„РУСКИЯ КАПИТАЛИЗЪМ ПРИ ПУТИН“

Началото на зимата на 2002 г. Току-що е свършила сагата „Норд-Ост“. Руското общество, особено в Москва, е в състояние на шок. Появих се по телевизията и изиграх малка роля в тези събития и в резултат на това в живота ми се върнаха стари приятели.
Късно обаждане от Таня. Всъщност тя винаги ми звъни в малките часове, когато всички вкъщи спят.
Не бях виждала моята някогашна съседка Таня от около десет години. Някога беше на дъното, но сега живееше като кралица. Изглеждаше като победител и много шик, не защото беше скъпо облечена, а защото беше самоуверена и решителна. За първи път я виждах такава.
По съветско време животът на Таня беше постоянно мъчение. Идваше у нас почти всяка вечер (аз живеех на първия, а тя — на последния етаж на стара кооперация). И винаги плачеше, че животът й е напълно съсипан.
Тогава Таня работеше като инженер в изследователски институт и се смяташе за част от „съветската научно-техническа интелигенция“, значима социална група, която вече не съществува.
Как човек можеше да влезе в тази обществена прослойка? Таня беше от добро семейство, единствена дъщеря на уважавани родители. От нея се очакваше да влезе да учи висше образование. Когато завърши гимназия, нямаше никакви определени интереси и влечения, и затова отиде да учи в технически институт, каквито имаше много, и така стана инженер. След дипломирането от нея се изискваше да работи три години по специалността, която беше учила на държавни разноски. В страната цяла армия хора бяха дълбоко недоволни от живота си. Сред тях имаше млади специалисти, които никога не бяха искали да стават инженери, сега седяха по цели дни в изследователските институти и не вършеха нищо полезно.
Таня беше пълноправен член на тази армия като инженер по комунално строителство в атомни електроцентрали. Без никакво желание тя проектираше дни наред шахти и водопроводи, които никой не строеше, и срещу това получаваше малка заплата. Беше винаги нещастна заради хроничния недостиг на пари. Опитваше се да храни и да облича прилично семейството си, грижеше се трескаво за двете си малки и вечно болнави деца и съпруга си, малко странен мъж на име Андрей, млад лектор в престижен технически университет в Москва.
Така Таня се беше превърнала в типична неврастеничка, непрекъснато тормозеше себе си, Андрей и децата с лошите си настроения, истерии и депресии и с вечното си недоволство.
И не стига това, ами беше и от Ростов на Дон. Успя да получи московско жителство, като се омъжи за Андрей, когото срещнала на почивка на Черно море. Смяташе се, че има малко по-добра съдба от тази на така наречените „лимитчики“ — черноработници надничари, които получаваха временно разрешително да живеят в Москва, за да вършат непопулярна работа или да се трудят в предприятия, за които не достигаха кадри. По онова време към столицата не спираше потокът от провинциалистки „инженери“, омъжени за московчани. Всички искаха да живеят в Москва и момичетата от добрите семейства правеха всичко възможно, за да го постигнат.
Таня не знаеше какво иска, но много добре знаеше какво не иска: не искаше да е инженер и да живее в мизерия с бедния Андрей. Много сме говорили за това. Тя беше гневна, защото нямаше изход.
В дома им често имаше кавги. Тъй като нямаше жилище в Москва, според съветската традиция тя трябваше да живее след брака при Андрей, но и той нямаше свой подслон. Така те се оказаха в един голям апартамент с родителите на Андрей и двамата му по-големи братя, всеки от които също имаше семейство с по две деца.
Типичен съветски кошер, но без шансове за роене и постигане на независимост. И за да стане още по-зле, Андрей произхождаше от старо московско семейство на изключителни хора. Един негов роднина например, е прочут професор, преподаваше цигулка в Московската държавна консерватория. Това беше вторият съпруг на бабата на Андрей, която също е била преподавател по цигулка в консерваторията. Беше починала отдавна, но съпругът й беше още в кошера. И той като Таня нямаше къде другаде да отиде.
Родителите на Андрей бяха преподаватели по физика и математика. По-големият му брат беше професор по химия в Московския университет и правеше откритие след откритие, макар това да не се отразяваше на материалното му благосъстояние.
Всичко това все повече и повече потискаше Таня. Тя смяташе семейството на Андрей за банда некомпетентни неудачници въпреки десетките им академични постижения, а семейството й отвръщаше по същия начин, като показваше, че не я харесва, и вечно я винеше. Да не забравяме, че Таня е от Ростов на Дон, където дори по съветско време всеки можеше да търгува с всичко и наистина го правеше, ако имаше възможност. Там процъфтяваха нелегалните цехове. Много богаташи прекарваха половината си време в затвора и половината навън и никой не смяташе това за позор. Вестниците ги наричаха спекуланти и мошеници, но младите жени от Ростов с радост се омъжваха за тях.
Когато се запознахме с Таня през 80-те години на миналия век, тя вече си мислеше, че е направила голяма грешка, като се е омъжила за Андрей. Любовта нямаше нищо общо с брака им. Тя признаваше, че е налапала въдицата, защото е искала да живее в Москва. Развеселяваше се само когато намираше разни красиви неща незнайно откъде и канеше другите да ги видят и да си купят. Без съмнение имаше талант на търговец и умееше да убеждава. Можеше да ти продаде блуза с отвратително качество на тройна цена и да те увери: „Точно това се носи сега в Европа.“ Когато измамата лъснеше, тя ни най-малко не се срамуваше, Традиционното и високообразовано семейство на Андрей ненавиждаше този неин талант за спекулативна търговия.
През 2002 г. Таня ме покани в дома си, който се оказа същият огромен апартамент в центъра на Москва.
Той беше прекрасно ремонтиран, пълен с последни технологични играчки, отлични копия на известни картини, висококачествени мебели антики. Таня беше почти на 50 години, но кожата й беше млада и здрава, а дрехите — ярки. Говореше високо, уверено и много открито и въпреки че се смееше много, по лицето й не се появяваше нито бръчка. Това можеше да означава само че си е направила пластична операция, което пък от своя страна означаваше, че е натрупала цяло състояние.
„Да не би Андрей да е забогатял?“ — чудех се аз наум. Таня крачеше уверено през стаите. Преди десет години предпочиташе да шепти в този апартамент, да седи в ъгъла и да избягва роднините си.
— Е, къде е семейството?
— Ще ти кажа, но само не припадай. Всичко това сега е мое.
— Твое? Поздравления! Но къде живеят другите?
— Изчакай, всичко с времето си.
В стаята тихо влезе красив младеж на възраст, на каквато би трябвало да са синовете на Таня. Когато ги видях за последен път, бяха деца, затова попитах:
— Възможно ли е това да е… Игор?
Игор беше по-големият син на Таня и Андрей и трябваше да е на около 24–25 години.
Таня избухна в смях. Излъчваше радост, палавост и младост. Никак не приличаше на жената, която познавах.
— Казвам се Давид — каза красивият черноок младеж с къдрава коса и целуна ръката на Таня с перфектен маникюр. Помнех времето, когато ръцете й не изглеждаха така, а бяха загрубели от дълги часове пране на дрехите на голямото й семейство. Давид потъна някъде из големия апартамент. — Да не ви развалям забавлението, момичета.
Боже, ние вече никак не бяхме момичета!
— Добре, разкажи ми. Разкрий тайните на младостта и успеха си — замолих старата си приятелка. — Къде е семейството ти?
— Те вече не са моето семейство.
— Ами Андрей?
— Разделихме се. Присъдата ми в трудовия лагер изтече.
— Да не си се омъжила повторно? За това момче Давид?
— Давид ми е приятел, нищо сериозно, с него съм за тонус. Като играчка ми е. Ще остана с него, докато се чувствам добре.
— Боже мой! За кого работиш?
— За никого. Работя за себе си — отвърна категорично Таня с метална нотка в гласа си, която никак не отиваше на малко ленивата дама с перфектен маникюр и млад любовник.
Таня е щастлив продукт на новото време. През лятото на 1992 г., когато в повечето домове в Москва нямаше какво да се яде (наричаха го „шокова икономическа терапия“ — част от пазарните реформи на премиера Егор Гайдар), Таня, децата й и старото професорско семейство живеели във вилата им.
В онова ужасно гладно лято московчаните, които имаха вили, се изнасяха в тези дървени бараки в провинцията и отглеждаха зеленчуци, за да имат поне нещо за ядене. Изследователският институт на Таня излязъл в лятна ваканция. Нямали никаква работа и не им били плащали заплати от много отдавна. Всички служители били градски хора, но се оттеглили или при зеленчуковите си градини, или да продават на пазарите, които изникнали по улиците на гладуваща Москва. Таня също отглеждала зеленчуци и се грижела за децата си. Андрей често оставал в града и не се връщал през нощта във вилата, защото за разлика от другите институти, неговият технически университет не бил затворен през лятото.
Една сутрин Таня най-неочаквано се озовала по някаква причина в Москва, отключила вратата на апартамента си и намерила Андрей с една студентка в брачното ложе. Тя е устата жена от южна Русия и такъв скандал вдигнала на мъжа си, че целият блок ги чул.
Андрей не се опитал да се оправдава. Казал, че обича студентката. Тя самата не промълвила и дума, облякла се, отишла в кухнята и сложила чайника на печката, сякаш нищо не се е случило.
За Таня мълчанието на съперницата и демонстративното й собственическо отношение към дома били капката, която преляла чашата. Тогава на място решила, че през целия си брачен живот не се е примирявала с жалкото семейство на Андрей, за да позволи сега на друга жена да се настани в личното й пространство. Казала на Андрей да не си и помисля, че ще се отърве безнаказано. Той си събрал нещата и си тръгнал със студентката.
От този ден нататък започнал новият и напълно независим живот на Таня. Андрей се държал отвратително, не й давал и копейка издръжка за децата. Три години по-късно, когато посъбрала малко пари, Таня започнала да го храни и дори да му купува дрехи. Но не от чувство на симпатия. Хранела Андрей, защото отмъщението е сладко. Носела му червен хайвер, символ на лукс в съветските времена, който не можела да си позволи. Андрей ядял от него до пръсване, но дори не се изчервявал от унижението, на което се подлага, просто бил много гладен. Понякога се хранел в кухните за бедни към църквите, като се правел на вярващ. Дори се научил да се кръсти.
През 1992 г., лятото на пробива на свободния пазар, това все още предстояло. След като една седмица нямала с какво да нахрани децата и след като свекърва й продължавала да настоява, че трябва да прости на Андрей и да го приеме обратно, Таня отишла да продава на близкия пазар.
Свекърва й писнала „Какъв позор! Какъв позор!“ И си легнала. Но скоро се вразумила, след като Таня започнала да й купува лекарства със срамните пари, които била изкарала на пазара. Нито съпругът й, нито някой от синовете й и от другите й снахи можели да направят такова нещо за нея. Ситуацията станала трагикомична, когато семейният съвет се събрал и решил в никакъв случай да не продават семейните реликви — старинните мебели, наследени от предците им, редките музикални албуми с антикварна стойност, картините от известни руски художници от XIX век. Свекървата на Таня, която инатливо лежала в леглото и се приготвяла за смъртта, като я предпочитала пред позора, първа се обявила против продажбата. В началото на 90-те години на XX век старите фамилии, успели да опазят семейните си реликви по времето на Сталин, вече започваха да ги продават на безценица, както казваха тогава — „за едното ядене“.
По това време Таня стояла на пазара от 6 сутринта до 11 вечерта. Не било работа, а тежък физически труд. Истинско чистилище, което обаче имало едно хубаво качество: било робство, но с етикет за цена. Таня стояла на пазара и изкарвала истински рубли, които приятно шумолели в джоба й. И което било още по-добро, получавала парите в края на всеки ден. Стоиш там и взимаш пари, но не по-късно, а веднага на място и само това имало значение. Винаги се връщала вкъщи с пари. Но се връщала и с подути крака, които едвам местела, с подути до неузнаваемост ръце, с които дори не можела да си измие лицето и да си придаде приличен човешки вид. Но била почти щастлива!
„Може да не ми повярваш, но бях доволна, че вече не завися от никого. Нито от директора на института, който не ми плащаше заплата, нито от Андрей, който не ми даваше нищо, нито от свекърва ми и нейните фамилни реликви и традиции.“ Вече красивата и богата Таня ми разказа как се е променил животът й преди десет години. „Свекърва ми ли? Ами един прекрасен ден просто й казах да върви на майната си! И какво мислиш, че стана? Тя за първи път не ми отвърна. Беше като прозрение. Пред очите ми се извърши революция. Привидно непокварената стара московска интелигенция беше смачкана. Победена от парите, които давах на свекърва ми. Спря да ми чете конско, защото я хранех. Аз, която вечно й бях крива. Постепенно цялото семейство, което от години ме гледаше отвисоко, защото не бях от сой като тях и защото, както се изразяха, бях подмамила Андрей да се ожени за мен, за да живея в Москва, та всички те се научиха да ми се усмихват, дори да ме слушат, като им говоря.
И то само защото ги хранех с търговията си на пазара. Чувствах се победител. Бях готова да продължа да го правя само по една причина: да печеля все повече и повече пари и да ги унижавам, като им натривам носовете с тях.“
Когато се връщала към полунощ вкъщи, Таня веднага се строполявала на леглото. Вече нямала време за синовете си. Не им проверявала домашните. Само спяла и излизала и рано сутрин всичко започвало отначало.
За децата й започнала да се грижи свекърва й — и трябва да отбележим, че това се случвало за първи път, откакто живеели под един покрив. Таня отново била учудена.
На пазара работела за хитър младеж, който бил „совалка“, по тогавашната терминология. Никита внасял евтини дрехи от Турция, евтини дини от Узбекистан и евтини мандарини от Грузия, всъщност всичко евтино отвсякъде. Таня и други жени като нея ги продавали. Без данъци и без държавни такси. На пазара правилата били като в затвора. Конфликтите се разрешавали с ножове, изнудването процъфтявало, често пребивали някого. Жените, които продавали, в повечето случаи били в положението на Таня — без съпрузи, с изоставени у дома деца, някога принадлежали към научно-техническата интелигенция, чиито институти и издателства фалирали. За покровителите си били малко по-високо от проститутките.
Скоро Таня започнала да спи с Никита. Той я избрал измежду другите въпреки разликата в годините и я завел в Турция да купуват заедно стока. Завел я общо три пъти и в рамките на два месеца жена с търговски нюх като нея вече сама се превърнала в „совалка“, защото разбрала, че не е сложно.
После убили Никита, някой го застрелял, но кой — така и не се разбрало. Една сутрин го намерили на пазара с пробит череп и това било всичко. Продавачките му се преместили при Таня и били щастливи от това. Тя се оказала много по-кадърна от Никита и бизнесът й започнал да процъфтява. Освен това не била гаднярка като убития си предшественик.
След още шест месеца престанала да пътува до Турция. Не защото се уморила, макар че животът на „совалка“ е тежък. По онова време всеки сам си транспортирал стоките, носел ги на гръб на огромни вързопи по летища и гари и трябва да дава за тях подкупи, дори количките за багаж се плащали. Спряла да пътува, защото открила своя ниша: била изключително добра в бизнеса.
Таня все повече успявала и търговията й скоро се разраснала до такава степен, че отначало наела пет, а после още пет „совалки“ и станала собственик на едър бизнес според местните представи. „Совалките“ пътували, жените продавали, а Таня управлявала цялото предприятие. Вече ходела не „облечена като туркиня“, както казват хората, а като европейка. Била постоянен клиент на ресторантите, където ядяла, пиела и хвърляла пари, за да се разтовари след работа. Оставали й много пари за нея самата, имало и за семейството, и за работниците — по онова време печалбите били астрономически. Имала любовници, които отивали на доходите и годините й: истински виртуози. Когато й омръзнели, се отървавала от тях. Ако трябва да бъдем честни, Андрей не го бивало много по тази част…
Минала още една година и Таня решила да ремонтира апартамента, който междувременно станал нейна собственост. Купила малки неугледни апартаментчета за Андрей, братята му и свекър си и те били много доволни. Възрастната си свекърва прибрала при себе си. Като оставим настрани милосърдието, имала нужда някой да се грижи за синовете й. Големият, Игор, вече бил влязъл в пубертета и създавал проблеми, а малкият бил болнав.
Таня направила ремонта като вид отмъщение.
— Исках да им покажа кой е собственикът!
Ти си срещу Путин, но аз го подкрепям. Чувствам го почти като брат — навремето е бил никой, а сега си взима своето.
— Какво имаш предвид под „ненаситни“?
— Подкупите. Безкрайните подкупи, които трябва да даваш на всички. Плащам само и само да си запазя магазините. На кого ли не давам рушвети? На чиновниците от полицията, на пожарникарите, на хигиенните инспектори, на общинарите. И на мафиотите, на чиято територия са магазините. Всъщност аз ги купих от мафиоти.
— Не се ли страхуваш да правиш бизнес с тях?
— Не. Имам си мечта — искам да съм богата. В днешна Русия това означава, че трябва да си плащаш на всички. Ако не си давам лептата, още утре ще ме застрелят и ще ме сменят с някой друг.
— Не преувеличаваш ли?
— Ако не друго, поне съм наясно с нещата.
— Ами бюрократите?
— На някои плащам лично, а на останалите плащат мафиотите, на които давам пари, за да умилостивяват с тях другите мафиоти, бюрократите. Всъщност е доста удобно.
— Къде е Андрей?
— Почина. Накрая не успя да преглътне факта, че съм се издигнала и той яде от моя хайвер. Помоли ме да го приема обратно, но аз не исках. Казах му да си намери някоя друга студентка. Не искам да живея с грозник. Реших, че харесвам красавци. Ходя на мъжки стриптийз и там си избирам любовниците.
— Шегуваш се! Не ти ли липсва семейният живот? Домашният уют?
— Не, не ми липсва. Сега вече живея истински. Има си и лошите страни, разбира се. Може да ти се струва брутално, но кое му беше хубавото на предишния ми живот?
— Ами децата?
— Игор за съжаление се оказа слабак, също като Андрей. Наркоман е. Пратих го в клиника. Вече за пети път… Стасик учи в Лондон. Много съм доволна от него. Много. Пръв е във всичко там. Свекърва ми се грижи за него. Наела съм й малък апартамент. Стасик живее в студентско общежитие през седмицата, а през уикендите е при баба си. Платих й операция на бедро в Швейцария, смениха й ставата. Съживи се, тича като младо момиче и направо ме обожава. Май наистина е така. Парите са голяма работа.
Давид се вмъкна в стаята с поднос в ръце.
— Време е за чай, момичета — каза напевно. — Само тримата сме, нали, Танечка?
Таня кимна и каза, че ще се върне след малко. Искаше да се преоблече за чая. Давид излъчваше нещо декадентско и лениво. Цялата работа изглеждаше някак нездрава. След няколко минути Таня се върна. Беше покрита с диаманти, които блестяха ярко по ушите и деколтето й. Дори просветваха и в косата й.
Представлението беше заради мен. Учтиво изказах възхищението си. Таня беше наистина доволна и светеше също като диамантите от радост, че можа да се представи в новия си вид пред една стара приятелка.
Бързо си изпихме чая и се сбогувахме.
— Този път няма да оставя да минат пак десет години преди да се видим! — каза Таня на раздяла.
— Да се постараем да не стане така — отвърнах и докато слизах по стълбите, се замислих, че при управлението на Путин хората наистина се срещат по-често. Имам предвид старите приятели. По времето на Елцин всички бяха толкова заети с оцеляването си, че не си звъняха дори по телефона с години, дали защото се срамуваха от бедността си, или защото вече бяха забогатели. Беше време, когато мнозина емигрираха завинаги или си пускаха куршум в мозъка, защото изглежда никой нямаше вече нужда от тях. Някои пък шмъркаха кокаин, защото се отвращаваха от себе си. Но сега сякаш всички оцелели отново започваха да се срещат. Обществото видимо застаря и хората дори имаха свободно време.
От началото на промените движещата сила на обществото са жените, които влязоха в бизнеса и се разведоха със съпрузите си. Мъжете станаха гангстери и много от тях загинаха в престрелки още в първите години на управлението на Елцин. Това стана, защото в навечерието на „перестройката“ много руски жени чувстваха също като Таня, че никога няма да могат да променят живота си. И изведнъж получиха своя голям шанс.
Седмица по-късно трябваше да отида на пресконференция, май че беше във връзка с частични избори за местния парламент. И там най-неочаквано отново срещнах Таня. В нашето сравнително твърдо структурирано и също като по съветско време разделено на клики общество собствениците на супермаркети не ходят просто ей така на политически пресконференции.
Таня се представи в изряден външен вид пред журналистите, в класически черен костюм и без нито един диамант по себе си. И Давид беше там, той също беше безупречен и прекрасно изпълняваше ролята на личен асистент, скромен, но без да е раболепен. Никакви „момичета“ този път.
Аз седях при журналистите. Таня беше от другата страна на барикадата. Говори последна от всички. Беше кандидат за общински съветник. Каза на журналистите, включително и на мен, как вижда проблемите с бездомните в Москва и обеща да се бори за правата им, ако избирателите й окажат честта да я изберат в местния парламент.
— За какво, по дяволите, ти е това? Вече си богата — попитах я след края на пресконференцията.
— Казах ти, искам да стана още по-богата. Просто е: не искам да плащам рушвети на нашия общинар.
— И това ли е всичко?
— Нямаш представа докъде е стигнала корупцията в днешно време. Мафиотите от времето на Елцин дори не са си и мечтали за това. Ако стана съветник, ще давам една лепта по-малко.
— Но защо реши точно бездомните да защитаваш? — Влязохме в близкото кафене във френски стил. Таня го избра, на мен ми беше прекалено скъпо.
— Според мен тази кауза работи добре за имиджа ми. Но наистина мога да им помогна да се измъкнат за косите. Аз самата съм го направила.
— И защо на пресконференцията в края на речта си говори за Путин? Колко много го обичаш, уважаваш и му се доверяваш. Твоите имидж-мейкъри ли ти казаха да го направиш? Защото е проява на много лош вкус.
— Не, не е. Днес така трябва да се прави. Знам го и без да ми го казват имидж-мейкърите. — Таня се запъна на трудната английска дума, която влезе в Русия заедно с новия ни живот. — Ако не бях споменала Путин, местният агент на ФСБ щеше да намине при мен в магазина още утре и да мрънка, че не говоря като всички. Такъв живот водим сега ние, деловите хора.
— И какво като дойде и ти мрънка?
— Нищо. Само дето ще иска подкуп.
— За какво?
— За да „забрави“ какво не съм казала.
— Слушай, не ти ли омръзва от всичко това?
— Не. Щом се налага да целувам задника на Путин, за да придобия още два магазина, ще го направя.
— Какво значи да „придобиеш“? Нали просто ги купуваш? Плащаш и готово.
— Не, сега нещата са различни. За да „придобиеш“ нещо, трябва да си извоюваш от бюрократите правото да го купиш със собствените си пари. Нарича се „руски капитализъм“. На мен лично ми харесва. Когато се уморя от всичко това, ще си купя някъде гражданство и ще се изнеса.
Разделихме се. Разбира се, Таня беше избрана. Казват, че се справя добре. Влага цялото си сърце в борбата с бедността в Москва. Направи още една безплатна столова за бездомни и бежанци, купи си още три супермаркета и често говори по телевизията и възхвалява новото време. Наскоро ми се обади и ме помоли да напиша статия за нея. Направих го. И това е статията, която четете в момента. Поиска да я прочете преди да я публикувам, беше ужасена и каза: „Всичко е вярно.“ Помоли ме да й обещая, че няма да я публикувам в Русия преди смъртта й.
— Ами в чужбина?
— Може. Покажи им на какво миришат нашите пари.
Е, сега вече знаете.
Анна Политковская – ,,Русия на Путин.“
ИСТИНАТА ЗА АННА ПОЛИТКОВСКАЯ
Напоследък в най-различни казионни „протести“ се включва някаква Асоциация на свободното слово „Анна Политковская“. Някой от вас интересувал ли се е от биографията на покойната патронка на тази алена дружинка? Как така, ще рекат някои, тя беше американска гражданка. И какво от това? Даже още по-лошо. Или фактът, че често гостувала на съветския юдейски комунистически олигарх Борис Березовски също е нещо, с което би трябвало да се гордее?
Истината е, че тези ченгета развяват като свое знаме покойната Анна Политковска, паднала жертва на вътрешнопартийните разпри в КПСС и СССР, понастоящем… Русия. Ето какво се знае за това същество:
„Анна Степановна Политковска е родена през 1958 г. В Ню Йорк, в семейството на високопоставени съветски дипломати. По някои сведения главата на семейството е работил по разузнавателна линия под дипломатическо прикритие. Днес неизвестно защо това се смята за компромат…
След края на дипломатическата му мисия семейството на Анна Степанова се настанило в Москва. Разбира се, всички пътища били отворени пред момичето от номенклатурно семейство. Тя постъпва в свръхпрестижния по онова време журналистически факултет на Московския държавен университет, който през 1980 г. завършва.
През 1978 година Анна се омъжва за Александър Политковски, станал известен като водещ на предаването „Взгляд“. По-късно, макар не задълго, нейният избраник се прослави като народен депутат…
От 1982 г. Анна работи в най-големия съветски вестник „Известия“…
Трябва да отбележим още, че журналистът със съветска закалка бе смятан не само за „пишещ човек“, но и за обществен деец. Съвсем конкретни решения биваха предприемани по материали от журналистическите разследвания, а вестникарите имаха право да задават въпроси на началниците и се ползваха от него – вярно, в известни граници. В пристъп на вредна сантименталност един съветски писател нарече журналистите „съвестта на една безсъвестна власт“. От тях не очакваха „факти“, а „справедливост“. Политковска беше готова да раздава такава справедливост – толкова, колкото хартията можеше да понесе и цензурата бе в състояние да допусне.
Наистина още тогава можеше да се забележи, че младата журналистка не само не си прави труда да проверява фактите, но страда от онова, което се нарича „предоверяване на източника“.
Трудно е да се каже кога Анна Политковска е оформила своите убеждения. Най-вероятно тяхната основа – яростната омраза към „тази страна“ – тя е усвоила от своите родители: не е тайна, че в онези времена главните „дисиденти“ бяха функционерите, обгрижвани от съветската власт, особено пътуващите зад граница, опитали сладкия живот в чужбина…
Обаче през 1991 г. тя поиска и получи американско гражданство. Основанието за това – родила се е на територията на тази страна. Историята е мътна: на практика, по законите на САЩ онзи, който се е родил там, автоматично получава гражданство, но това правило не важи за семействата на дипломатическите работници… Така или иначе Политковска иска да стане гражданка на най-старата демокрация в света и става такава. Двойното гражданство облекчава живота й и нейното придвижване по света.
През 1994 г. Политковска получава работа като наблюдателка в „Общ вестник“ – образцово демократично издание. Егор Яковлев обожава младата журналистка и с всичко подпомага нейната кариера. Тя бързо става началничка на отдел „Извънредни произшествия“.“
Кой е Егор Яковлев? Досещате се, че е евреин, дърт номенклатурен кадър. Учил е в Колумбийския университет в Ню Йорк заедно с прословутия офицер от КГБ Олег Калугин.
Преди време бе публикувана снимка, направена през петдесетте години в Колумбийския университет в Ню Йорк. На нея са увековечени заедно бъдещият генерал от КГБ и днешен „западен демократ” Олег Калугин и също бъдещият член на Политбюро на ЦК на КПСС, масонът Александър Николевич Яковлев, в компанията на щатни сътрудници на ЦРУ. Нищо чудно, ръководствата на двете страни и на техните тайни служби почти винаги са действали в синхрон.
От 1956 г. Яковлев работи в централните съветски вестници. С какво доверие на КПСС и КГБ се е ползвал, личи от факта, че по време на Пражката пролет от 1968 г. е бил кореспондент на в. „Известия” в Прага. „През 1986 г. Яковлев става заместник-председател на Агенцията по печата „Новости“ (АПН) главен редактор на вестник „Московские новости“. През есента на 1990 г. [с помощта на приятеля си Михаил Горбачов] успява да постигне независимостта на вестника от АПН. През годините на преустройството, започнато от Михаил Горбачов, той става едно от водещите либерал-демократични издания. През 1991-1992 г. Яковлев заема поста председател на Всесъюзната телерадиокомпания (ВТРК), която по време на неговата работа е преименувана на Руска теле- и радиоразпръсквателна компания „Останкино“.“
https://diagnosa.net/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *