Поли има и резервен екип

Поли наистина ми се обади на другия ден Обясни ми, че може да достави автоматите чак след две седмици. Определено беше бесен. Знаех, че за склад ползваше Женята. А твърде вероятно бе да е посегнал на оръжието и да го е шитнал, ако е закъсал за пари.
— Ако искаш, върни се към Кузо Дългия, да не губим време.
— Не става, Поли, тъкмо съм се концентрирал. Когато човек е подхванал нещо голямо, не бива да се разсейва.
— Само ще те помоля да направим размяната на пистолетите пак там, в парка — предложението му ме изненада. Вече бях сигурен, че щеше да даде поръчката на друг. И това никак не беше добре. Първо, Дългия ще си замине — той беше лесна плячка, а аз не успях да го предупредя. И второ, сега вече бях сигурен, че Поли има и резервен екип, а това беше опасно и противоречеше на информацията, която имах, че Женята не приема мокри поръчки.
Още същата вечер пратих Тупана да остави пистолетите и да дойде у нас. Обясних му че искам от него услуга, за която ще получи хиляда марки. Той се съгласи, макар че ми даде да разбера, че ще свърши работата и без пари.
Дегизирах го, паркирахме в съседната пряка и му обясних на коя врата да звънне. Изобщо не познавах Дългия, но бях чувал, че е много печен. Знаехме, че преди години беше организирал най-голямото отвличане в Европа с помощта на бившата си жена, бяха взели трийсет милиона марки от германски магнат. Сега Тупана трябваше да звънне директно на вратата и да му каже следното: „Пращат ме твои доброжелатели. Застрашен си. Изчезвай от България!“ Бях сигурен, че дъртият тарикат няма да се обърне към полиция и ако не изчезнеше, то поне щеше да вземе мерки.
Тупана слезе след 15 минути и каза, че приятелката му отворила вратата и му казала, че е на морето по бизнес дела. Помислих дали да не го изпратя отново горе да предаде предупреждението ми, но нямах вяра на жените. В истерията си винаги отиваха в полицията. А това, че е на морето, ми даваше достатъчно бреме да намеря начин да го предупредя. Поли едва ли щеше да изпраща екип да се мотае по Черноморието. По обратния път си насочих мислите около една евентуална среща с Маджо. Погледнах с периферното си зрение към Тупана и видях разочарованието му, изписано на лицето. Беше изпуснал 1000 марки. Трябваше да го успокоя по някакъв начин, за да ми е верен. Смятах да го използвам за бъдещия си план.
— Слушай ме внимателно!
— Слушам те, Жорко — издекламира той.
— Въпреки че вече втора година работиш при мен и ти плащам заплата, аз те приемам като приятел, а не като работник — видях влагата в очите му, но това не ме трогна. Помнех случки от миналото, когато беше готов да се разридае за най-дребното нещо, само да съм милостив. Макар и тъп, беше роден актьор. — Та така, приятелю, — прегърнах го аз — — Решил съм да предприема едно сериозно начинание. Мога ли да имам думата ти, че ще си до мен?
— Можеш — огромното му туловище се разтресе от вълнение.
— Слушай тогава какво трябва да направиш. Когато ти дам знак, ще трябва да вземеш едни автомати и да ги прибереш.
— Няма проблем, Жорко, но нали знаеш, че у моята живеят още пет човека. Страхувам се да не ги намерят там.
— Измисли нещо.
— Сетих се — след няколко секунди каза с блеснал поглед. — Те имат една вила в Бистрица, ще ги скрия там.
— Само че ги прибери на сухо и гледай да не ги открие някой. И после ще трябва да се срещнеш със Стуканьов.
— За какво ни е този боклук, нали навремето го изхвърли?
— Сега имаме нужда от него. Искам да ми уреди една среща. Затова ти трябва да го подготвиш, че всичко е наред и не му гоня никакъв гарес. Успокой го и му кажи, че ще се срещнем на централно място.
— Не знам дали ще мога да го убедя, Жоре, взел си му страха. Не е ли по-лесно ти да се срещнеш с него? По-убедителен си…
— Разбира се, че ще е по-лесно, но не е редно да падам на нивото му. В Организацията има закони.

  • Георги Стоев – ,,Истинската история на Маджо.“

Как ще изпуснем Бай Миле?

Втора седмица обикалях около входа на Кузо Дългия. Бях навлякъл прокъсани дънки и избеляло кожено яке. На главата си носех дълга перука, залитах, гушнал еднолитрова бутилка бира. Въобще имах вид на изпаднал метълист, дрогиран и пиян. Макар и ноември, все още беше приятно топло. Наоколо в градинката беше пълно се тийнейджъри, отдали се на удоволствия. Докато заглеждах от време на време входа, хвърлях и по едно око натам. Едно девойче беше се свряло между краката на подпийнал младеж и усърдно му въртеше свирка. Вече бях и като част от пейзажа, но за всеки случай държах дрехите в един контейнер и от мен се носеше ужасна смрад. Още първия ден проверих вратата на входа и тя беше развалена. Хората на Поли си бяха свършили работата, а със сигурност нехайството на живеещите в кооперацията можеше само да ми помогне. За пореден път се убеждавах, че разбира този занаят. И съветът му беше толкова точен, че нямаше нужда дори да импровизирам. Огледах наоколо и разбрах какво е имал предвид, като ми каза да свърша работата във входа. Ако го изпреваря и вляза във входа, спокойно можех да 20 изчакам и да му пусна няколко куршума.
Моята идея беше все пак да се опитам да оставя жив Кузо Дългия, но и да разбере, че животът му е в опасност, и естествено, да остана чист пред Поли, че съм направил всичко по силите си, за да изпълня поставената задача. И затова бях решил да изчакам, когато Дългия влезе, и да стрелям във вратата на входа. А на Поли бях приготвил своята версия. Щях да се оправдая с полицейска патрулка, а на „Витошка“ гъмжеше от тях. Знаех, че щеше да се ядоса много, но когато нещо не вържеше, той винаги казваше: „Така е било писано да стане… Господ му е дал още дни, важното е, че си постъпил мъжки!“ Въпреки благосклонността си, Поли не даваше пари при провал и аз знаех, че нямаше да получа нищо, но пък за мен беше добре. Важното бе да се измъкна от ситуацията.
Явно бях уцелил момента, когато Кузо обикаляше морето, иначе не можех да си обясня, че за десет дни поне веднъж не се прибра. Чакането засилваше напрежението ми. Бях изпипал всяка подробност до последно, ръкавиците и пистолетът бях скрил в близките храсти и само чаках удобен момент. Докато стоях на пейката, Замислен, чух зад гърба си тийнейджърски глас:
— Бате, имаш ли трева?
Толкова се ядосах, че за миг забравих за какво съм там. Обърнах се и извиках:
— Да ви приличам на дилър! — дори не се стреснаха.
— Айде бе, пич, свои хора сме — изкискаха се хлапетата — имаме и мангизи, няма да те предадем, к’во се стягаш?
Бях свикнал хората да се плашат от мен и да бягат, но за миг осъзнах, че с този си вид едва ли ще уплаша някой, и реших по-добре да си вляза в ролята.
— Виждам, батенце, че сте от нашите! — измънках. — Ама трябваше да ви пробвам, че много куки се въртят наоколо. Ама тая вечер наистина тревичката ми свърши.
— ОК, ще потърсим другаде — хлапетата тръгнаха и аз чух как едното подхвърли на другото: „От този съм взимал и друг път… много е готин!“ В същия миг погледнах към входа и забелязах как един огромен мъж със сак отваря входната брата. Не го познавах, но ме прониза светкавично една мисъл „Кузо!“. Озърнах се и видях червеното чероки. Побеснях. Заради хлапетата работата ми се закучи и сега трябваше да чакам пак, за да го засека.
Прибрах се вкъщи изтощен. Нямах намерение да викам Тупана да ми обяснява докъде са стигнали със Славчо. Едва ли щях да изтърпя сервилното му държание. Но напрежението ми дойде в повече и не ми се искаше да съм сам. Хвърлих си един душ и излязох, макар че рядко го правех най-малко в квартала. Седнах в едно близко кафене с надеждата, че заради късния час никой няма да ми досажда. Поръчах си една голяма водка и глътнах три диазепама. Съзнавах, че прекалявам с тях, но само те ми помагаха да се сдържам, а и бях сигурен, че винаги мога да ги спра. А сега самото очакване на действието на диазепама ме успокояваше. Докато отпивах от чашата, видях как С класата на Бай Миле паркира. От шофьорската страна слезе високо и стройно момче — Милен. Живееше в моя квартал, а за Бай Миле бачкаше от пет шест години като шофьор и охрана.
— Здрасти — поздрави ме учтиво.
Кимнах му небрежно. Не го харесвах, дори го презирах. Но трябваше да си поддържам статута на шеф в организацията и не беше нужно да му обръщам повече внимание. Милен си взе две бири за вкъщи от бара, после кимна пак за довиждане.
— Много ви товари шефа — подхвърлих иронично. Нямаше спор, че до късно беше при боса си, иначе едва ли щеше да е с мерцедеса му.
— Работа, к’во да правиш — повдигна извинително рамене Милен.
Още на мига в главата ми се оформи план. Действието на транквилантите в комбинация с алкохол отново изостри сетивата ми. За момент дори реших, че е най-добрият план, който съм имал. Звъннах спешно на Тупана.
— Да, Жорко! — гласът му звучеше глухо, като изпод гроб, но тонът беше подмазвачески.
— Идвай веднага пред нас!
За кратко време той пристигна. Винаги ме е учудвала бързината, с която се появява.
— Какво става със Славчо? — почнах направо.
— Нищо, Жоре! Едно и също. Никаква промяна — впусна се да обяснява отново надълго и нашироко.
— Не ме интересува — срязах го. — Кажи ми само засичал ли си го с Бай Миле и Маджо?
— Не, Жорко. Само с Бойко Борисов. Набрах от втория телефон тайния номер на Поли. Не ми пукаше, че е късно. Знаех, че това ще го развълнува. Поли вдигна на секундата. Усетих напрежението в гласа му.
— Какво става, Жоро! Проблем ли има? — въпреки че се правеше на железен, усещах, че и той не издържа на напрежението.
— Не, но трябва да ти кажа нещо интересно!
— Ами… идвай направо в нас! Чакам те! Съвсем отскоро Поли си беше купил апартамент в моя квартал. Накарах Тупана да спре в съседната пряка и отидох пеша до блока му. Той забраняваше нашите кучета да знаят къде живее. Звъннах му отдолу. Манията му беше стигнала дотам, че си бяха направили личен асансьор Заедно с Косьо Самоковеца, който живееше на горния етаж. Поли ме чакаше официално облечен, по чорапи. Сигурно очакваше неприятности или просто беше още една от многото странности, които вече не ме учудваха. Минах покрай него и видях, че в дясната си ръка стискаше огромната „Барета“, с която наскоро се беше сдобил официално. Сближи се с някакъв полковник Цолов от служба КОС, който срещу 10 000 долара му предостави разрешително за оръжие, въпреки че беше в списъка на криминално проявените. Той заключи след себе си четирите ключалки на вратата си и се намъкнахме в трапезарията. На огромен телевизор наблюдаваше шестте си охранителни камери, които обхващаха етажа и входа пред блока.
— Да не е станал някакъв гаф с Дългия? — погледна ме той.
— Не, Поли. С Дългия всичко е ОК. Скоро ще приключа. Славчо го държа в разработка и с него ще свърша след това. Но излезе нещо по-важно — не го изчаках дори да каже нещо и изстрелях. — Мога бързо да освиткам Бай Миле?
— Как? — напълно беше забравил, че ми спомена Бай Миле като бъдеща мишена.
— Преди да ти отговоря, имам два въпроса.
— Питай — издекламира като развълнуван ученик Поли.
— Ти знаеш ли къде живее? — изстрелях аз — Не бе, никой не знае — направи отчаяна физиономия Поли, която издаваше безсилие.
— Абсолютно никой? — Поли не усети подвеждащия ми въпрос, беше налапал въдицата.
За пръв път направи фатална грешка, а той рядко грешеше.
Отговорът, който ми даде, предрече съдбата му.
— Абе, знае Маджо, ама как да го питаме него? Кръвта нахлу в главата ми, бях сигурен, че извъртях Поли. Не исках той да разбере колко съм развълнуван.
— Слушай ме, Поли. В моя квартал живее Милен. Помниш ли го?
— Да, бе. От сто години е охрана при Бай Миле.
— А така, знам точно къде живее. Той прибира и той взима Бай Миле — мярнах блясък в очите му, но продължих бързо: — До две три седмици ще вляза в схемата му. Но, ако кажеш — смених рязко тона си на примирение — продължавам си с Кузо. И без това тия дни ще приключа с него.
— Не бе, не бе, ти луд ли си? — възпря ме Поли. — Как ще изпуснем Бай Миле? Минаваш директно на него. Само че, Жоро — издиша едва от напрежение Поли, — трябва да знаеш, че освен Милен Бай Миле води още четири човека. А и сигурно си чувал, че се вози в бронирано паджеро. S класата е за охраната.
— Кое беше това паджеро бе, Поли?
— Ами едно от онези седемте, които карах в СИК. А ти имаш ли екип? За него ти е ясно, че ще ти трябва.
— Имам, Поли. При мен кадри колкото искаш!
— Знам, знам — развесели се Поли.
— Ще ми трябват спешно автомати.
— Колко и какви?
— Искам четири от десантните калашници със сгъваемите приклади.
— Няма проблем, но нали искаме всичко да стане бързо. А сега имам само два от тях и два скорпиона. Ще ти свършат ли работа?
— Ще ги взема. Няма време за чакане.
— Добре. Утре по обед ще ти звънна, за да ти кажа откъде да отидеш да ги вземеш вечерта.
Подадох му ръка за довиждане, но той направи нещо, което ме изненада. Стисна ме в прегръдките си, целуна ме и каза: „Обичам те!“ — Знаеш, че си върша работата, Поли — отрязах го сухо и влязох в асансьора.
Идеше ми да крещя от радост, но камерите жужаха наоколо и аз се сдържах, докато пресякох улицата и потънах в тъмнината. Там се спрях, свих ръце и изкарах цялото си напрежение. Всичко беше ясно. Поли смяташе да убие Бай Миле без знанието на Маджо. Това беше моментът, който чаках от толкова години. Да се отърва от Поли и да оправя живота си завинаги. Смятах, че по право дори ми се полагаше мястото на Поли и вече се виждах на една ръка разстояние от него.
Тупана дремеше в колата. Но както обикновено, за да докаже, че ме чака, чинно скочи и отвори вратата от моята страна. Плеснах го развеселен по врата.
— Гладен ли си?
— Ами малко да — смънка ми той.
— К’во ти се яде? — Знаех, че вечно е гладен.
— Ми то, по това време, Жорко, бих изял една голяма пица…
— А две ще изядеш ли? — подкачих го аз.
— Съмняваш ли се в мен?
— Карай тогава към някоя пицария…

  • Георги Стоев – ,,Истинската история на Маджо.“