РУСКИТЕ СЪДБИ ПОГЪЛНАТИ ЗАВИНАГИ ОТ АРХИПЕЛАГА

Степан Василиевич Лошчилин

Роден е през 1908 г. в Поволжието, син на работник в хартиена фабрика. През 1921 г., по време на глада, осиротява. Расте като тихо момче, все пак на седемнадесет години е вече в комсомола, а на осемнадесет постъпва в училище за селската младеж, което завършва на двадесет и една годишна възраст. През това време го изпращат на зърнодоставките, а през 1930 г. той разкулачва в родното си село. Не остава обаче да организира колхоза на село, а „взема справка“ от селсъвета и с нея заминава за Москва. Успява с мъка да се настани като обикновен работник на един строеж (тогава царува безработица, а всички вече гледат да попаднат в Москва). Една година по-късно го призовават в армията, там става кандидат, а след това и член на партията. В края на 1932 г. е вече демобилизиран и се връща в Москва. Не му се иска обаче да остава обикновен работник, иска да се квалифицира и моли районния комитет на партията да го изпрати да учи в завод. Но изглежда, че е бил от нескопосните комунисти, защото му отказват дори в това и му предлагат да постъпи в милицията.
Но ето че тъкмо тук той проявява характер и отказва. Да е бил решил друго, сега да не пишем биографията му. Но той отказва.
На младия човек му е неудобно пред момичетата, че работи като общ работник, без да има специалност. Но няма откъде да я получи! В завод „Калибър“ постъпва също като общ работник. Тук на едно партийно събрание простодушно се застъпва в защита на някакъв работник, очевидно предварително набелязан от партийното събрание за изключване. Работника го изключват от партията, както са го намислили, но оттук нататък над Лошчилин започва постоянен тормоз. В общежитието му открадват събирания от него партиен членски внос, който той не може да покрие от заплатата си. Тогава го изключват от партията и го заплашват със съд (нима загубването на партийния членски внос подлежи на наказателно дело по кодекса?). Тръгнал веднъж по нанадолнището, Лошчилин не отива веднъж и на работа. Уволняват го за самоотлъчка. С такава справка дълго не може да постъпи никъде. Следователят не го оставя на мира, след това го зарязва. Той чака съд — но съд няма. Изведнъж получава задочно решение: 6 месеца принудителни работи с удръжка 25%, отбиването на наказанието да става чрез градското Бюро за трудово-изправителни работи (БИТР).
През септември 1937 г. Лошчилин се запътва през деня към бюфета на Киевската гара. (Какво знаем ние за своя живот? Да е потърпял с глада си още 15 минути или да е потърсил бюфет на друго място?…) Възможно да е имал вид на човек, който от нещо е смутен или нещо оглежда? Това не знаем. Насреща му върви млада жена с униформата на НКВД. (За жени ли е да се занимават с това?) Спира го и го пита: „Какво търсите? Къде отивате?“ — „В бюфета.“ Посочва му една врата: „Влезте тук!“ Лошчилин, естествено, се подчинява. (Как ли би реагирал англичанинът на такова предложение?!) Това е помещението на Специалния отдел. Зад бюрото седи сътрудник. Жената му казва: „Задържан при обхождането на гарата.“ И си тръгва. Лошчилин не я вижда никога повече в живота си. (А и ние никога нищо повече не ще научим за нея…) Сътрудникът започва да му задава въпроси, без да му предложи да седне. Отнема му всички документи и го отпраща в стаята за задържани. Там вече имало двама мъже и, както казва Лошчилин, „без разрешение (!) седнах до тях на свободния стол“. И тримата дълго мълчат. Идват милиционери и ги повеждат в КПЗ. Милиционерът му нарежда да си предаде парите, защото в килията „все едно, ще ги отнемат“ (каква еднопосочност у милицията и криминалните престъпници). Лошчилин излъгва, че не носи пари. Ала го обискират и му прибират парите завинаги. А ма-хорката му връщат. Той влиза в първата своя килия с две пакетчета махорка и ги поставя на масата. Никой там, естествено, не е имал тютюн.
Един-единствен път го извеждат от КПЗ, за да го заведат при следователя. Последният го пита дали Лошчилин не се занимава с кражби. (Ами че това би било вратичка за спасение! Трябвало е да каже — да, занимавам се, но още не са ме хващали. И най-много да го изселят тогава от Москва.) Но Лошчилин гордо отвръща: „Аз живея от своя труд.“ И следователят повече в нищо не го обвинява, следствието приключва с това, а и никакъв съд няма по-късно!
Десет дни го държат в КПЗ, след това през нощта ги прехвърлят всички в МУР (Московската криминална милиция), на Петровка. Тук е вече съвсем тясно, задушно, няма къде да се обърнеш, а криминалните се чувствуват като у дома си, присвояват си чуждите вещи, разиграват ги на карти. Тук за пръв път Лошчилин остава поразен от „тяхната странна смелост, от тяхното подчертаване на някакво необяснимо превъзходство“. Една нощ започват да ги прехвърлят в етапния затвор на Сретенка (ето къде се е намирал, преди да се установи на Красная Пресня). Тук е още по-тясно — седят на пода и се редуват на наровете. Милицията този път облича полуголите (криминалните) със стари милиционерски униформи и цървули от лико.
Сред тези, с които пътува Лошчилин, имало и много такива като него, на които не били предявили никакво обвинително задържане, не били призовавани на съд, но ги карат заедно с осъдените. Пристигат в Перебори, там запълват сведения като новопристигнали и едва сега Лошчилин научава своя член: СВЕ — Социално Вреден Елемент, срок за излежаване — 4 години. (И до ден-днешен той недоумява: и баща ми беше работник, и самият аз съм работник — отде-накъде СВЕ? Друго нещо, ако бях търгувал…)
Волголаг. Дърводобив — 10-часов работен ден и никакви почивни дни, освен 7 ноември и 1 май (това е три години преди войната). Един ден Лошчилин си счупва крака, операция, 4 месеца в болница, 3 — с патерици. И после пак на дърводобива. И така той отбива своите четири години. Започва войната — но все пак той не се води по Петдесет и осми член и през есента на 1941 г. го освобождават поради изтичане на срока му. Малко преди да го освободят, му открадват ватенката, записана в арматурния му фиш. Как ли не моли нагаждачите да му бракуват тази проклета ватенка — не, не се смиляват! Удържат му за нея от „Фонда за освобождаването“, при това в двукратен размер — а по държавните цени това памучно-изподрано съкровище е скъпо! — и го пускат в студената есен по памучна лагерна риза и почти без пари, хляб и сельодка за из път. На излизане го обискират на портала и му пожелават щастлив път.
Ограбват го в деня на освобождаването така, както и в деня на арестуването…
При оформянето на справката при началника на УРЧ Лошчилин успява да прочете, макар както е обърната наопаки към него: „Задържан при обхождането на гарата…“
Пристига в град Сурск, в родния край. Районният военен комисариат го освобождава от военна повинност по болест. А това не се оказва добре. През есента на 1942 г. по заповед на Народния комисариат на отбраната 336 военният комисар мобилизира всички мъже на донаборна възраст, годни за физически труд. Лошчилин попада в работническия отряд на КЕЧ (квартирно-експлоатационната част) на Уляновския гарнизон. Що за отряд е това и как се отнасят към него — можем да си представим, след като там има много млади хора от Западна Украйна, които мобилизират преди започването на войната, но не ги изпращат на фронта поради неблагонадеждност. Така Лошчилин попада в една от разновидностите на Архипелага, във военизиран безконвоен лагер, предвиден за също такова унищожение с изсмукване на последните сили.
10-часов работен ден. В казармата — двуетажни нарове без каквито да било постелни принадлежности (отиват на работа — казармата необитаема). Работят навлечени с всичките си дрехи, както са ги измъкнали от вкъщи, и бельото — собствено, без смяна и без баня. Плащат им съвсем малко, като им удържат за хляба (600 грама), за храната (много слаба, два пъти дневно — първо и второ) и дори за нищо и никаквите чувашки цървули.
За комендант и началник на отряда са избрани хора измежду самите отрядници, но те нямат никакви права. За всичко се разпорежда М. Желтов, началник на ремонтно-строителната кантора — истински княз, който върши каквото му скимне. По негово нареждане на някои отрядници не им дават хляб и ядене по цяло денонощие, че и по две. („Има ли такъв закон? — пита се Лошчилин. — И в лагерите това не го е имало.“. А между другото в отряда постъпват след раняване и изтощени фронтоваци. Към отряда има лекарка. Но Желтов й забранява да издава болнични листове и в страха си от него тя плаче, без да крие сълзите си от отрядниците. (На ви и живота на свобода). Ето го нашия Свободен живот!) Всички въшлясват, а наровете им гъмжат от дървеници.
Но нали това не е лагер — могат да се оплачат! И те се оплакват. Пишат до областния вестник, до областния комитет. Отникъде няма отговор. Откликва само градският здравен отдел: извършват обстойна дезинфекция, уреждат им истинска баня и за сметка на заплатата (!) раздават на всеки по кат бельо и постелни принадлежности.
През зимата на 1944–1945 г., в началото на третата година от пребиваването му в отряда, собствените обувки на Лошчилин се износват окончателно и той не отива на работа. Съгласно Указа веднага е даден под съд за отлъчване и е наказан с три месеца изправителен труд все в същия отряд, с удържане на 25% от заплатата.
През пролетта влагата и кишата не позволяват на Лошчилин да ходи вече и с цървулите от лико — и отново не отива на работа. Отново го съдят (ако броим и всички задочни случаи — четвърти път в живота му) в червения кът на казармата и присъдата е: три месеца лишаване от свобода.
Но… не го затварят. Защото държавата няма интерес да храни безплатно Лошчилин. И защото какво лишаване от свобода може вече да бъде по-лошо от този работнически отряд!
Това става през март 1945 г. И всичко да се е разминало, ако преди това Лошчилин не бе написал жалба до КЕЧ на гарнизона срещу Желтов, който обещал да раздаде на всички обувки втора употреба, но не дава. (А пък пише самостоятелно жалбата, защото колективните са строго забранени; за „колективка“, като противоречаща на духа на социализма, могат да лепнат на всички 58-и член.)
Извикват Лошчилин да се яви в отдел „Кадри“. „Сдайте работните си дрехи!“ И единственото нещо, което този безгласен труженик е получил за три години — работна престилка, Лошчилин сваля и кротко я слага на пода. Тук стои и извиканият от КЕЧ участъков милиционер. Той отвежда Лошчилин в милицията, а вечерта — в затвора, но дежурният там намира нещо нередовно в придружителното сведение и отказва да го приеме.
Милиционерът повежда Лошчилин назад в участъка. А пътят им минава покрай казармата на техния отряд. И милиционерът му казва: „Върви да почиваш, и без туй няма къде да се дяваш. Чакай ме да дойда за теб тези дни.“
Отива си април на 1945 г. Легендарните дивизии вече наближават Елба и обкръжават Берлин. Всеки ден страната салютира, като залива небето с червени, зелени и златни ракети. На 24 април Лошчилин е прехвърлен в Уляновския областен затвор. Килията там е препълнена, както и през 1937 г. Петстотин грама хляб, супа от фуражна ряпа, а ако е от картофи, то от дребни, небелени и не-домити. Девети май го заварва в килията (няколко дни те не знаят за края на войната). Както посреща Лошчилин войната зад решетките, така я и изпраща.
След Деня на победата отправят указниците (тоест допусналите самоотлъчка, закъснение, понякога дребно производствено разхищение) в колония. Там се заемат със земекопни и строителни работи, с разтоварване на шлепове. Хранят ги лошо, лагпунктът е още нов, няма не само лекар, но дори и медицинска сестра. Лошчилин настива, получава възпаление на седалищния нерв, но и в това състояние го извеждат на работа. Той стига до пълно изтощение, краката му отичат, непрекъснато го тресе — и въпреки това го карат да работи.
На 7 юли 1945 г. е обявена знаменитата Сталинова амнистия. Но Лошчилин не е между амнистираните, тъй като на 24 юли завършва присъденият му тримесечен срок, и едва тогава го пускат на свобода.
„Все едно — разправя Лошчилин, — в душата си оставам болшевик. Когато умра, ме имайте за комунист.“ Иди го разбери шегува ли се, или не.
Понастоящем не разполагам с материали, за да завърша тази глава така, както би ми се искало — да покажа как фрапиращо се пресичат руските съдби със законите на Архипелага. И не се и надявам, че ще разполагам занапред с неприбързано и безопасно време, за да направя още една редакция на тази книга и тогава да допиша необходимите за случая съдби.
Мисля, че би намерил много подходящо място един очерк за живота, тъмнично лагерните преследвания и гибелта на отец Павел Флоренски — може би един от най-забележителните хора, погълнат завинаги от Архипелага. Компетентните хора разправят за него, че това е бил един рядък учен за XX век — професионално владеещ множество области на знанията. По образование математик, на младини бива разтърсен от дълбоко религиозно чувство и става свещеник. Книгата му, написана на младини — „Опора и Утвърждаване на Истината“, едва сега получава достойна оценка. Той е оставил много математически съчинения (топологически теореми, много преди да бъдат доказани на Запад), изкуствоведски (за руските икони и за храмовата служба) и философско религиозни. (Архивът му в общи линии е запазен, още не е публикуван, но не съм имал достъп до него.) След революцията е професор в Института по енергетика. През 1927 г. изказва идеи, предхождащи тези на Винер. През 1932 г. в списание „Социалистическая реконструкция и наука“ напечатва статия за машини, решаващи задачи, близки по дух до кибернетичните. Скоро след това е арестуван. Гибелният му път ми е известен само по отделни точки, които поставям неуверено: заточение в Сибир (там пише и публикува под чуждо име в трудовете на Сибирската експедиция към Академията на науките), Соловки (там, струва ми се, създава бригада по добиване на йод от водорасли), след ликвидирането на Соловки — Крайния север и Колима. И там се занимава с флората и минералите (това — свръх работата с кирката). Не е известно мястото, нито времето на гибелта му в лагера. (Има слух, че е умрял през 1938 г. на Колима в рудника „Петилетка“. Според друг слух пък не стигнал до Колима, а потънал с един от корабите.)
На всяка цена исках да разкажа тук и за живота на Валентин И. Комов от Ефремовския Уезд, с когото през 1950–1952 г. лежахме заедно в Екибастуз, но не помня достатъчно за него, а трябва по-подробно да се разкаже. През 1929 г., едва 17-годишно момче, той убива председателя на техния селсъвет и избягва. След този случай не може да просъществува и да се крие другояче, освен като крадец. На няколко пъти попада в затвора, и все като крадец. През 1941 г. е освободен. Немците го отвеждат в Германия, не мислете, че им сътрудничи! Не, бяга на два пъти, за което попада в Бухенвалд. Оттам го освобождават съюзниците. Остава ли на Запад? Не — под собственото си име („Родината ви прощава, Родината ви зове!“, се завръща на село, жени се и работи в колхоза. През 1946 г. е осъден по 58-и член за делото му от 1929 г. Освобождава се през 1955 г. Ако бихме могли да разгърнем по-подробно тази биография, тя би ни обяснила много нещо в руските съдби през тези десетилетия. При това Комов бе типичен лагерен бригадир — „син на ГУЛАГ“. (Дори в каторжния лагер не се поколебава да каже на началника при общата проверка: „Защо в нашия лагер е въведен фашистки ред?“.
Най-сетне би подходило за тази глава животоописанието на някой изтъкнат (по личните си качества и непоколебимостта на възгледите си) социалист; да се покажат дългогодишните му митарства по разместването на Големия Пасианс.
А може би твърде би подхождала тук и биографията на някой върл емведист като Гаранин или Завенягин, или друг някой по-малко известен.
Но, изглежда, не ми е съдено вече да направя това. Като прекъсвам тази книга в началото на 1968 г., доста се съмнявам, че ще имам възможност да се върна към темата на Архипелага.
А и стига толкова, пиша я вече двадесет години.

  • Александър Солженицин – ,,Архипелаг ГУЛАГ.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *