За пръв усетих какво може да ми замени битките на тепиха, които дотогава ми липсваха

Със спечелените от Миленчо пари си купувахме отпуска след отпуска. Обикновено се лекувахме на морето. Броените дни обаче бързо свършват. Прибрах се в София, за да си платя поредния месец и най-изненадващо установих, че докторът също е излязъл в годишен отпуск. Върнах се в казармата. Старият набор беше уволнен. В поделението щъкаха безброй новобранци. Вече ми се носеше славата на спортист от националния отбор, а фактът, че съм прекарал четири месеца домашен отпуск, ме правеше още по-голям герой в техните очи. С пълно основание предполагаха големите ми връзки във Военно-медицинска академия. Още първата седмица за мен се залепи един заек от Пловдив.
— Имам нужда от отпуск, Жоро — започна да ме облъчва той. — Много ми тежи службата.
— Тя тежи на всички — отвърнах.
— Уреди нещо, аз ще направя каквото се иска.
— Моите отпуски са напълно редовни.
— Баща ми е арендатор на земя и ще ти платя колкото пожелаеш — не ми повярва новобранецът.
— Пас съм — отрязах го.
Седмица по-късно ми хрумна, че мога да изкарам доста пари от поредния шаран. Изчаках още десетина дни, докато онзи съвсем намрази войнишкия живот.
Срещнах го уж случайно на двора.
— К’во става бе, заек? Още ли ти тежи службата? — потупах го по гърба.
— Загивам, Жоро!
— Колко дни отпуск ще те спаси?
— Поне един месец.
— Нали знаеш, че като се върнеш, ще ти скъсат задника от гонене заради скатавката? Дори само от завист.
— И какво да правя? — помръкна той. — Не мога да понасям повече този казармен живот и тъпотиите на старите бойци!
— Може би е по-добре да уредим директно уволнение — намекнах му. — Но излиза доста скъпичко, около шест хиляди долара.
Мисълта, че ще се отърве от казармата завинаги веднага го завладя, но сумата му се видя твърде голяма. Баща му също не бе склонен да я даде.
— Това са твърди цени — заявих му категорично.
— Не можеш ли да ми издействаш някаква отстъпка?
— Забрави за нашата договорка!
Приключих разговора не само защото повече не ми се разправяше с него, а и заради страха да не се разприказва. Отдельонните командири в ротата бяха приятели и тънко им подсказах да го тормозят всеки ден. Обясних, че просто ми е противен. Започнаха да го слагат през вечер наряд, пък и през останалото време не го оставяха на мира. Ако до този момент казармата му тежеше, сега стана нетърпима. Това продължи десетина дни, след което заекът дойде сам при мен и се разплака.
— Заявих на баща ми, че ще самоубия — призна той.
— Спокойно — изведох го тайно една вечер аз. Срещнахме се с Андрейчо каратиста. Не исках да използвам Венци, защото заекът вече бе виждал лицето му.
— Ето човекът! — представих му аз Андрей и веднага се оттеглих от разговора. Направих го нарочно. Не исках при провал да твърди, че съм в течение на нещата. Освен това за пореден път му напомних: — Моите отпуски са истински и нямат нищо общо с твоята далавера.
На другия ден го срещнах в поделението и невинно го попитах дали са свършили някаква работа с Андрейчо.
— Това, не те засяга — отвърна ми надменно той. Беше решил, че след като се свързал с подставения мошеник, вече не съм му нужен. Това ме устройваше напълно. Но за да изиграя ролята си докрай, аз се направих на обиден.
Андрейчо също бе гявол от класа. Инструктирал балъка да симулира стомашни болки, за да го изпратят във Военна болница. Така и стана. А пред централния вход се разигра следващо действие от комедията. Бях му дал пари да купи от подлеза при ЦУМ картина, но да я сложи в скъпа рамка и да надене на ръцете си луксозни кожени ръкавици.
— Да ти представя майка ми и сестра ми — представи балъкът две хубави жени, които си приличаха поразително.
— Много ми е приятно — влезе в ролята си Андрейчо. Позволи си дори комплимент към сестрата на новобранеца: — Хубава сте като картина на Рембранд. После помоли майката и дъщерята да му пазят картината и ръкавиците, като не забрави да предупреди, че платното е изключително скъп оригинал.
— Нося го на един от докторите — поясни той. — Подарък от много богат и благодарен пациент, но първо трябва да проверя дали лекарят е сам.
— Ама разбира се! — възкликнаха двете жени. Изглеждаха безкрайно очаровани от добродушното и красиво момче.
След двадесетина минути Андрей се върна. Играеше изключително загрижен и отговорен вид.
— Вие сте мили девойки и аз ви имам изключително доверие — поласка кокошките той и те започнаха да се топят като сладолед. — Лошото е, че докторът се оказа особняк. Иска си парите авансово.
— Няма никакъв проблем — извади ги майката на новобранеца, след което доверчиво му ги връчи.
— Нали ще ми пазите картината и ръкавиците! — изпя последната си реплика от сапунена опера Андрей и изчезна със шест хиляди долара през резервния вход.
За опечаленото семейство остана блудкавото платно. Както и луксозните ръкавици.
Привечер отвъртяният новобранец се прибра премръзнал и отчаян в поделението.
— Ти ме измами — закрещя истерично той.
— Проблем ли имаш — направих се на луд аз. — Можех да го пребия на секундата, но предпочетох кроткия тон. — Обясни ми какво е станало, вместо да ми пищиш!
Балъкът подробно разказа за патилата си, които и без друго знаех. Почти на колене ме помоли да потърся Андрейчо и да върна обратно парите.
— Ще го направя, но в събота, по време на градската отпуска — обещах аз.
Виждах го, че е глупав и стиснат, а в лакомията като нищо можеше да повлече и мен. Затова реших да го неутрализирам напълно.
След гарнизонната отпуска в неделя сам го потърсих.
— Андрей е арестуван във военната полиция — придадох си угрижен вид аз. — Следили са го много време и за лош късмет са го заковали точно с твоите пари. В момента разследват кой му ги е дал и за какво.
— Потънах — ужаси се заекът. — Моля те не казвай, че съм ти ги дал аз, а още по-малко за уволнение. В дисциплинарната рота ще ме убият.
— На мен можеш да разчиташ сто процента, а на Андрейчо — двеста. Той също няма интерес да го съдят като организатор за здрави и прави войници.
Това донякъде успокои новобранеца. Поне дотолкова, доколкото може да бъде укротен човек, разделил се по своя воля и глупост с бала пари. В тяхното семейство ги имаха много. Ударът си беше крупен и нямаше как да не повдигне самочувствието ми. Доказах сам на себе си, че не съм само охранител и спокойно мога да организирам едри измами. Изпитах по-голямо удоволствие от планирана операция, отколкото от полагащите ми се три хиляди долара. За пръв усетих какво може да ми замени битките на тепиха, които дотогава ми липсваха. Научих и поредния си урок: спортът изгражда необратимо желанието винаги да излезеш победител. И това е напълно приложимо във всяка друга дейност. Дори и в бандитизма.
С тези пари не беше никакъв проблем да си уредя нов домашен отпуск. Още повече имах да вземам от полагаемия. На всичко отгоре моят доктор се завърна, разбира се с обичайния ценоразпис. Веднага ме изпратиха във Военно-медицинска академия, където документацията се уреди за нула време. Казармата обаче е особена конструкция. Субординацията стои в основата на нейното съществуване. Ротният не ми отказа, но ми заяви, че трябва да вземе съгласието на командира. Той беше съвсем нов. Все още не ме познаваше. Старият командир, на когото разчитах, отиде в резерва без време.
— Ти ли си този, който за една година служба има четири месеца отпуск по болест? — посрещна ме с неприязън новият командир.
— Аз съм — отвърнах му кротко. Бях се научил вече да сдържам нервите си.
— Какъв спортист си щом мислиш само как да изкръшкаш? Кой те търпи?
— Борбата е тежък спорт — обясних му учтиво. — Има тежки травми, които се превръщат в хронични — показах му коляното си и допълних: — Налагат се чести почивки, за да мога отново да изляза на тепиха.
— Ти си бил интелигентно и възпитано момче — изненада се той. — Пускам те, но ако се върнеш отново с тридесет дена отпуск по болест, ще гледаш портала само насън.
Новият командир не беше от глупавите. Веднага разбрах, че с него трудно ще изляза на глава. И все пак трябваше да го прецакам по някакъв начин.
Венци ползваше полагаемия годишен отпуск. Прескочих посредника Крейзи, който винаги вземаше сто долара отгоре. Отидохме директно при дежурния лекар и Венци брутално му предложи същите сто долара за един месец свобода.
— Познаваш ли го? — попитах аз.
— За първи път го виждам.
— Даваш ли си сметка какво може да стане?
— А ти даваш ли си сметка, че корупцията във военна болница е толкова голяма, колкото е висока сградата.
Дежурният лекар се съгласи тутакси и ми даде едно бръснарско ножче, с което трябваше да си среже кожата в основата на показалеца. След което кървящ да се поява пред сестрата в отделението, за което отговаряше. Останалото беше негова работа. Като видя нараненият ми пръст, сестрата веднага го извика, а той й нареди да приготви инструменти, за да зашие сухожилието. Беше умен тарикат. Играеше ролята си по-добре от народен артист. На всичко отгоре уви китката ми в гипсова отливка, за да не може никой да наднича там.
За беда точно когато си вземах документите за отпуската, отнякъде се появи шефът. Естествено, че ме позна веднага. До този момент бе взел от мен над хиляда долара. Замълча си, но повика дежурния лекар навън и двамата започнаха там сериозна кавга.
— Тук нищо не става без участие на големия началник — върна се при мен дежурният лекар.
— Какво иска?
— Иска си тристате долара. Ако откажеш, като нищо ще ти спре отпуската.
— Нямаш проблеми — дадох ги аз, но се заклех някой ден да си върна тези пари двойно. Ядосах се на Венци, макар че прекрасно съзнавах — той направи всичко само от добри намерения.
Не бях зъл по природа, но спортът ме беше научил да побеждавам. Пренасяхме всичко в реалния живот. За да печелиш, трябва да поддържаш спортна злоба. Аз обаче все повече не можех да понасям загубите. Прибрах се в поделението с гипсирана ръка. Командирът побесня:
— Предупредих те, мърда! Досега те болеше коляното! След това ми идваш с гипсирана ръка и нова отпуска по болест.
— Съдба! — повдигнах рамене аз.
Хич не ми пукаше. Знаех, че никой не може да отмени решение на лекар от ВМА. Дори се забавлявах.
— Докато се бръснех вкъщи, огледалото се счупи и си срязах сухожилието — обясних спокойно.
— Ти си страшно нахален, отвратително нагъл… — разкрещя се командирът и нареди да повикат шефа на лечебницата.
Той също бе лекар. Знаеше добре какво е скъсано сухожилие и отказа да свали гипса, заради опасността да го скъса отново. Бе запознат прекрасно както с правата, така и задълженията. Ако осакатеше млад човек, щеше да се изправи пред военен съд. Тогава командирът съвсем полудя.
— Сваляй гипса, тарикат, аз поемам отговорността! — обърна се той към мен.
— Господин полковник, това е лудост! — възпря го за пореден път шефът на лечебницата. — За да проверите дали наистина е срязано сухожилието, трябва да свалите и шевовете.
— Вървете и двамата на майната си! — изгони ни в крайна сметка командирът.
И до ден днешен не знам къде отиде докторът, но аз се прибрах вкъщи. Още един месец нямаше да помириша военна униформа.

  • Георги Стоев – ,,ВИС.“

Вкарвах все повече хора в операциите, което намаляваше печалбата ми, но за сметка на това излизах сух и невредим

10 ноември 1989 година се стовари върху нас колкото очаквано, толкова и изненадващо. Клубът, в който тренирах се преустрои в акционерното дружество. Командваше го президент — нещо съвсем ново за нас.
— За да продължиш да тренираш, трябва да имаш поне бронзов медал от предишното първенство — каза ми той. — За да постъпиш в спортната рота, също.
— Знаете много добре, че съм контузен — отвърнах.
— Това не ме интересува.
— Дал съм си здравето за този спорт.
— Не си само ти — обади се услужливо оня задник треньорът и не си мръдна пръста да ме защити.
Поради травмата той ме бе отписал и за него бях бита карта. Нямаше никакво намерение да помогне. Не случайно го наричаха Гъза. В съседния блок обаче понякога живееше странен генерал с неограничени възможности. Познавах го от сутрешната опашка за вестници пред автогара „Юг“. Вечер си разхождахме кучетата заедно. Осмелих се да му звънна. Той ми отвори без да прояви никаква изненада. Личеше си, че е човек от занаята.
— Здравей, моето момче! На какво дължа честта?
— Загазих с казармата. Ще ме пратят в някое тъпо поделение и не се знае дали ще се върна.
— Това да ти е проблемът — успокои ме Гоцев. — Донеси ми документите си и утре иди да ги вземеш от окръжното. Ще служиш на петнайсет минути оттук.
Така и стана. Старите войници веднага усетиха, че не съм случаен войник. Изобщо не ме възприемаха като новобранец. Всичко в мен издаваше елитния спортист и то в борбата — мощна мускулеста фигура, дебел врат и вече смачкани уши.
— Какъв си ти, бе? — закачаха ме те.
— Сега ще ти покажа какъв съм — минах безцеремонно през тях една вечер, хванах се за лоста и направих с лекота двадесет силови набирания. След това, без да се пускам, добавих към тях още толкова коремни.
На момчетата щяха да им паднат червата. И ми заръкопляскаха съвсем искрено.
— Що за птица си? — застана пред мен младши-сержант.
— Нищо особено — засмях се аз. — Само бивш национален състезател по борба.
След този ден не само ме оставиха на мира, но започнаха да се отнасят с мен с онова уважение, което поражда страхът. Престанах да бъда новобранец. Станах отново онзи човек, когото другите познаваха преди да вляза в казарма. И не позволих нито едно издевателство над другите новобранци.
Късметът ми проработи още веднъж. На поредните състезания председателят по борба забелязал моето отсъствието и тутакси нахокал Гъза:
— Къде е Жоро, тъпан? Защо не се бори?
— Взеха го войник — дръпнал се страхливо дебелосеркото. — Пратили го в най-обикновено поделение, не мога да го отърва.
Още на другия ден командирът прочете заповед пред целия личен състав, че ми се разрешава да ходя свободно на тренировки и че съм национален състезател. Беше силно поласкан от факта да има такъв войник в разпореждане.
Войнишкият живот не е от най-приятните. Бях зажаднял за борба и започнах тренировки с пълно натоварване. Много скоро ми се наложи да участвам в две сериозни състезания, които спечелих. Амбициите ми отново се върнаха. И точно тогава ме споходи ужасът на спортистите — отново получих травма на коляното. Поради несериозното лечение тя се бе оказала хронична. С големи мъки се довлякох до лечебницата. Във военна болница ми сложиха гипсова отливка и ме върнаха в казармата без да ми дадат нито ден отпуска. Шест дни преживях истински ад. Проклетата лонгета ми пречеше да ходя дори до тоалетната. Спасението дойде от вечния Венци.
Той също се бе уредил да служи на четвърти километър, но в съседно поделение. Виждахме се рядко. Случайно разбрах, че е успял да си уреди продължителна отпуска по-болест, въпреки завидното си здраве. Някакъв лекар от травматологията на военна болница му гипсирал чисто здравата дясна ръка и му дал тридесет дни болнични. За услугата Венци броил триста долара.
— Уреди ме веднага, защото не издържам! — намерих го вкъщи.
— Запознай се с Крейзи — представи ми той едно странно момче, успяло да се уволни от казармата и получило този прякор, защото се правило на луд.
Направи ми неприятно впечатление. Външността му бе твърде уродлива. Разхождаше се из стаята висок и кльощав, с ниско увиснали рамене. Държеше се лигаво и мазно. Стараеше се всячески да угодничи, ако можеше да извлече полза от това. Беше от този тип хора, които искрено презирах.

Поиска предварително да му снеса триста долара за доктора и отделно сто за него. Обяснението му беше, че в травматологията е голямо шубе и не смеел да влиза в пряк контакт с клиентите. Броих му парите веднага. Имах достатъчно от спестявания и от кражби. След това се явих лично пред доктора — добре запазен, четиридесетгодишен мъж, окичен със злато. Имаше изключително арогантен вид и се отнесе към мен с нескрито пренебрежение. Без да продума ми даде тридесет дни домашен отпуск по болест.
— Винаги разчитайте на мен — изпрати ме с приглушен глас той, след което многозначително си потри палеца и показалеца.
Започнахме да се виждаме все по-често с Венци. Той вече откровено търгуваше с отпуски по болест. Все пак трябваше да плаща по някакъв начин и своята. Аз обаче му предложих да избудалкаме следващия клиент и да приберем цялата сума за себе си. Кандидатът този път се казваше Милен и още при запознаването се видя, че е идеалният обект за измама. Един от многото наивни глупаци. Изчакахме градската му отпуска и го поканихме в кафенето пред военната болница. На Илиян се падна ролята на посредника, обаче за доктор от ВМА ни трябваше някой по-възрастен. Спряхме се на един негов учител, с когото бяха тарашили коли преди време. Това предложение доста ме изненада, но го приех.
Илиян и Милен се срещнаха пред Военна болница.
— Срещу четири хиляди лева си уволнен още следващата седмица — обещал Илиян.
— Изглежда ми доста несериозно — недоверчиво се дръпнал шаранът, но точно в този момент се появил фиктивният лекар.
Бил облечен с бяла престилка. На врата му висял стетоскоп. На ревера си имал дори табелка с надпис „Д-р Тодоров“.
— Айде момче, чака ме спешна операция — заявил той. — Нямаш проблем с уволнението, ако не ми губиш времето.
— Колко струва?
— На мен нищо не ми струва, а цената ще ти каже това момче — посочил „Д-р Тодоров“ Илиян, след което се запътил към болницата.
— Четири хиляди долара, брато! — сложил офертата на масата нашият човек. Шаранчето Милен се поуспокоил след появата на лекаря и още на следващия ден дал парите.
Ние с Венци гледахме отстрани цялата операция. Нямахме никакво намерение да се появяваме на видело, но се случи нещо абсолютно непредвидено. Шаранът Миленчо покани Илиян да му гостува, за да отпразнуват събитието. Наложи се да отидем и ние с него. Оказа се, че има мебелна работилница. Баща му беше едър и добродушен мъж, който веднага ни стана симпатичен.
Почерпихме се яко. Някъде по средата на купона дойде негов приятел, на когото отдалече личеше, че е тарикат.
— Разполагам с достатъчно пари, за да купувам вещи на изгодна цена — заяви той. Естествено имаше предвид крадени, защото по онова време други в България трудно се намираха.
— Имам познат, който държи на склад четирийсет видеоапарата — смигнах на Венци аз. — Дава ги на много изгодна цена.
— Взимам всичко веднага — клъвна тарикатът. Той се казваше Иво.
— И аз ще поискам пет-шест — полакоми се бащата на Милен.
Оттук нататък разиграхме страхотен спектакъл. В началото използвахме шаранчето Милен при поредния му градски отпуск. Качих го на колата и му направих такава въртележка из улиците на София, че да не запомни по никакъв начин къде точно живея. После му показах наредените като за изложба видеоапарати.
— Това е квартирата на човека, за когото ви казах — представих му аз ситуацията.
— А той къде е? — усъмни се Миленчо.
— Не иска да се показва.
Обяснението изглежда го задоволи, а баща му и Иво получиха уверение, че видеоапаратите наистина съществуват и са с великолепно качество. Въпреки това те поискаха пряка среща с техния собственик.
Избрахме един симпатяга и доста добър каратист с вид на девствена ученичка в десети клас. Казваше се Андрейчо. Сетне намерихме един вход с два изхода. Облякохме го с дневна пижама, сложихме му пантофи на краката и го скрихме между етажите. Изчакахме двамата балъци да дойдат, после позвънихме отдолу на един от домофоните. Андрейчо си знаеше урока. Слезе веднага.
— Носите ли парите? — директно попита той.
— Първо искаме да прегледаме стоката — отвърна Иво.
— Какви ги вършиш ти, бе? — нахвърли се върху мен Андрейчо и ако не знаех, че това си е чист цирк щях наистина да му повярвам. Едва се сдържах да не се разсмея. — Нали вчера води човек да ги гледа? Това да не е магазин, та да ви го показвам по сто пъти. Ако нямате пари, прав ви път!
В този момент бащата на Миленчо извади колебливо пачката от вътрешния джоб на сакото, а Андрейчо предпазливо я взе и започна бавно и внимателно да брои парите. Това също влизаше в сценария. Целта беше да приспи вниманието на двамата балъци. Сега обаче те явно заподозряха нещо и поискаха да се качат заедно с него догоре. Тази маневра даде възможност на Андрейчо да довърши изработения от мен сценарий.
— Защо ми ги мъкнеш такива! — развика се той и върна пачката с парите. — С тях не може да се работи.
Аз, разбира се, се правех на виновен, а главният актьор тръгна да се прибира към вкъщи. Тогава алчността на двамата надделя. Набутаха му пачките буквално в ръцете. Видимо се бояха да не изпуснат евтините видеоапарати. Андрейчо прибра пренебрежително мангизите и изчезна през резервния вход. Остатъка от спектакъла трябваше да довършим ние.
— На кой етаж живее този? — попита по едно време Иво. — Нали си идвал тук с Милен.
— Средната врата на третия етаж — отвърнах аз, почти задушен от смях.
Иво веднага се втурна нагоре и натисна звънците на всички апартаменти. Първо му отвориха именно средната врата на трети етаж.
— Къде са видеоапаратите? — попита той смаяната женица.
— Какви видеоапарати! — учуди се тя.
— Не ги крийте! Да се покаже Андрей! Иначе ще извикам полиция.
— Ами извикайте! — тръшна вратата женицата. И вече защитена допълни: — Аз и без това смятам да го направя.
Чак тогава бащата на Миленчо се усети че работата става дебела, хвана Иво и го смъкна надолу по стълбите. Двамата бяха изключително ядосани. Дори забравиха за нас. Обвиняваха се взаимно, в глупост и тъпотия, което ни помогна да се измъкнем незабелязано от кооперацията.
За първи път изпитах вътрешно задоволство да измамя печени тарикати. Оказа се, че плановете ни са рационални и ефективни. Вкарвах все повече хора в операциите, което намаляваше печалбата ми, но за сметка на това излизах сух и невредим. Така научих поредния си урок — алчността е пагубна, когато е по-голяма от риск.

  • Георги Стоев – ,,ВИС.“