има такива гари?… Никой в купето не ги е чувал. Понякога може да се разбере по слънцето: на север ли ви карат или на изток. Случва се и в някое си Туфаново да натикат във вашето купе опърпано битоваче и то да ви разкаже, че го карат на съд в Данилов и го е страх да не му лепнат две години. Така научавате, че през нощта сте минали Ярославъл и, ще рече, първият етап е Вологодск. И винаги ще се намерят в купето познавачи, които мрачно ще произнесат с особено натъртване на „о“-то: „вОлОгОдският кОнвОй не си поплюва!“
Но и да разберете посоката — това още нищо не значи: етапи и етапи се навързват пред вас върху нишката ви на възли и от всеки могат да ви поведат встрани. Не те блазни ни Ухта, ни Инта, ни Воркута, а мислиш ли, че 501-вият обект е за предпочитане — железопътната линия през тундрата, през Северен Сибир? Той е по-лош от всички други.
Горе-долу пет години след войната, когато арестантските потоци все пак започват да се побират в коритата си (или Министерството на вътрешните работи разширява щатовете?), в министерството се преборват с камарите от милиони дела и започват да изпращат всеки осъден със затворническото му дело, запечатано в плик, на който открито за конвоя е написан маршрутът (да знаят повече от маршрута си, не е полезно, съдържанието на делата може да повлияе разлагащо). Именно тогава, ако лежите на средното легло и сержантът се е спрял близо до вас, и освен това умеете да четете нагоре с краката — може би ще смогнете да прочетете, че еди-кого си го карат в Княж-Погост, а вас — в Каргополлаг.
Е, сега започваш да се вълнуваш още повече! Какъв е този Карполлаг? Кой е чувал нещо за него?… Каква е общата работа?… (Има обща работа, която направо те вкарва в гроба, но се случва и да е по-лека.) Няма ли да е нещо, дето съвсем ще те скапе?
И как така, как в суматохата на тръгването не сте съобщили на близките си и те все още си въобразяват, че сте в сталиногорския лагер край Тула? Ако сте твърде нервни и твърде досетливи, може би ще успеете да решите и тази задача: у един ще се намери сантиметър графитено парченце, у друг — смачкано късче хартийка. Предпазливо, за да не ви забележи войникът от конвоя, който стои в коридора (а не е позволено да лежите към прохода с крака, само с глава!), свит и извърнат, вие пишете между тласъците на вагона до близките си, че внезапно са ви вдигнали от старото място и сега сте на път, че от новото място ще ви разрешат може би само по едно писмо на година, нека са готови за това. Сгънатото, на триъгълник писмо трябва да отнесете на късмет в клозета: току-виж, са ви отвели там малко преди някоя гара или малко след като сте я отминали, току-виж, войникът се зазяпал — тогава натискате бързо педала, та отворът за нечистотиите да зейне и закрили го с тялото си, хвърляте писъмцето в дупката. То ще се намокри, ще се нацапа, но може да мине и да падне между релсите. Или да се измъкне дори сухо, вятърът между колелетата ще го завърти, ще го отнесе и то ще попадне под колелетата или ще излети между тях и полегато ще падне върху насипа на платното. Може би така ще си остане да лежи до дъждовете, до снега, докато загине, може би нечия ръка ще го вдигне. И ако този човек се окаже неидеен, ще изпише наново адреса, ще повтори буквите отгоре или ще пъхне хартийката в друг плик — и тогава, току-виж, писмото се получило. Понякога такива писма пристигат — с доплащане, изтъркани, размазани, измачкани, но с ясния плисък на мъката…

А още по-добре е, ако час по-скоро престанете да сте така нареченият фраер — смешен новак, плячка и жертва. Деветдесет и пет на сто е сигурно, че писмото ви няма да се получи. Но и да го получат, няма да донесе радост в дома ви. И що за живот е това — да се вълнувате всекичасно, всекидневно, когато сте навлезли в страната на епоса? Идването и заминаването тук отстоят на десетилетия, на четвърт век. Вие никога не ще се върнете в предишния свят! Колкото по-бързо отвикнете от близките си, а и те от вас, толкова по-добре. Толкова по-облекчаващо за всички.
И си оставете колкото се може по-малко вещи, за да не им треперите! Не ви трябва куфар, защото конвоят ще ви го счупи пред вратата на вагона (а при положение, че в купето са по двадесет и пет души — какво друго ще измислите и вие самите на негово място?). И не носете нови ботуши, нито модни обувки, нито вълнен костюм: било във вагон-зака, било в „гарвана“, било при приемането ви в етапния затвор ще ви ги откраднат, ще ви ги отнемат, изтръгнат, сменят. Отстъпите ли ги без съпротива — унижението ще трови сърцето ви. Отнемат ли ви ги с бой — ще заплатите за тях с разкървавена уста. Отвратителни са ви тези нагли мутри, това подигравателно държане, този двуног измет, но ако трябва да треперите за собствеността си, не губите ли рядката възможност да наблюдавате и вниквате? Какво си мислите, с какво се различават от рецидивистите толкова живописно обрисуваните от Киплинг и Гумильов контрабандисти, пирати, велики капитани? От същия сой са и те… Чаровни в романтичните сцени — защо са ви толкова отвратителни тук?
Разберете ги и тях. Тъмницата им е роден дом. Както и да ги глези властта, колкото и да смекчава присъдата им, колкото и да ги амнистира, вътрешната им орис ги връща отново и отново тук… Не им ли се полага за това и първата дума в законодателството на Архипелага? Навремето у нас лишаваха толкова успешно свободните граждани от правото на собственост (по-късно на самите лишаващи им хареса да имат) — отде-накъде ще бъде търпяно то в затвора? Зазяпал си се, не си изял навреме своята сланина, не си разделил с приятелите си захарта и тютюна — и ето че сега апашите пребъркват твоята_ раница_, за да поправят моралната ти грешка. В замяна на обувките ти дават някакви износени жалки калеври, в замяна на пуловера ти — изплескана хамалска дреха. Самите те не задържат за дълго тези неща у себе си: твоите обувки са повод да загубят или спечелят пет пъти на карти, а пуловера утре ще го профукат за литър водка или парче салам. След ден-два и у тях, както и у теб, няма да остане нищо от всичко това. Това е вторият закон на термодинамиката: равнищата се изравняват…
Нищо, нищо не притежавайте! — ни учат Буда и Христос, стоиците и циниците. Защо ние, алчните, все не можем да проумеем тази проста проповед? Защо не разбираме, че имането погубва душата ни?
Е, нека солената риба се топли в джоба ти до етапния пункт, за да не те кара на жажда. Затова пък изяж веднага хляба и захарта, които ти се дават наведнъж за два дни. Тогава никой няма да ти ги открадне. И край на грижите. Бъди като птичка божия!
Притежавай само това, което може да пренесеш със себе си: знай език, знай страни, знай хора. Нека пътна торба ти бъде твоята памет. Запомняй! Запомняй! Само тези горчиви семена може би ще успеят някога да покълнат.
Огледай се — около теб има хора. Може би за един от тях после ще си спомняш през целия си живот и ще се ядосваш, че не си го разпитал. И по-малко говори — повече ще чуеш. Точат се из Архипелага, от остров на остров, тънките повесма на човешките съществувания. Вият се, докосват се помежду си някоя нощ в такъв един потракващ полутъмен вагон, после отново се разделят навеки — а ти дай ухо на тихия им брътвеж и на равномерното потракване под вагона. Потраква всъщност вретеното на живота.
Какви ли не невероятни истории ще чуеш тук, на колко неща ще се посмееш!
Да вземем например дребничкия подвижен французин до решетката — какво току се върти? На какво се чуди? Какво не му е ясно? Я му обясни! И го разпитай между другото: как е попаднал тук? Намира се такъв, дето знае френски, и научаваме: Макс Сантер, френски войник. Все така подвижен и любопитен е бил и на свобода, в своята douce France. Казвали му за добро — не се навирай там, а той се навъртал около етапния пункт за репатриране на руснаци. Един ден съветските войници го почерпили с водка и от този момент той вече нищо не си спомня. Идва на себе си в някакъв самолет, на пода. Вижда се облечен с червеноармейска рубашка и панталони, а над главата си — войнишки ботуши. Засега го осъдили на десет години лагер, но това, разбира се, е лоша шега, недоразумение, което ще се изясни, нали?… О, да, ще се изясни, драги, има да чакаш! (Предстои му и лагерна присъда, двадесет и пет години, и от Озьорлаг ще излезе едва през 1957 г.) През 1945–1946 г. никой не се чуди на такива случаи.
Това е френско-руски сюжет, а ето ви и един руско-френски. Всъщност той си е чисто руски, защото кой друг освен руснак ще навърти толкова път? Открай време у нас е имало хора, дето не са се побирали като Суриковия Меншиков в предоставената му в Берьозов къщурка. Така и Иван Коверченко — гледаш го съсухрен, среден на ръст, ама на — не се побира. А то руснакът пращи от здраве, пък и дяволът току му налива водчица. Коверченко разказва на драго сърце за себе си, и то все през смях. Подобни истории са истински бисер, само да ги слушаш. Вярно, че дълго не проумяваш: за какво са го прибрали и защо го водят политически? Но от това „политически“ не си струва да се прави капитал. Не е ли все едно с какво гребло са те загребали?
Както всички знаят много добре, до химическа война искаха да прибягнат германците, а не ние. При изтеглянето ни от Кубан някакви заплеси оставят за беда на едно летище цели камари химически бомби — и немците могат да направят от това международен скандал. Именно тогава дават на старши лейтенант Коверченко, родом от Краснодар, двадесет парашутисти и ги прехвърлят в тила на немците, за да закопаят всички тези толкова компрометиращи бомби в земята. (Читателите вече си въобразяват, че са се досетили, и се прозяват: по-нататък е попаднал в плен и сега го третират като изменник на родината. Нищо подобно!) Коверченко се справя превъзходно със задачата и се връща обратно през фронтовата линия с всичките си двадесет парашутисти, без нито една загуба, за което е предложен за Герой на Съветския съюз.
Само че това предложение се оформя месец-два, а нашият човек не се вмества в този „Герой“! „Герой“ се дава на кротките момчета, на отличниците в бойната и политическата подготовка, а ако ти гори душата и няма къде да му кръкнеш? И след като си Герой на целия Съюз — защо толкова се стискат, мамка им, та не ти дадат поне литър водка? И Иван Коверченко яхва коня и, откровено казано, без да знае нищо за Калигула, връхлита на втория етаж при градския там военен комисар ли, комендант ли, и: изпиши ми водка, и толкоз! (Въобразил си, че така ще е по-представително, че някак си по приляга за Герой и ще е по-трудно да му откажат.) Та затова ли са го прибрали? Не, какво приказвате! Затова е предложен от „Герой“ за по-малкия „Червено знаме“.
Много му се пийва на Коверченко, ама невинаги има какво и се налага да умува. В Полша попречва на немците да вдигнат във въздуха един мост — и почувствувал този мост като свой, взел да събира от поляците до пристигането на нашата комендатура такса за минаване по моста: че без мене нямаше и да го имате, мамка ви! Цял ден и цяла нощ събира таксата (за водка), накрая му писва, стига е стърчал тук, и предлага на поляците наоколо справедливо решение: да откупят моста от него. (Тази ли е причината да го приберат? Не.) И не че им иска чак толкова, ами поляците се стискат, нищо не събират. Тогава нашият пан капитан зарязва моста — по дяволите, минавайте безплатно!
През 1949 г. е началник-щаб на парашутния полк в Полоцк. Политотделът на дивизията никак не обича майор Коверченко за това, че не дава пет пари за политвъзпитанието. Веднъж той поисква да му дадат характеристика за Академията, но когато му я дават, я поглежда и я захвърля на масата: „С такава характеристика съм не за Академията, а за бандеровците[9]!“ (Дали не е заради това?… Заради това спокойно биха могли да му тръснат десет години, но му се разминава.) Установява се още, че е пуснал незаконно в отпуск един войник. И че самият той в пияно състояние е карал камион, с който катастрофира. И за това го наказват с десет… денонощия арест. Впрочем охраняват го собствените му войници, а те го обичат беззаветно и го пускат от ареста да се разхожда свободно из селото. Той би преглътнал ареста, но политотделът почва да го заплашва със съд! Тъкмо тази заплаха смайва и оскърбява Коверченко: значи, като е да заравяш бомбите — Иване, хвърчи! А за някакъв си келяв камион — в затвора? Една нощ той излиза през прозореца и отива на Двина, качва се на скритата там моторна лодка на свой приятел и изчезва.
Оказва се, че не е пиянде с къса памет: сега вече жадува да отмъсти за всичко, което му е причинил политотделът: зарязва лодката в Литва и отива при литовците да ги моли: „Братлета, отведете ме при партизаните! Приемете ме, няма да съжалявате, хубаво ще им натрием носовете!“ Но литовците решават, че е провокатор.
Иван има зашити в дрехите си пари. Взема си билет за Кубан, но докато стигне до Москва, вече яко се е напил във вагон-ресторанта. Ето защо, когато слиза на гарата, хвърля с присвити очи поглед към Москва и казва на шофьора на таксито: „Карай в посолството!“ — „В кое?“ — „Майната му, в кое да е.“ И шофьорът го откарва. „Кое е?“ — „Френското.“ — „Може.“
Вероятно мислите му се объркват и ако намеренията му за посолството отначало са едни, накрая вече са други, но ловкостта и силата му ни най-малко не отслабват: той не обезпокоява милиционера на входа, тихичко се шмугва в пресечката и се мята през гладкия двуметров зид. През двора на посолството минава още по-лесно: никой не го забелязва и не го задържа, той влиза в сградата, прекосява една стая, после втора и попада на сложена маса Какво ли няма на нея, но най-вече го поразяват крушите. Така му се прияждат, че натъпква всичките си джобове. В този момент влизат стопаните да вечерят. „Ей, вие, французи! — пръв настъпва и се развиква Коверченко. Хрумва му, че през последните сто години Франция не е свършила нищо свястно. — Защо не вдигате революция, а? Че и Дьо Гол пробутвате на власт? А ние да ви снабдяваме с кубанска пшеничка? Няма да го бъде!“ — „Кой сте вие? Откъде се взехте?“ — чудят се французите. Без ни най-малко да се смути, Коверченко налучква верния тон: „Майор от Държавна сигурност.“ Французите изпадат в паника: „Дори и така да е, не може да нахлувате по този начин. Какво ви води тук?“ — „Абе да ви таковам…!“ — без заобикалки, от сърце им заявява Коверченко. И все още му остава трезв ум да започне отстъплението си, но тук от джобовете му започват да падат крушите и позорният смях го следва зад гърба му…
Но впрочем успява да се измъкне от посолството жив и невредим, че и още някъде да иде. На другата сутрин се събужда на Киевската гара (дали този път не се е бил запътил за Западна Украйна?) и тук скоро го залавят.
На следствието го бие не друг, а Абакумов, белезите по гърба му се издуват до дебелината на ръка. Министърът го бие, естествено, не заради крушите и не заради справедливия упрек на французите, а за да признае: от кого и кога е вербуван. И му лепват двадесет и пет години.
 
Нямат край такива истории, но, както и всеки вагон, през нощта арестантският затихва. През нощта не дават нито риба, нито вода, нито извеждат до клозета.
И тогава, както всеки друг вагон, той се изпълва с равномерното потракване на колелетата, което с нищо не нарушава тишината. И тогава, ако и войникът се е дръпнал от коридора, от третото мъжко купе можеш да поговориш тихо с четвъртото — женското.
Разговорът с жена в затвора е нещо съвсем особено. Той крие нещо благородно, дори ако говориш за наказателните членове и присъдите.
Един такъв разговор се води цяла нощ и ето при какви обстоятелства. Това става през юли 1950 г. В женското купе се случва да има само едно младо момиче, дъщеря на московски лекар, осъден по 58–10. А в мъжките купета се надига шум: конвоят започва да натиква всички зекове от трите купета в две (по колко души се оказват в купе — хич и не питайте). И вкарват някакъв престъпник, който изобщо не прилича на арестант. Преди всичко не е остриган — и вълнистите му светлоруси коси, истински къдри, предизвикателно увенчават голямата му мъжествена глава. Той е млад, строен, с военен английски костюм. Водят го по коридора с известно уважение (конвоят се стъписва пред инструкцията, написана върху плика на неговото дело) — и девойката успява да погълне с поглед всичко това. А той не я вижда (и как само съжалява по-късно за това!).
По шума и блъсканицата разбира, че за него се освобождава специално купе — това до нея. Ясно е, че той не бива да влиза в контакт с никого. Толкова повече й се ще да поговори с него. Във вагон-зака не могат да се видят от купетата си, но затова пък могат да чуят гласовете си в тишината. Късно вечерта, когато всичко утихва, девойката сяда в края на скамейката до самата решетка и тихо го повиква (а може отначало да е затананикала едва чуто. За такова нещо конвоят би трябвало да я накаже, но той се закротва някъде и в коридора няма никой).
След като я чува, научен от нея, непознатият сяда също открая. Сега те седят гръб до гръб, притиснати до една и съща трисантиметрова дъска, а говорят през решетката, шепнешката, покрай тази дъска. Главите и устните им са толкова близко, сякаш се целунат, а не могат не само да се докоснат, но дори да се видят.
Ерик Арвид Андерсен разбира руски вече съвсем сносно, говори с много грешки, но в края на краищата изразява мислите си. Той разказва на девойката удивителната си история (по-късно ще я чуем на етапния пункт), а тя на него — простичката история на една московска студентка, осъдена по член 58–10. Но Арвин с запленен от нея, разпитва я за съветската младеж, за съветския живот — и научава нещо съвсем различно от онова, което е знаел преди от западните левичарски вестници и от своята официална визита в тази страна.
Прекарват цялата нощ в разговор — и всичко през тази нощ се свързва за Арвид в едно: и необичайният арестантски вагон в чуждата страна; и напевното нощно потракване на влака, намиращо винаги отклик в сърцата ни; и мелодичният глас, шепотът, дъхът на момичето в неговото ухо — до самото му ухо, а той дори не може да я погледне! (Вече година и половина изобщо не е чувал женски глас.)
Покрай тази невидима (и, не ще съмнение, положително, непременно прекрасна) девойка той за пръв път започва да проглежда за Русия — и гласът на Русия му разказва през цялата нощ истината. Може и по такъв необичаен начин да опознаеш страната за пръв път… (На сутринта ще види през прозореца и нейните тъмни сламени стрехи — под печалния шепот на скрития от погледа му екскурзовод.)
И всичко това заедно е все Русия: арестантите във влака, престанали да се оплакват; девойката зад стената на сталинското купе; оттеглилият се да спи конвой; крушите, изпопадали от джобовете, заровените бомби и конят, изкачен на втория етаж.

— Жандарми, жандарми! — зарадвани, надават викове арестантите. Те се радват, че по-нататък ще ги съпровождат учтиви жандарми, а не войнишки конвой.
Пак забравих да поставя кавичките. Това го разказва не друг, а самият Короленко[10]. Ние, естествено, не се радваме на сините фуражки. Но ако попаднеш във вагон-зака, под махалото, ще се зарадваш на всекиго.
За всеки пътник на междинните малки гари е трудно да се качи във влака, а да слезе — колко му е? — мяташ долу багажа и скачаш. Не е така с арестанта. Ако местната тъмнична охрана или милиция не дойде да го свали или закъснее с две минути — пуф-паф! — влакът потегля и злочестия арестант го откарват на следващия етапен пункт. Пак добре, ако е до етапен пункт — там отново ще го зачислят на храна. Но се случва да пътуваш до края на следвания от влака маршрут, да те държат в празния вече вагон близо осемнадесет часа, след което да те върнат обратно с новата партида и пак може би никой да не дойде за теб и пак да чакаш на някоя глуха линия, и пак да седиш така, а през това време никой не ти дава храна! Ти се водиш на дажба до първата спирка, счетоводството не е виновно, че затворът те е изтървал, теб те числят вече към Тулун. И конвоят не е задължен да те храни със своя хляб. Могат да те разкарват насам-натам шест пъти (имало е такива случаи!): Иркутск—Красноярск, Красноярск—Иркутск, Иркутск—Красноярск, та след това, като зърнеш на перона на Тулун някой със синя фуражка, си готов да се хвърлиш на шията му: благодаря ти, миличък, че ме отърва!
За две денонощия във вагон-зака така ще се измъчиш, задушиш и примреш, че преди голяма гара се чудиш: дали да не се помъчиш още малко, но по-скоро да се добереш до крайната спирка на пътуването си, или да те свалят за малко на етапния пункт.
Но ето че конвоят се разшетва и разтичва. Излизат с шинелите си, блъскат с приклади. Ще рече, свалят целия вагон.
Отначало войниците от конвоя застават в кръг около стъпалата на вагона и още щом се свлечеш, смъкнеш, стовариш от тях, дружно и оглушително викват по теб от всички страни (така са научени): „Сядай! Сядай! Сядай!“ Това има силно въздействие — всички реват и не ти дават да вдигнеш очи. Свиваш се неволно като под избухващи снаряди, бързаш (закъде ли?), навеждаш се до земята и сядаш, догонил слезлите преди тебе.
„Сядай!“ е много ясна команда, но ако си новак сред арестантите, още не я разбираш. В Иваново, на запасните коловози, по същата тази команда, прегърнал куфара си (ако куфарът е изработен не в лагера, а фабрично, купен отвън, дръжката му винаги се къса и винаги в най-неочакваната минута), аз претичах, оставих го на земята откъм дългата му страна и без да погледна как седят останалите, се тръшнах връз него — че мога ли да седна направо така върху траверсите, върху тъмния, просмукан с мазут пясък с офицерския си, още не толкова замърсен, с неизрязани пешове шинел! Началникът на конвоя — червенделеста, здравеняшка руса мутра, се спусна към мен — не проумявах какво ли иска, защо? И понечи, изглежда, да ме ритне с праведния си ботуш, но нещо го възпря — не пожали лъснатото си до блясък бомбе на ботуша, засили го в куфара ми и проби капака. „Сядай!“ — поясни той. Чак тогава се сетих, че съм щръкнал като кула сред останалите зекове — и преди още да попитам: „А как да седя?“, вече бях разбрал как и увит в скъпоценния си шинел, седнах както всички хора, както седят кучетата пред портите и котките на прага.
(Още пазя този куфар; когато го видя, прокарвам пръсти по разкъсаната дупка. Предметите са по-паметливи от нас.)
Такова сваляне от влака е също обмислено. Ако седиш на земята на четирите си букви така, че коленете ти да стърчат пред тебе, центърът на тежестта ще се падне отзад и ще е трудно да се надигнеш веднага, още по-невъзможно е да скочиш. Освен това, като седим така притиснати, ние си пречим взаимно и поискаме ли да се нахвърлим внезапно върху конвоя, докато се размърдаме, ще ни пречукат до един.
Оставят ни да седим в очакване на „гарвана“ (той ни превозва на партиди, всички не може да ни побере наведнъж) или да ни подкарат пеша. Гледат това да стане на скрито място, та по-малко хора да ни видят, но понякога ни оставят неразумно да седим право на перона или на някоя открита площадка (в Куйбишев е така). Ето ви и изпитание за свободните граждани: ние ги заглеждаме с пълно право с любопитство, но как да ни погледнат те? С омраза? Съвестта не им позволява (единствено съветските писатели и журналисти вярват, че хората лежат „заслужено“ по затворите). Със съчувствие? Със съжаление? И таз хубава, да им се запишат имената! Че и присъда ще им тръснат, колко му е. И гордите ни свободни граждани („Четете, завиждайте, гражданин на Съюза съм аз“[11]) свеждат виновно глави и се мъчат изобщо да не ни забелязват, сякаш имат пред себе си празно пространство. Най-смели са старите жени: тях вече не можеш да поквариш, те вярват и в Бога — и ще отчупят парче от оскъдния си твърд хлебец, за да ни го подхвърлят. Не се страхуват и бившите лагерници, битоваците, естествено. Те знаят: „Който не е бил, ще бъде, който е бил — няма да забрави“, и току гледаш, хвърлили ти някоя кутия цигари, за да им хвърлят и на тях при следващата присъда. Старческия хляб, подхвърлен от немощната ръка, не долита до нас, пада на земята, кутията цигари описва дъга във въздуха и ни уцелва, където сме най-нагъсто, а конвоят веднага щраква със затворите — срещу бабичката, срещу добрината, срещу хляба. „Ей, дърто, разкарай се!“
И светият хляб, разчупен, остава да лежи в прахта, докато не ни подкарат по-нататък.
Изобщо тези минути — когато седим на земята пред гарата — са едни от най-хубавите. Помня, в Омск ни бяха оставили така върху траверсите между две дълги товарни композиции. Оттук никой не минаваше (вероятно бяха поставили по един войник от двата края: „Оттук не може!“ А съветският човек и на свобода е възпитан да се подчинява на човека с шинел). Смрачава се. Август е. Омасленият чакъл на гарата още не е успял да изстине от дневното слънце и ни топли отдолу. Не виждаме гарата, но тя е някъде много наблизо, зад влаковете. Оттам гърми грамофон, въртят весели плочи, монотонно бучи тълпа. И кой знае защо, не мислим, че е унизително да седим като споена мръсна човешка маса на земята в някаква дупка; не ни се струва издевателство да слушаме танците на чуждата ни младеж, които ние никога вече няма да танцуваме; да си представяме, че в този момент някой някого посреща на перона, изпраща го, и може би дори с цветя. Това са двадесет минути почти на свобода: смрачава се, появяват се първите звезди, червените и зелените светлини на коловозите, звучи музика. Животът продължава без нас — и дори вече не ни е мъчно.
Обикни такива минути — и по-леко ще понасяш неволята. Иначе злобата те разкъсва отвътре.
Ако прехвърлянето на зековете до „гарвана“ крие опасности предвид намиращите се наблизо пътища и хора, конвойният устав предлага друга подходяща команда: „Хвани се под ръка!“ Нищо унизително няма в това да се хванеш под ръка! Да се хванат старците и хлапетата, момичетата и бабичките, здравите и сакатите. Ако едната ти ръка е заета с вещите — хващат те под нея, а ти хващаш с другата. В този си вид сте се притиснали два пъти по-плътно, отколкото в обичайния строй, изведнъж сте натежали, всички сте станали куци от теглещия ви на една страна багаж, от неудобството с него, всички се клатушкате. Мръсни, сиви, недодялани същества, тръгнали като слепци, с привидна нежност едни към други — карикатура на човечеството!
А може и изобщо да няма „гарван“. Началникът на конвоя може да се случи страхливец и да се бои, че ще се разбягате — и както сте натежали, както се олюлявате и блъскате в багажа си, ще се помъкнете през града чак до затвора.
Съществува още една команда — карикатура вече на гъските: „Хвани се за петите!“ Това ще рече, на когото ръцете са свободни да хване с тях двата си крака при глезените. И в този вид: „Ходом марш!“ (Хайде, читателю, оставете книгата и се разходете така по стаята!… Е, как е? Каква е скоростта? Какво видяхте около себе си? А ако трябва да се решите на бягство? Погледнете отстрани, вие сте тридесет-четиридесет такива гъски! (Киев, 1940 г.)
Навън може и да не е август, може да е декември 1945 г., а вас ви погват пеша при минус четиридесет градуса, за да ви прехвърлят в Петропавловск. Както не е трудно да се досетите, през последните часове преди пристигането в града конвоят на вагон-зака не си прави труда да ви води до клозета, за да не цапате повече. Изтощени от следствието, премръзнали от студа, вие почти не можете да стискате, особено не ги бива да търпят жените. Какво чак толкова? Да не сте коне, че да спирате и да се разкрачвате, или кучета, че да ви трябва да опрете крак до някой стобор? Щом сте хора, може и както си вървите, от кого да се стесняваме в нашето отечество? На етапния пункт ще се подсушите… Вера Корнеева се навежда да си оправи обувката, изостава една крачка — конвоят мигом насъсква срещу нея овчарското куче и то през всичките зимни дрехи я захапват отзад. Не изоставай! Пада един узбек — и го налагат с приклади, ритат го с ботуши.
Не е страшно, в „Дейли Експрес“ няма да се появят снимки. И никой никога няма да съди началника на конвоя до дълбоките му старини.

„Гарваните“ също водят началото си от историята. Какво друго, ако не „гарван“, е тъмничната карета, описана от Балзак? Само дето се влачи по-бавно и не я претъпкват чак толкова.
Вярно, през 20-те години още карат арестантите на пеши колони през градовете, дори през Ленинград, на кръстовищата спират движението, докато преминат. („Така ви се пада!“ — обсипват ги с упреци от тротоарите. Още никой не знае великия замисъл на канализацията…)
Но отзивчив към техническите повеи, Архипелагът не закъснява да заимствува черния гарван, а за по-ласкаво — „гарванчето“. По още калдъръмените ни улици първите „гарвани“ се появяват заедно с първите камиони. Те са с лоши ресори, друсат яко, но и арестантите да не са от стъкло? Затова пък изолацията им още тогава, през 1927 г., си я бива: нито една пролука, никаква крушка вътре, нито въздух, нито светлина. И още тогава натикват хората прави и плътно притиснати в каросериите. Не че нарочно са го замислили така, а просто поради недостиг на транспорт.
Години наред те са сиви, стоманени, очебийно затворнически. След войната обаче в столиците се сещат — започват да ги боядисват отвън с ярки цветове и да пишат „Хляб“ (арестантите са тъкмо хлябът на строежите), „Месо“ (по-точно би било да се пише „Кости“), че дори и „Пийте съветско шампанско!“
Отвътре „гарванът“ може да бъде просто бронирана каросерия — празна кошара. Покрай стените може да има наредени пейки. Съвсем не са удобни, с тях дори е по-лошо: натикват толкова хора, колкото могат да се поместят вътре прави, но вече един връз друг, като багаж, като денкове. „Гарваните“ могат да имат отзад бокс — тесен стоманен сандък за един човек. Или пък да има такива единични сандъци по цялата лява и дясна страна. Те се заключват като килии, а коридорът между тях е за надзирателя.
Кой би си представил подобно устройство — сложно като пчелна пита, когато гледа винената чаша в ръката на засмяна мома: „Пийте съветско шампанско!“
Натикват ви вътре със същите крясъци от всички страни: „Живо! Живо! По-бързо!“, за да няма кога да се озърнете и замислите някое бягство, натикват ви с юмруци и ритници, та да се заклещите с торбата си в тясната вратичка, да блъснете главата си в горния праг. Стоманената задна врата се щраква с усилие и потегляте.
Разбира се, превозването ви с „гарвана“ рядко трае с часове, обикновено — около двадесет-тридесет минути. Затова пък през този половин час така те подмята, така ти натъртва месата и кокалите, така прегъваш врат, ако си по-висок, че си спомняш за вагон-зака като за нещо уютно.
„Гарванът“ значи още ново прегрупиране, нови срещи, от които най-ярките, естествено, са с рецидивистите, пандизчиите. Може би не сте имали случай да бъдете с такива хора в едно купе, може и на етапния пункт да не ви съберат в една килия — но тук сте в техните ръце.
Понякога е толкова тясно, че дори джебчиите не успяват да тафят нещо. Краката и ръцете ви са стиснати като в пранги между телата на съседите и торбите. Само при пътните ями, когато всички се тресете и ви се откъсват бъбреците, положението на крайниците ви се променя.
Понякога е по-просторно и тогава джебчиите успяват за този половин час да проверят съдържанието на всички торби, да отмъкнат бацилите и най-доброто от партакешите. От сбиване с тях ще ви удържат най-вече страхливи и благоразумни съображения (оттук, капка по капка, започвате да погубвате безсмъртната си душа, като предполагате, че главните ви врагове и главните събития тепърва ви предстоят и трябва да запазите силите си за тях). А може и да се опитате да замахнете — тогава ще ви ръгнат с нож в ребрата. (Следствие няма да има, а и да има — то с нищо не заплашва рецидивиста: само дето ще се забавят на етапния пункт и няма да потеглят към далечния лагер. Съгласете се, че в схватката между социално близкия и социално чуждия държавата няма да защити последния.)
През 1946 г. запасният полковник от Осоавиахим[12] Лунин разказва в бутирската килия как пред очите му в един „гарван“ в Москва навръх Осми март, докато ги прехвърлят от градския съд до Таганка, рецидивистите изнасилват подред някаква девойка (при мълчаливото бездействие на всички останали). Сутринта девойката се облича по-официално и отива в съда все още като свободна гражданка (съдят я за самоволно отлъчване от работа и това е подготвено по най-гнусен начин от началника й, задето тя е отказала да живее с него). Половин час преди да се качи в „гарвана“, девойката е осъдена на пет години по указа, после я натикват вътре и ето че посред бял ден, на московските улици („Пийте съветско шампанско!“), я превръщат в лагерна проститутка. И да твърдим ли, че това го извършват рецидивистите? А не тъмничарите? А не онзи неин началник?
Пандизчийска нежност! След като изнасилват девойката, тутакси я ограбват: смъкват й официалните обувки, с които е искала да смае съдиите, блузката, връчват ги на конвоите, те спират, отиват за водка, след което рецидивистите се насмукват пак за сметка на девойката.
Когато пристигат в Таганския затвор, девойката с ридания се втурва да се оплаква. Офицерът я изслушва, прозява се и се тросва:
— Държавата не може да предоставя транспорт на всеки поотделно. Не разполагаме с такива възможности.
Да, „гарваните“ — това е „тясното място“ на Архипелага. Ако във вагон-зака няма възможност политическите да бъдат отделени от криминалните, то в „гарваните“ няма възможност да бъдат отделени мъжете от жените. И как апашите да не си поживеят „до насита“ между двете тъмници?
Ех, да ги нямаше тия пандизчии, щяхме да сме благодарни на „гарваните“ заради кратките срещи с жените! Къде ще ги видиш иначе в затворническия си живот, къде ще ги чуеш и ще се докоснеш до тях, ако не тук?
Веднъж, през 1950 г., ни караха от Бутирки на гарата доста нашироко — четиринадесет души в „гарван“ с пейки. Всички вече бяхме седнали и изведнъж натикаха при нас като последен човек някаква жена, една-единствена. Тя седна до задната врата, отначало плахо — как иначе, в компанията на четиринадесет мъже в този тъмен сандък, без всякаква защита. Но от няколкото разменени думи стана ясно, че тук всички сме свои — по Петдесет и осми.
Тя си каза името: Репина, жена на полковник, прибрали я веднага след мъжа й. И внезапно един мълчалив военен, такъв наглед млад, слабичък, най-много да бъде лейтенант, я запита: „А случайно да сте лежали с Антонина Ивановна?“ — „Как? Да не сте нейният мъж? Олег?“ — „Да.“ — „Подполковник Иванов?… От Фрунзенската академия?“ — „Да!“
Какво „да“ беше само това! То се изтръгваше от свитото му гърло и страхът му какво може да научи беше повече от радостта. Той се премести до нея. През двете малки решетки на двете крила на задната врата мъглявите дрезгави петна на летния ден току пробягваха по лицата на жената и подполковника. „Лежахме заедно в една килия четири месеца в предварителния арест.“ — „Къде е сега тя?“ — „През цялото време я крепеше само мисълта за вас! Страхуваше се не за себе си, а за вас. Отначало — да не ви арестуват. После — да не ви дадат тежка присъда.“ — „Но къде е тя сега?“ — „Все се кореше заради вашия арест. Беше й толкова тежко!“ — „Къде е сега?!“ — „Само не се плашете. — Репина постави ръце върху гърдите му, сякаш й бе близък човек. — Не издържа на напрежението. Преместиха я. Мъничко се… побърка… разбирате ли?…“
А нашето мъничко конче, бронирано със стоманена ламарина, се движи кротко в потока от шестте реда коли, спира пред светофарите и спокойно дава мигач.
С Олег Иванов се бях запознал съвсем наскоро преди това в Бутирки, и ето как. Бяха ни събрали в бокса на гарата да ни предадат вещите от гардероба. Извикаха ни заедно на вратата. Зад отворената врата в коридора надзирателката със сива престилка ровеше в куфара му и изтърси оттам на пода златен пагон на подполковник, дявол знае как оцелял, и без да забележи, настъпи с крак големите му звезди.
Тъпчеше го с обувката си като за кинокадър.
Обърнах му внимание: „Погледнете, другарю подполковник!“
Иванов помрачня. Все още държеше на понятието „безупречна служба“.
А ето сега и тези вести за жена му.
Всичко това той трябваше да понесе някак в продължение само на един час.

Бележки

[1] Така по време на Столипиновата реакция са наричали бесилките. — Б.пр. ↑

[2] Тези, които смятат за предел на производствените възможности старите норми и показатели и се отказват да се борят за повишаване на производителността на труда. — Б.а. ↑

[3] „В мире отверженных“, М., 1964, т. 1. — Б.а. ↑

[4] Стара руска мярка, около 400 г. — Б.пр. ↑

[5] Това май е наречено „култ към личността на Сталин“? — Б.а. ↑

[6] Наистина, заради всичко това апашите (престъпната маса) наричат професионалните революционери „кекави дворянчета“ (П. Ф. Якубович). — Б.а. ↑

[7] В. И. Иванов (днес в Ухта) е осъждан девет пъти по член 162 (за кражба), пет пъти по член 82 (за бягство), общо тридесет и седем години затвор — и ги излежава за пет-шест години. — Б.а. ↑

[8] Така са наричани богатите зекове с „вехтории“ и бацили, тоест хранителни продукти. — Б.а. ↑

[9] Борци за национален суверенитет в Западна Украйна, надигнали се срещу съветската власт (1943–1947). По името на ръководителя им С. Бандера (1908–1959). ] Б.пр. ↑

[10] „История моего современника“, Собр. соч., М., 1955, т. VII, стр. 166. — Б.а. ↑

[11] Стих от популярното стихотворение на Маяковски „Съветски паспорт“ — Б.пр. ↑

[12] Дружество за съдействие на отбраната и авиационно-химическото строителство в СССР (1927–1948). — Б.пр. ↑

  • Александър Солженицин – ,,Архипелаг ГУЛАГ.“

Бъдещето на холографската идея

И така една древна идея, идея, която изглежда намира някакъв израз в действително всички философски и метафизически традиции, описва пълен кръг. Но ако тези древни разбирания могат да доведат до изобретяването на холограмата, а изобретяването на холограмата може да доведе до формулировката на Бом и Прибрам на холографския модел, до какви нови развития и открития би могъл да доведе холографският модел? Вече се очертават още възможности на хоризонта.
 
Холофоничен звук
Като използва холографския модел на Прибрам, аржентинският физиолог Хуго Дзукарели напоследък разработи една нова записваща техника, която позволява да се запише нещо равнозначно на холограма, само че от звук, вместо от светлина. Дзукарели основава своята техника на любопитния факт, че човешките уши всъщност излъчват звук. Като разбира, че тези пораждани по естествен път звуци са аудиоеквивалентът на „референтния лазер“, използван за възсъздаване на даден холографски образ, той ги използва като основата за един революционно нов вид записваща техника, която възпроизвежда звуци, които са още по-реалистични и триизмерни, отколкото тези при стерео процеса. Той нарича този нов вид звук „холофоничен звук“[26].
След като изслушал един от холофоничните записи на Дзукарели, репортер от лондонския „Таймс“ писа наскоро: „Аз поглеждах крадешком към успокояващите цифри върху моя часовник, за да се уверя къде съм. Хора се приближаваха към мен изотзад, където аз знаех, че има само стена… Към края на седемте минути аз добих впечатлението за фигури, въплъщението на звуковете върху лентата. Това беше многоизмерна «картина», създадена от звук.“[27]
Тъй като техниката на Дзукарели се основава върху холографския начин за обработване на звука от самия мозък, изглежда, че тя толкова успешно заблуждава ухото, както светлинните холограми окото. В резултат слушателите често движат краката си, когато чуят запис на някой ходещ пред тях, и помръдват главите си, когато звукът наподобява драсната клечка кибрит твърде близо до лицето им (някои твърдят, че дори усещат мириса на клечката кибрит). Забележително, защото един холографски запис няма нищо общо с конвенционалния стереофоничен звук, той поддържа своята страхотна триизмерност, дори когато човек слуша само през едната слушалка. Холографските принципи изглежда обясняват и защо хора, които са глухи с едното ухо, могат все пак да локализират източника на звук, без да движат главата си.
Много от големите записващи музиканти, включително Пол Маккартни, Питър Гейбриъл и Вангелис, са отправили запитвания до Дзукарели за неговия процес, но поради патентни съображения той все още не е разкрил необходимата за пълно разбиране на неговата техника информация[28].
 
Неразрешени загадки в химията
Химикът Иля Пригожин наскоро отбеляза, че идеята на Бом за имплицитно-експлицитния ред може да подпомогне обясняването на някои аномални феномени в химията. В науката от много време се смята, че един от най-абсолютните закони във вселената е, че нещата винаги се стремят към все по-голям безпорядък. Ако пуснете един стерео радиокасетофон от Емпайър стейт билдинг, когато се удари в улицата при падането, той няма да стане по-подреден и да се превърне във видео. Той става по-безпорядъчен и се превръща в купчина натрошени парчета.
Пригожин открива, че това не се отнася за всички неща във вселената. Той отбелязва, че когато се смесят заедно, някои химикали развиват една по-голяма подреденост, а не по-голяма безпорядъчност. Той нарича тези спонтанно появяващи се подредени системи „дисипативни структури“ и печели Нобелова награда за разкриването на техните загадки. Но как е възможно една нова и по-сложна система да се пръкне ей така от небитието? Иначе казано, откъде се появяват дисипативните структури? Пригожин и други предполагат, че те съвсем не се материализират от нищото, а са показател за едно по-дълбоко равнище на ред във вселената, доказателство за това, че неявните аспекти на реалността са станали явни[29].
Ако това е вярно, то може да има далеч простиращи се последствия и, между другото, води до по-дълбоко разбиране на това, как новите равнища на сложност — примерно нагласи и нови схеми на поведение — се появяват в човешкото съзнание и дори как най-интригуващата сложност и заплетеност, самият живот, се появява върху земята няколко милиарда години по-рано.
 

  • Майкъл Толбот – ,,Холографската вселена.“