ДВЕ ОТ НАЙ-ОГРОМНИТЕ ИЗМАМИ, КОИТО СА СЪТВОРЯВАЛИ ЕЛИТА – ХОЛОКОСТЪТ И 11 СЕПТЕМВРИ

Концлагерът Аушвиц край Краков се явява мястото, където уж били убити милиони евреи. Веднага след войната плъзват слухове, че в лагерите Дахау и Берген-Белзен също са били осъществявани масови убийства в газови камери, но скоро става ясно, че това не са газови камери. Тогава историята за геноцида се премества на изток, в лагерите на територията на Полша, особено в Аушвиц. Но тъй като тези лагери са се намирали в съветска окупационна зона, никой не може да каже колко състоятелни са тези твърдения. В продължение на единадесет години след края на войната, руснаците не разрешават на никого да посети Аушвиц, а по това време те работят по изменението облика на лагера, за да му придадат вид, съответствуващ на легендата за милионите унищожени там. Те даже построяват комин, който води до несъществуваща пещ!
Това не е единственият подобен трик. В Бабий Яр например, повечето от погребаните там жертви са загинали от ръката на палачите на ГПУ и НКВД. Те са били погребвани още от 20-те години, обаче и до ден-днешен там стои паметник, показващ че на това място немците са разстреляли 200 000 мирни жители. В течение на почти петдесет години руснаците заблуждават, че убийството на полските офицери в Хатин е дело на хитлеристите, те даже създават село Хатин в Белорусия за да отвлекат вниманието от истинското Хатин, докато Горбачов не е принуден да признае, че престъплението е извършено от сталинисткия режим. Руснаците също така твърдят, че масовите убийства във Виница са дело на немска ръка, въпреки че всички веществени доказателства събрани от международна комисия по време на детайлни разкопки и изследване на труповете, сочат кървавата ръка на Сталин.
Аушвиц е бил най-големият и най-важният индустриален център, произвеждащ материали за войната. Там са се намирали заводите за производство на синтетично гориво и каучук, построени от фирмата „И. Г. Фарбен“ (J. G. Farben Industrie) в които работели затворниците. Там са се намирали също така и заводите на Круп, други мощни компании, селскостопанска изследователска станция, оранжерия и ферма за отглеждане на расови говеда. Записките за посещенията на Химлер в Аушвиц показват, че главната цел на неговите визити са били инспекция и оценка на промишленото производство. Когато посетил Аушвиц през март 1941 година заедно с ръководители на фирмата „И. Г. Фарбен“, той заповядал да се разшири лагера с цел побирането на 100 000 затворници. Това решение противоречи на преписваното му участие в унищожаване на затворниците.

Все повече и повече милиони:
Според слуховете, около 3 000 000 (три милиона) хора са изтребени в Аушвиц, даже някои споменават цифрата четири и даже пет (!) милиона. 4 000 000 е сензационната цифра съобщена от съветското правителство, след като то провело „разследване“ на територията на лагера по същото време, когато това правителство се опитва да прехвърли вината за убийствата в Хатин върху немците. Райтлингер признава, че броят на убитите в Аушвиц и други източни лагери произлиза от следвоенните комунистически режими в Източна Европа. „Веществените доказателства“ от „лагерите на смъртта“ на територията на Полша са събрани основно след войната от полски държавни комисии или от Централната еврейска комисия в Полша („The Final Solution“, стр. 631). Обаче не е представен нито един свидетел, който да потвърди съществуването на газови камери.
Бенедикт Каутски, който прекарва осем години по концлагери, от които три в Аушвиц, заявява в своята книга „Teufel und Verdammte“, (Цюрих, 1946 г.), че не по-малко от 3 500 000 евреи са били убити именно в този концлагер. Това е един забележителен факт, защото, както сам той пише, никога не е виждал газова камера.
Той пише: „Аз бях затворен в големите немски концлагери. Обаче трябва да призная, че нито в един от тях не съм виждал газови камери“ (стр. 272) Единствената екзекуция, която той някога е наблюдавал, е екзекуцията на двама поляци, които били разстреляни за убийството на двама евреи. Каутски, когото прехвърлят от Бухенвалд в Аушвиц през октомври 1942 година, за да работи във фабриката на Буш, подчертава в своята книга, че основната цел на концлагерите е била използването на затворниците в качеството на работна сила. Но той не казва как тогава може да обясни пълното противоречие в политиката за унищожаване на евреите, която уж се е провеждала по това време. Масовото унищожаване на хора в Аушвиц уж се е провеждало между март 1942 година и октомври 1944 година. Тогава, ако приемем цифрата 3 000 000 като достоверна, то това означава, че там са били убивани 94 000 души за месец или 3 350 за ден, в продължение на две години и половина. А как са се избавяли от всички трупове, за които и до днес не е открит нито един масов гроб, нито една могила от кости и никой никога не е виждал планината от въглища, която би била необходима за изгарянето на всички тези трупове? Въпреки това Райтлингер заявява съвсем сериозно, че в Аушвиц немците убивали и изгаряли по 6 000 (!) на ден. Шест хиляди на ден означава, че до октомври 1944 година са били унищожени повече от 5 000 000! Но даже и това не е предел на фантазиите сред привържениците на легендата за планомерното изтребление. Олга Лендел в своята книга „Петте комина“, Лондон, 1959 година, надскача всички възможни граници. Признавайки, че е бивш затворник от Аушвиц тя казва, че там изгаряли в крематориумите не по-малко от 720 трупа на час, 17 280 на денонощие! Тя даже заявява, че 8 000 трупа са били изгаряни за едно денонощие (стр. 80). Но при такива темпове немците биха убили повече от 8,5 милиона души за година. А това означава, че от март 1942 година до октомври 1944 година в Аушвиц са убити повече от 21 милиона души! С цели 6 милиона в повече, отколкото цялото еврейско население на света!
Тук има и друго разминаване с реалността, което привържениците на легендата за масовото изтребление на евреите не могат да обяснят.
Под давление на фактите, даже Райтлингер е принуден да признае, че за периода от януари 1940 година до февруари 1945 година в Аушвиц са били регистрирани само 363 000 затворници („The SS Alibi of a Nation“, стр. 268), и не всички от тях са били евреи. Разбира се, твърди се че не всички от затворниците са били регистрирани. Но това твърдение не може да бъде доказано. Но даже и да допуснем, че нерегистрираните са били толкова колкото регистрираните, то това би означавало, че през Аушвиц са преминали 3/4 милиона, цифра, която даже и не се доближава до тези 3–4 милиона, които уж са били убити там. Съща така трябва да добавим, че голямо количество затворници са били преместени в други лагери по време на войната, а малко преди приближаването на фронтовата линия в близост до лагера, 80 000 човека са били евакуирани на запад. И накрая, няколко хиляди са останали в лагера в очакване на Съветската армия.
На затворниците от Аушвиц е бил предложен избор — или да си тръгнат с немците, или да останат и да чакат съветските войски. Ел Визел, един от най-големите опоненти срещу легендата за изтреблението, не остава в Аушвиц, а предпочита да си тръгне с немците.
А ето и още един пример на манипулация с цифри — Шиърър в своята книга „Възход и падение на Третия Райх“ потвърждава, че през лятото на 1944 година, не по-малко от 300 000 унгарски евреи са унищожени в продължение на 46 дни. (стр. 1156) Но това би означавало, че почти цялото еврейско население на Унгария, наброяващо 380 000 е било унищожено. Съгласно данните на Централното Статистическо Бюро в Будапеща, в Унгария пребивавали 120 000, а не 300 000 евреи. От тях 35 000 емигрирали, а 25 000 все още са се намирали в съветската окупационна зона в която по-рано те били доведени от немците за работа в трудовите отряди. По този начин остават около 60 000, които „изчезват“. Но съгласно Намен, около 60 000 са се върнали в Унгария, от където били по-рано депортирани, въпреки, че Райтлингер твърди, че тази цифра е завишена („The Final Solution“, стр. 497). Може и да е така, но отчитайки значителната емиграция на унгарските евреи през войната, можем да кажем, че броят на загиналите унгарски евреи е твърде незначителен.
Постепенно сред мъглата за геноцида на евреите, започват да изплуват нови факти за Аушвиц. Неотдавна излезе книгата „Лъжата за Аушвиц — разказ за преживяното от Тис Кристоферсон“, 1973. Немският юрист Манфред Рьодер, който пише нейния предговор, по-късно отпечатва тази книга в списание „Deutsche Burger — Initiative“. Това е разказ за Аушвиц от човек, който е бил там и е работил в лабораторията на фабрика, в която е изпратен от института на Кайзер Вилхелм за да изследва нови методи за получаване на синтетичен каучук. През май 1973 година, малко след публикуването на това повествование, еврейският „ловец на нацисти“ Симон Визентал пише до Франкфуртския съюз на юристите молба за започване на дело срещу Манфред Рьодер. И както може да се предполага, делото започва да се разглежда през юли, въпреки критиките в пресата. „Deutsche Wochenzeitung“ от 27 юли 1973 година публикува статията „Симон Визентал — новият гаулайтер на Германия?“ Повествованието на Кристоферсон е един от най-важните документи за Аушвиц. Той прекарва там цялата 1944 година и през това време посещава всеки един от лагерите влизащи в състава на комплекса Аушвиц, включително и Биркенау, където уж са се провели най-масовите екзекуции на евреи. Кристоферсон доказва, че всичко това е измислица.
Той пише: „Аз бях в Аушвиц от януари до декември 1944 година. След войната чух историята за масовите убийства, които били извършени от СС и бях поразен. Въпреки показанията на «свидетелите» и вестникарските репортажи, аз не вярвам, че това е ставало. По този повод казах много, но никой не ми повярва.“
Ние няма да разглеждаме детайлите от разказа на Кристоферсон, ще отбележим само, че те включват подробни описания на режима на затворниците, които безусловно се отличават от това, което пише в многобройните книги за масови изтребления. Ето какво пише той за уж съществуващия там лагер на смъртта: „По време на моите посещения в Аушвиц аз не видях нищо, което би могло да ме наведе на мисълта за използване на газови камери с цел ликвидиране на хора.“ В историите на „очевидците“ могат да се срещнат такива „детайли“ като миризма на горящо човешко месо, разстилаща се над лагера. Според Кристоферсон това е пълна измислица.
Недалече от лагера се е намирал стоманолеярен завод и миризмата от него естествено не е била от най-приятните (стр. 33). Райтлингер потвърждава, че там е имало пет стоманолеярни пещи и пет пещи за обгаряне на кокс, които заедно с фабриката на Бун, представляват лагера Аушвиц ІІІ (стр. 452). Кристоферсон не отрича съществуването на крематориум в Аушвиц. „Там бяха около 200 000 човека и във всяко градче с толкова население има крематориум. Естествено и там умираха хора, но това не бяха само затворници.“
Съпругата на началника на Кристоферсон, например, също е починала по онова време.
Нивото на подпочвените води около Аушвиц е много високо и погребението на трупове в тези места е невъзможно. „В Аушвиц нямаше тайни“, пише Кристоферсон. „През септември 1944 година комисия от Червения кръст пристигна там за инспекция. Те особено много се интересуваха от лагера Биркенау, но провериха също така и другите лагери от комплекса Аушвиц.“
Потвърждението че се е извършило масово унищожение на хора не издържа никаква критика, като се има предвид колко много и различни комисии са преминали през лагера. Кристоферсон описва посещението на своята съпруга в Аушвиц и добавя „… този факт, че роднините можеха да пристигнат по всяко време, показва доколко открит е бил режимът в лагера. При нас едва ли можеха да идват посетители, ако в Аушвиц се провеждаше унищожаване на хора“ (стр. 27).
След войната до Кристоферсон достигат вести, че в Аушвиц е имало голямо здание с огромен комин. „Навярно, пише той, искаха да го представят като гигантски крематориум. Обаче аз не видях там такова здание.“
Райтлингер твърди, че всичко е било разрушено и напълно изгоряло. Що се касае до свидетелите, това е видяно само от един евреин, някой си Бендел. Други свидетели досега не са открити (Райтлингер, 457). Стандартна история — когато нещата достигат до веществени доказателства, тях просто ги няма — зданието е „разрушено“, документът е „загубен“, заповедта е „устна“, „очевидецът“ е починал…
Днес в Аушвиц има крематориум, който показват на туристите и говорят, че там са били унищожени милиони човешки същества.
Съветската държавна комисия, която провежда „разследване“ в Аушвиц, обявява на 12 май 1945 година, че се е стигнало до заключението, че в течение на съществуването на Аушвиц фашистите са убили там не по-малко от 4 000 000 човека. Но даже и такъв привърженик на легендата за масовото изтребление като Райтлингер назовава тази цифра „несериозна“ (стр. 460).
Трябва да се отбележи, че единственият обвиняем, който не е изправен пред съда по време на процеса за Аушвиц проведен в 1963 година във Франкфурт, е Рихард Бер, който става комендант след Рудолф Хес. Въпреки факта, че е в отлично здравословно състояние, той неочаквано умира в затвора малко преди началото на процеса. И както отбелязва вестник „Deutsche Wochenzeitung“ от 27 юли 1973 година, той умира при загадъчни обстоятелства. Неговата внезапна смърт непосредствено преди даването на показания е подозрителна, имайки предвид една статия в парижкия вестник „Ривавол“, в която се казва как Бер твърдял, че в Аушвиц не е имало никакви газови камери.
Показанията на Кристоферсон се явяват значително допълнение към другите доказателства за това, че Аушвиц е бил военнопромишлен комплекс в който влизали около 30 различни фабрики. Той е бил толкова голям, че през неговата територия преминавала железопътната магистрала Краков-Виена. И въпреки това, че там се е използвал принудителния труд на затворниците, унищожаване на хора в лагера не е имало.

Варшавското гето:
Твърди се, че уж полските евреи са пострадали повече от всички в резултат на „планомерното масово изтребление“ и не само в Аушвиц, но и в Треблинка, Собибор, Белзек, Майданек, Челмно, а неочаквано и някои други се превръщат в „лагери на смъртта“.
„Гвоздеят на програмата“ в тази легенда се явява, разбира се, въстанието във Варшавското гето през април 1943 година.
Това въстание се представя като кулминацията на протеста против „лагерите на смъртта“. То уж започва, когато детайли от секретно съвещание между Хитлер и Химлер достига до жителите на гетото. Тази история много добре илюстрира как е създадена легендата за „масовото унищожение“ на евреите. Евакуацията на гетото през 1943 година често се представя като унищожаване на полски евреи. А след публикуване на книги като „Стена“ на Джон Хърси и „Изход“ на Леон Урас, събитията в това гето буквално се обгръщат с митология.
Реалната ситуация е такава — когато немците окупирали Полша, те събрали всички евреи в гето от съображения за безопасност. Вътрешната администрация на гетото се е намирала в ръцете на евреи. В гетото са се използвали специални пари, които били пуснати в обръщение с цел по-ефикасна борба със спекулата. Не трябва да се забравя, че тези мерки са въведени при военни условия. Разбира се, гетото съвсем не е било привлекателно място, но то в никакъв случай не може да е инструмент на геноцида. В много публикации се заявява, че гетото се е използвало за унищожаване на евреите наред с концлагерите, тъй като там са ги морили с глад.
Това не съответства на действителността. В гетото е съществувало значително ниво на икономическа дейност и тези, които работели, са имали възможност да си осигурят сносен живот.
Организирането на служба за социална обезпеченост е било вече работа на еврейската администрация на гетото. Точно за това е било създадено самото гето. Евреите да живеят сред свои, в своя среда. Богатите и там живеели в разкош, в гетото е имало не само ресторанти, но и нощни клубове! Така че евреите са били длъжни да проявят повече грижи за своите събратя, а средства за това в гетото е имало достатъчно.
Ние вече споменахме, че според преброяването на населението през 1931 година, броят на евреите в Полша е бил 2 732 600 и че след бягството им в Съветския Съюз, не повече от 1,1 милиона остават под немски контрол. Обаче тези факти не пречат на Манвел и Франкъл да твърдят, че в Полша е имало повече от 3 000 000 евреи когато Германия започва войната и че през 1942 година два милиона все още са очаквали смъртта си (стр. 140).
През лятото на 1942 година Химлер заповядва да започне преселването на полските евреи от гетото и другите райони в лагери за принудителен труд. Както заявяват всички привърженици на легендата за унищожението, всички тези евреи са били убити, но всъщност те са използвани само като работна сила. Доколко строг е бил режимът в гетото може да се съди по факта, че по време на неочакваното си посещение във Варшава през януари 1943 година, Химлер открива, че 24 000 евреи, които били регистрирани като работещи във военно предприятие, всъщност били заети нелегално като шивачи и майстори по обработването на вълна и кожа (Манвел и Франкъл, стр. 140). След шест месеца мирна евакуация, когато в гетото остават само около 60 000 евреи, избухва въстанието.
То започва на 18 януари 1943 година. Манвел и Франкъл признават, че евреите, които участвали във въстанието, в продължение на доста време тайно пренасяли и укривали оръжие. След това, в един ден, техните бойни групи нападнали охраната занимаваща се с отправяне на поредния ешелон към лагерите. Въстаниците са подпомогнати от партизаните на Армията на Крайова и Полската работническа партия. След това на немската армия не й оставало нищо друго освен да атакува въстаниците, които между другото, са били така добре въоръжени, че се е наложило немците да използват даже и авиация.
Можем да си представим колко „строг“ е бил режимът в гетото, след като е възможно да се натрупа толкова голямо количество оръжие и боеприпаси (!), а също така и да се създаде боеспособна организация и даже да се построят отбранителни съоръжения!
Немските загуби при потушаване на въстанието, включително и поляците, воюващи на немска страна, наброяват 101 човека убити и ранени. Упоритата съпротива на въстаниците срещу превъзхождащата ги сила довела примерно до 12 000 убити и ранени (евреи и поляци), болшинството от тях загинали в горящите домове. 56 000 след това били преселени по други места.
Много евреи в гетото били против действията на еврейската въстаническа организация и съобщавали на немците за нейната дейност.
Във Варшава е имало две въстания — в гетото през 1943 г. и непосредствено преди идването на съветските войски през 1944 г.
Варшавското въстание, а също така и депортацията на евреите в концлагерите, създават благоприятна почва за възникването на всякакъв род легенди относно съдбата на полските евреи — най-голямата еврейска общност в Европа.
Еврейският Обединен комитет по разпределението, в данни приготвени за Нюрнбергския трибунал, съобщава че през 1945 година в Полша остават само 80 000 евреи. Също така се съобщава, че в Германия и Австрия не е имало преместване на полски евреи, което противоречи на факта, че много полски евреи са арестувани от американските и английски окупационни власти за спекула.
А когато комунистическият режим в Полша се оказва неспособен да предотврати масовия погром в Килце на 4 юли 1946 година, повече от 150 000 полски евреи бягат в западната окупационна зона. Тяхната поява предизвиква значително объркване в правителствените кръгове на окупационните държави и за да се избегне грандиозния скандал, емиграцията на тези евреи в САЩ и Палестина е осъществена в рекордни срокове. След тези събития броят на полските евреи преживели немска окупация е значително „преразгледано“ и в Американския еврейски алманах за 1948–49 г. се посочва числото 390 000, което е значителен скок на по-рано посочената цифра от 80 000.
Сигурни сме, че и това число може да бъде увеличено.

От това, което ние видяхме, става очевидно, че цифрата шест милиона убити евреи е само един мъгляв „компромис“ между няколко необосновани оценки. Не съществуват никакви документални данни, потвърждаващи тяхната правдоподобност. Обаче някои драскачи ги поднасят в такава форма, че тази легенда може да заприлича на истина.
Например лорд Ръсел от Ливърпул, в своята книга „The Scourge of Swastika“ заявява, че „не по-малко от пет милиона евреи са умрели в немските концлагери“, удовлетворявайки самия себе си, като поставя своите „анали“ между тези, които твърдят за шест милиона и тези с предпочитание за четири милиона. Но той признава: „Точният брой никога няма да бъде известен.“
Но, ако е така, то на какво основание той твърди, че са загинали „не по-малко от пет милиона“?
Обединеният комитет по разпределението предпочита цифрата 5 012 200, а еврейският „експерт“ Райтлингер предлага нова цифра 4 192 200 „изчезнали евреи“, от които по негова преценка, една трета умрели, вследствие естествени причини. Но това снижава броят на убитите до 2 796 000. Обаче М. Перлцвайг, делегат от Ню Йорк на Световния еврейски конгрес, заявява на пресконференцията в Женева през 1948 година: „Цената на падането на национализма и фашизма е фактът, че седем милиона евреи загубиха живота си благодарение на жестокия антисемитизъм“.
Понякога цифрата нараства до осем милиона, даже до девет. Както вече ние казахме, нито една от тези цифри даже и не се доближава до реалността. Фантастични преувеличения!
Първото съобщение за масово изтребление на евреи от нацисти е направено от сталинския агент Леон Фойхтвангер през 1936 година. Равинът Вайз и Световният еврейски конгрес подхващат тази история и добавят към нея още повече ужаси, а в 1942 година съюзниците изготвят декларация на тази тема. Но те самите не вярвали на тази своя пропаганда. Те например, интензивно бомбардирали фабриката за синтетично гориво в Аушвиц, но не докосвали онази част от лагера, в която се твърдяло, че се намират газовите камери.
Интересен факт — но нито Чърчил, нито Айзенхауер пише в своите мемоари за газовите камери.
Фантазиите на равина Вайз не се спират до газовите камери. Той започва да бълнува, че немците добивали сапун от труповете на убитите еврейски затворници. Тази линия подхващат дори съветските обвинители в Нюрнберг. Разбира се, днес никой сериозен историк не приема всичко това за сериозно. Ехуд Бауер, професор в Еврейския университет потвърждава: „Техническите възможности за превръщане на човешката мазнина в сапун не са били известни по онова време. Затворниците от концентрационните лагери са били в състояние да повярват във всяка история на ужаса и това е било напълно изгодно за нацистите. Нацистите са извършили толкова много ужасии по време на войната, че не е трудно да повярваме във всяка приказка.“
В 1943 година евреинът Рафаел Лемкин казва в книгата си „Проявите на нацистите в Европа“, че нацистите унищожили милиони евреи, даже повече от шест милиона. Това заявление е направено през 1943 година и е много забележително, защото масовото унищожение уж започва през лятото на 1942 година. При такива „темпове“ цялото еврейско население на света би било унищожено до 1945 година.
Впрочем същият този Лемкин съставя по-късно конвенция на ООН за геноцида, съгласно която било предложено „расизмът“ да се счита за противозаконен.
След войната пропагандните свидетелства достигат още по-фантастични измерения. Курт Херщайн, който твърди, че е антифашист, успял да проникне в СС, отговаря на въпроса на френския офицер Раймонд Картър, че самият той е уверен как не по-малко от 40 000 000 (!) затворници в концлагерите са били убити в газовите камери. В своя първи меморандум от 26 април 1945 година той снижава цифрата до 25 милиона, но даже тази „занижена“ оценка била твърде необхватна за французите и в неговия втори меморандум, който той подписва в Ротгвайл на 4 май 1945 година, намалява цифрата до 6 милиона, което впоследствие се използва на Нюрнбергския процес.
Между другото, Херщайн е осъждан в 1936 година за изпращане на аморални материали по пощата, един малък детайл за илюстрация на неговия характер.
Малко след като написва своите меморандуми е обявено, че той се е обесил в килията на затвора Шерше Миди в Париж.
В своите спомени Херщайн потвърждава, че по време на войната той предавал информация за масови екзекуции на евреи на шведското правителство чрез немски барон, но по необясними причини неговите донесения се произнасяли под сурдинка. Той твърди също така, че през август 1942 година съобщил на посланика на Римския Папа в Берлин за съществуваща програма за унищожаване на евреите, но му било предложено да напусне зданието на правителството.
Мемоарите на Херщайн съдържат фантастични показания. Той пише например, за това как е наблюдавал масови екзекуции (12 000 за един ден в лагера Белзек), съобщава също така за визита на Хитлер в концлагер в Полша през юни 1942 година, въпреки, че е всеизвестно, че Хитлер никога не е посещавал този лагер.
Фантастичните преувеличения на Херщайн са направили повече за дискредитирането на легендата за масовото унищожение, отколкото кое да е друго заявление. Берлинският евангелист епископ Вилхелм Дибелиус се изказва за тези меморандуми като за „незаслужаващи доверие“. Показателен е фактът, че въпреки всички опровержения, правителството на ФРГ пуска през 1955 година изданието на втория меморандум, за разпространение в училищата. В него се твърди, че Херщайн се е ползвал с особеното доверие на Дибелиус и че този меморандум е „правдив без никакво съмнение“. Това е един поразителен пример за това как необосновани обвинения за геноцид, уж извършващ се при Хитлер, могат да се поддържат в сегашна Германия.
Историята за шестте милиона евреи, които уж били убити по време на войната, е приета от Нюрнбергския трибунал на базата на заявленията на В. Хетл. Хетл е един от помощниците на Айхман, преди края на войната е работил за американското разузнаване и като допълнение на всичко това се е занимавал с писателска дейност, написвайки няколко книги под псевдонима Валтер Хаген. Хетл също така е работил и за съветското разузнаване чрез двама еврейски емигранти от Виена — Пергер и Вербер, които впоследствие се появяват на Нюрнбергския процес в униформите на офицери от американската армия.
В своите писмени показания от 26 ноември, той заявява, че Айхман „му казал“ през август 1941 година в Будапеща, че шест милиона били убити. Но по-късно самият Айхман отрича всичко това пред съда. Като се вземе предвид, че Хетл работи и за американците, и за руснаците, то фактът, че прави първото си заявление за масовите убийства едва след войната, е меко казано странен.

Отсъствие на веществени доказателства:
Длъжни сме да подчертаем, че не съществува нито един документ, който да докаже, че немците са планирали, а още по-малко, са провеждали политика на изтребление на евреите. В книгата на Поляков и Фулф „Третият Райх и евреите — документи и очерци“, Берлин, 1955 година — всичко, което двамата автори са съумели да съберат, се основава на изстискани показания на хора като Хетл, Олендорф и Вислицени, последният под натиск в съветски затвор. В отсъствието на каквито и да било доказателства Поляков е принуден да напише: „Тримата или четиримата души, които основно са били въвлечени в разработката на плановете за пълното унищожение на евреите, са вече мъртви и никакви документи не са достигнали до нас.“
Много удобно. Съвсем очевидно е, че и „плановете“ и тези „трима или четирима човека“ са само едни мъгляви бръщолевения от страна на авторите.
Но документите, които са се запазили, съвсем не говорят за изтребление и „изследователи“ от типа на Поляков и Райтлингер правят удобно заключение, че плановете и заповедите са били изключително „устни“.
Привържениците на легендата за масовото изтребление считат, че разбирайки тяхната престъпна същност, „заповедите“ били устни. Обаче Хитлер е подписвал заповеди за медицинско умъртвяване на умствено болни хора, които затрили десетки хиляди немци, издавал е заповеди за разстрел на диверсанти от съюзническите армии, попаднали в плен; заповеди да се екзекутират съюзнически летци, взели участие в бомбардирането на немски градове; заповеди за разстрел на съветски комисари. Защо тогава той изведнъж решил, че заповедите да се унищожават евреите, „де факто“ намиращи се в състояние на война с Германия, трябва да бъдат „устни“? След като не откриват писмена заповед, „историците на геноцида“ даже прибягват до умишлено неточно превеждане речите на Хитлер.
Това е просто несериозно! Според тях, заповедите за унищожение на евреите са обгърнати с такава секретност, че се налага те да се предават само в устна форма, а в същото време се опитват да открият в речите на фюрера, предавани по радиото, указания за подобна политика!
Без да се съобразяват с факта, че не съществуват никакви доказателства, те предполагат, че осъществяването на плана за изтреблението на евреите би трябвало да започне през 1941 година, заедно с депортацията на евреите към източните концлагери на територията на Полша, като например в гигантския промишлен комплекс Аушвиц край Краков. Съвършено необосновано предположение се явява твърдението, че преместването на евреите на изток, уж означава последващо унищожение на затворниците.
Манвел и Франкъл също изказват предположения въз основа на „устните заповеди“, добавяйки, че на никого не е било разрешено да присъства на тези заседания и никакви протоколи не са били водени. Отново няма никакви доказателства, че подобни заседания са били въобще провеждани.
Уилям Шиърър, в своята книга „Възход и падение на Третия Райх“, също обгръща с мълчание всички доказателства. Той твърди, че заповедта на Хитлер за унищожаване на евреите, не е била напечатана, тъй като не е намерено нито едно нейно копие. Тя вероятно е била подадена в устна форма на Гьоринг, Химлер и Хайдрих, които на свой ред са я предали по-нататък (стр. 1148).
Типичен пример за „доказателства“ използвани в полза на легендата за изтреблението, може да се намери при Манвел и Франкъл. Те цитират меморандума от 31 юли 1941 година изпратен от Гьоринг на Хайдрих, който започва така: „Допълвайки задачата, която ви беше дадена на 24 януари 1939 година, за решаване на еврейския проблем чрез емиграция и евакуация по най-добрия начин при съществуващите условия…“
Меморандумът предписва „пълно разрешаване на еврейския въпрос в тази част на Европа, която се намира под немски контрол“ и това включва подготовката на организацията на финансовата и материалната база, необходима за това. Манвел и Франкъл признават, че това означава концентрация на изток.
С една дума меморандумът предписва създаването на план за окончателно разрешаване на еврейския проблем въз основа на емиграция и евакуация, както е било решено още в самото начало. В него няма никакви указания за унищожаване на хора, но въпреки това Манвел и Франкъл ни уверяват, че меморандумът е съставен именно с такава цел.
Те говорят за някаква „истинска същност“ на израза „окончателно решение“, която уж Гьоринг предал на Хайдрих в устна форма (стр. 119). „Удобството“ на тези „устни заповеди“ за определен тип историци е очевидно. Заключителните детайли на плана за унищожение на евреите е трябвало уж да бъдат доуточнени на конференцията във Ванзее на 20 януари 1942 година, която е председателствана от Хайдрих (из книгите на Поляков „Третият Райх и евреите“, стр. 120, и Райтлингер „Окончателно решение“, стр. 95). На нея присъствали представители на всички немски министерства. Мюлер и Айхман представяли ръководството на Гестапо. Райтлингер, Манвел и Франкъл считат, че стенографският запис от тази среща се явява тяхното главно доказателство относно плана за геноцида, но всъщност нещо подобно даже не е споменато и те, колкото и да е парадоксално, сами признават това. Те „обясняват“ това по следния начин: „Стенографският запис отразява официалния език, който замаскира реалния смисъл на използваната терминология.“ („С нищо несравнимото престъпление“, Лондон, 1967, стр. 47), което просто означава, че те интерпретират документа така както им е изгодно.
На самия процес Хайдрих казва, че Гьоринг му е заповядал да организира решението на еврейския проблем. Той описва плана за еврейската емиграция, потвърждава, че войната е направила Мадагаскарския план нереален и продължава: „Програмата за емиграция бе заменена с евакуация на евреите на изток, като следващо възможно решение в съответствие с предишните разпореждания на фюрера. Там те щяха да бъдат използвани в качеството на работна ръка.“ И това ако означава някакъв секретен план за унищожението на евреите! Обаче Пол Расиние, французин, който бил интерниран в Бухенвалд и който по-късно провежда множество проучвания относно системата на немските концентрационни лагери, потвърждава, че меморандумът отразява това, което е написано в него — концентрация на евреите на изток и използването им за работа. „Там те щяха да се намират до края на войната, до възобновяване на международните преговори, които биха решили тяхното бъдеще. Това решение беше прието на конференцията във Ванзее“ („Реалният процес Айхман“ стр. 20).
Но Манвел и Франкъл въобще не се смущават от пълното отсъствие на доказателства за уж планираното масово унищожение на евреите. Те пишат, че на конференцията във Ванзее участниците избягвали каквито и да били споменавания за убийствата. Хайдрих предпочитал израза „трудовите отряди на изтока“ (из книгата „Х. Химлер“, стр. 209), обаче те не споменават защо изразът „трудовите отряди на изтока“ не трябва да означава именно това, което е написано.
Според Райтлингер и някои други, Химлер, Хайдрих, Айхман и комендант Хес обменяли помежду си множество директиви, в които открито се споменавало за „изтребление“, но нито един от тези важни документи не е достигнал до нас.
Пълното отсъствие на документални доказателства в поддръжка на съществуването на план за изтреблението на евреите става повод за реинтерпретация на тези документи, които са достигнали до нас.
Някои изследователи, например считат, че един документ за депортация представлява остроумен начин да се говори за унищожаване на хора. Манвел и Франкъл твърдят, че се е използвала различна терминология за да се завоалира геноцида. Такива думи, според тях, включват „Aussiedlung“ — изселване и „Abbeforderung“ — в преносен смисъл, преместване (също там, стр. 265). По такъв начин, както ние вече казахме, думите вече уж не означават това, което те изразяват, освен ако общоприетият им смисъл не се вписва в определена теория. Такъв подход, естествено, довежда до невъобразими преувеличения, като например, интерпретацията на директивите на Хайдрих за „трудовите отряди на изтока“. Друг пример се явява заповедта на Химлер за преместването на евреите на изток, т.е. „за да бъдат убити“, както се твърди в книгата (пак там, стр. 251). Райтлингер, който също не притежава никакви доказателства, прави същото, заявявайки, че от думите и изразите, произнесени на конференцията във Ванзее, очевидно може да се направи извод, че се планира „убийството на цяла раса“ (отново там, стр. 98).
Внимателното изучаване на документите се явява много важно, тъй като опровергава всички тези необосновани твърдения, които са в основата на легендата за масовото унищожение. Немците са записвали всичко изключително акуратно, до най-малкия детайл, обаче сред хилядите пленени документи на СД, Гестапо, Главният отдел на Службата за безопасност на Райха, документите от кабинета на Химлер и в директивите на самия Хитлер няма нито една дума за изтребление на евреи или за изтреблението на който и да е. Това даже е признато от Световния център за съвременна еврейска документация в Тел Авив.
Опитите да се открият завоалирани призиви за геноцид в речите на нацистките ръководители, от типа на тези, които Химлер отправя към офицерите от СС в Позен през 1943 година, също не се увенчават с успех. Показанията, направени на Нюрнбергския процес ние ще разгледаме в следващата глава.

  • Ричард Харууд – ,,Лъжата за шестте милиона.“

,,Евреите можеха да имат Уганда,
Мадагаскар и други места за установяване на еврейско Отечество, но те не искат нищо друго освен Палестина.
Не защото водата на Мъртво море, като се изпари, ще произведе пет трилиона долара от металоиди и метали на прах; не защото под земята на Палестина има петрол двадесет пъти повече отколкото резервите на двете Америки заедно, а защото Палестина е кръстопътя между Европа, Азия и Африка. Защото Палестина е истинският център на изградената световна политическа система и
стратегически център за световен контрол.“

  • Наум Голдман, президент на „World Jewish Congress.“

,,Факт е, че нацистите никога не са използвали телата на евреите по какъвто и да е начин
за производство на сапун.“

  • Дебора Липщат, професор по съвременна еврейска история.

Един от братята на Джордж Буш е работил с компанията, която е била отговорна за сигурността на Световния търговски център.
Групата „Карлайл“, която има близки връзки с династията Буш, провежда пресконференция ден след атаката. В което няма нищо странно, освен това, че сред ръководството й се откроява един от братята на Осама
бин Ладен…

Осама бин Ладен е агент на ЦРУ под името Тим Осман.
Вкаран е в САЩ в края на пролетта на 1986 г. за среща с правителствени агенти в хотел „Хилтън” в Шърман Оукс, Калифорния. Бившият старши специален агент от ФБР Тед А. Гъндерсън потвърждава тази среща и казва, че той е бил един от присъстващите.

,,Самолетите, които се врязаха в кулите, са просто постановъчно зрелище. Властите имаха определени причини, за да накарат обществеността да повярва, че кулите са паднали сами. Аз съм сигурен, че кулите бяха минирани…“
ФБР съставя списък с имената на 19 терористи извършили атентата на 11 септември,
но става ясно, че някои от тях и до днес са живи.
терористите въобще са били на борда на самолетите, че . Съществуват малко доказателства, че терористите въобще са били
на борда на самолетите.
Поне двама от тях
са били осведомители на
ФБР една година преди
терористичните актове.

  • Джон Д. Уайндхем, доктор по философия в
    областта на
    физиката в
    Кембриджския университет.

„Пророците“ играят на Борсата?
Малко преди злощастните събития на борсата се правят някои съмнителни спекулативни операции. Тайнствени играчи залагат на рязкото падане на котировките на Юнайтед Еърлайнс и на Американ Еърлайнс – компании, чиито
самолети по някаква случайност са използвани в атентатите. Изкупени са хиляди акции. След като се разчува, никой не се появява, за да получи приходите, възлизащи на
милиони. По статистически съображения с деликатен характер борсовите оператори веднага изключват хипотезата за евентуално съвпадение на събитията. Броят на
закупените акции надхвърля 600 на сто от обичайния обем
на обмяна! И въпреки че и ЦРУ, и фБР им ат задачата да
контролират непрекъснато този род операции, именно за
да п редотвратят случаите на търговия с вътрешна информация, накрая пак са изненадани.
Уолстрийт отваря отново след два дни
След разрушаването на Кулите близнаци Американската агенция за обществено здраве обявява, че въздухът в района на Манхатън е опасен за дишане заради огромните
количества токсичен прах, разпръснат в околната среда.
Експертите, назначени по случая, предупреждават, че е
нужно доста време, преди да отворят офисите, опасно замърсени с азбест. Въпреки това, фБР налага свое виждане
и само след два дни ж и вотъ т се връща към нормалното си
функциониране.
За няколко години много хора умират от рак, а хиляди
заболяват от различни болести заради ежедневното поглъщане на отровния прах. Тръгват обвинения срещу администрацията и се открива процес срещу отговорните, които са разрешили да се възобнови работния процес във все
още замърсените сгради. В крайна см етка американското
правителство е осъдено да изплаща десетки хиляди искове
за обезщетение поради нанесени физически увреждания.
О става обаче да изясним защо фБР поиска да бъде от ­
ворен районът след толкова кратко време. Като се знае, че
Кулите близнаци са разположени близо до офисите на Уолстрийт, отговорът на подобен въпрос се оказва логичен и
елементарен. Може да се предполага, че ФБР получава разпореждания от високо, за да позволи незабавното отваряне
на борсата – игралната маса на силните на деня. Що се от ­
нася до почти съзнателното отравяне на хората, които са
заставени да се върнат на работа във все още замърсената
територия, не може да има съмнения за самоличността на
поръчителите, отговорни за подобно разпореждане. И за да
разсеем напълно съмненията, припомняме отново древния
латински постулат Cui prodest (Кому е изгодно).
Саботажът на американската въздушна отбрана
Според администрацията на Буш американските въздушни сили си дават см етка за опасността, когато вече е твърде късно. Като се има предвид фактът, че американската военна отбрана е най-сигурната и ефективната в
света, едва ли някой самолет може да порази негови обекти
без съучастието на тайните служби. Съгласно процедурите за прихващане на Северноамериканското военновъздушно космическо командване (NORAD), които и днес са в сила, в момента, когато контролните кули засекат самолет,
който е променил курса си и не отговаря на съобщенията,
изтребителите-прихващачи незабавно трябва да излетят,
застигайки нарушителя. Веднъж стигнали до целта, трябва да проверят причините за промяната на курса (метеорологични условия, технически проблеми, неразположение
на някой от екипажа, отклоняване и т . н.) и да окажат съдействие според случая. Макар и в базата Андрюс – на няколко километра от
Пентагона, да са разположени няколко ескадрили с изстребители-прихващачи F-16, готови да стигнат за не повече
о т 20 минути до отклонилия се самолет, на националното
командване са му били необходими цели 75 минути, преди
да издаде заповед за излитане. Необяснимо е защо повече
от час и петнайсет минути след обявената тревога бойните машини не помръдват от местата си. Подобна заповед
може да се даде единствено от високите ръководни кръгове. Още по-странно е обстоятелството, че офицерите, отговорни за невероятното закъснение, са наградени с повишение в чин вместо да бъдат разследвани.
Доналд Рьмсфелд оглавява процедурите за прихващане
През месеците, предшестващи атентатите , откриваме и промяна в установените правила за действие в американското въздушно пространство. Документът е с дата 1 юни 2001 г. и е адресиран до началника на въоръжените сили.
В т . 2 на практика се изтрива предшестваща заповед, която датира о т 1997 г. В т . 4 се пояснява, че Гражданската авиация поема пълната отговорност (преди това споделяна с NORAD) за намесата на силите на реда в случаите на от ­
клонили се от курса си самолети, като координационен център за подобни операции става Централният военен щаб, на
пряко подчинение на Министерството на отбраната.
С други думи, точно 3 месеца преди атаки те контролът на въздушния трафик минава на пряко подчинение на Доналд Ръмсфелд, министър на отбраната, който може да
предприема действия и да взима решения за инциденти на
национална територия.
Невероятните въздушни пирати
Само по една точка от официалната версия мнението
на най-опитните граждански и военни пилоти съвпада. И
това е, че е невъзможно въздушните маневри, извършени
по време на атаката над Кулите близнаци, да са дело на начинаещи. Същ ествуват само две възможности, за да се
обясни по логичен начин случилото се: или самолетите са
направлявани към целта от джипи ес сигнал, или на борда
им е имало изключително опитни пилоти. И ако първата
хипотеза е недоказуема, втората със сигурност трябва да
бъде изключена. Защото според американските инструктори, обучавали предполагаемите арабски атентатори, нито един не е бил способен да пилотира дори прилично добре самолет.
Ако преди инцидентите американските служби изглеждат объркани и блуждаещи напред-назад, то непосредствено
след това стават невероятно активни. Само след 24 часа
фБР вече има в ръцете си списък с 19-те арабски терористи,
където фигурира и името на извършителя Осама Бин Даден
с прословутата си организация Ал Кайда. Обаче любопитната подробност, че 7 о т предполагаемите въздушни пирати
са живи и здрави, не се разгласява. П равителството така и
не прави запитване до ръководните кръгове на фБР, за да поиска обяснение за подобно противоречие във фактите. Като
че ли става дума за нещо незначително. Изчезналите черни кутии Всеки граждански самолет е длъжен да има на борда си
две черни кутии, които, както е известно, се изработват о т възможно най-устойчивия материал. Подобни устройства вече са доказали издръжливостта си дори при трагични разбивания в планини. В случая би трябвало да остан ат

Но са откри ти само тези о т полет UA-93 и полет,
от които, между другото, са взети данни, противоречащи на официалната възстановка на събитията. Обратно
на твърдението, че черните кутии о т взривилите се в Кулите близнаци самолети са напълно унищожени, фБР заявява, че е открил непокътнат сред развалините паспорта на
един от атентаторите. Сякаш хартиеният документ,
паднал от джоба на собственика, е оцелял при 800-те градуса, които се развиват при експлозията на самолетното гориво, за да се приземи после нежно сред руините, където по някакво чудо е открит…

При напускането на военновъздушните сили Буш-младши завързва близки отношения на сътрудничество със своя бивш боен другар Джеймс Р. Бат, който лично управлява
някои бизнес дела на фамилията Бин Ладен в Тексас. Основава свое дружество за въздухоплавателни услуги, веднага
след като продава самолет на Салем Бин Ладен – наследник
на една от най-мощните многонационални компании (втора
по големина в арабския свят), специализирана в областта
на строи телството – Саудин Бин Ладен Груп. Като доверен човек на семейство Бин Ладен Джеймс Р. Бат убеждава саудитите да финансират приятеля му Буш, за да създаде
Офшор Дрилинг – гигантско предприятие за сондажни съоръжения в нефтената промишленост в Тексас. Въпреки
огромните финансови средства, които получава, Джордж
Буш е на крачка да предизвика фалит на новата корпорация
и дъщерните й фирми (Харкен, Спектрум 7 и т.н.). За негов късмет обаче всеки път, когато е пред банкрут, други
дружества, които се контролират от саудити, му се притичват на помощ, като закупуват дялове и му поверяват управленски постове. Например Арк Енерджи – освен че го
спасява от дългове, го назначава и за съветник в ръководния
си състав. За богатото саудитско семейство тук става
дума да бъде оказана помощ не на кой да е, а на самия син
на президента на САЩ (който е и бивш директор на ЦРУ).
Но проблемите на Буш-младши не са свързани единствено с дългове, т е се отнасят и до незаконни финансови операции. През 1990 г. адвокати на Харкен Енерджи преду-
преждават съветника Буш да не продава акции, в случай че
получи негативна информация за състоянието на фирмата.
Седмица по-късно обаче Буш продава акции на Харкен на
обща стойност 848 000 долара. Само след два месеца Харкен обявява загуби за 23 милиона долара, като Буш успява
да избегне санкциите на надзорния орган на американската
борса благодарение на намесата на Робърт Джордан – съдружник о т адвокатската кантора на Джеймс Бейкър. И така, когато Буш-младши е избран за президент, в
знак на благодарност Джордан е назначен за посланик на
САЩ в Саудитска Арабия. След финансовия крах на Харкен Буш-младши става съветник в дружество, което се
контролира от групировката Карлайл – многонационална компания с интереси предимно във въоръжаването. А един
от най-големите инвеститори в групировката, в която
вече е работил и баща му, е не кой да е, а семейството на
Бин Ладен. По-късно, когато американското правителство успява да получи съгласие за започването на войната
в Афганистан, след фаталния септември, фамилията
Бин Ладен заедно с приятелското си семейство Буш правят огромни печалби. Карлайл е единайсетият по големина доставчик на въоръжения за американската отбрана и е
собственик на Юнайтет Дифенс – дружеството, производител на прословутите бойни танкове Брадли. Събитията около 11 септември се оказват повече о т успешна сделка за Юнайтет Дифенс, която само за един ден след вложенията си на борсата печели 273 милиона долара. Но когато се
разпространява новината, че фамилията Бин Ладен е в списъка на акционерите на Карлайл, саудитското семейство
е заставено да се оттегли от дружеството. Буш-старши
запазва място то си на консултант по административните въпроси в азиатския филиал на групировката и продължава да поддържа делови връзки с фамилията Бин Ладен в
Саудитска Арабия в продължение на още 2 години след съдбовната дата 11 септември.

Свидетелствата на героя на Кулите близнаци

Реч на Алекс Джонс пред Обществото на американските учени на симпозиум в Лос Анжелис, 25 юни 2006 г.:

  • Днес има много герои, превърнали се в ярък пример за
    оказана съпротива срещу безправието и търсещи истината въпреки противодействието… Вчера споменах името
    Уилям Родригес, който е бил портиер в Световния търгов-
    ски център… Той е държал главния ключ, а през това време
    сградите са обхванати в пламъци. Остава с пожарникарите и ги води до горе, а после придружава лично стотици
    хора навън, като буквално избутва 50 човека през вратата… после се връща в сградата, която рухва върху него, и
    той е последният, като оставим настрана и притеклите
    се на помощ, когото измъкват от руините. Но с това не
    свършва проявената о т него храброст, тя едва започва.
    Уилям Родригес е обявен о т Белия дом едва ли не за
    национален герой и показван по националната телевизия,
    участва в много телевизионни предавания, буквално е навсякъде. Републиканците искат да участва в предизборната надпревара като техен представител, предлагат му
    милиони долари, но то й продължава да разказва истината
    за експлозиите. Има хора с обгорели лица от ниските етажи още преди сградите да рухнат… казват му да си мълчи и да си прибере милионите. Колко от вас биха отговорили: Не ме интересуват милионите ви! Той го прави. Той не
    само спасява хора, но отказва да вземе пари… т е плащат на
    много от жертвите, но той казва не. И сега обикаля света
  • от Венецуела до Малайзия, като минава и през Япония.
    Обикаля и участва в телевизионни предавания по националните им телевизии. Медийното затъмнение не е глобално.
    Бил е в Германия, Англия, Италия и Русия, в цял свят. Днес
    е тук заради вас, в Лос Анджелис, и ми каза, че за последен
    път ще говори в Америка. Убеден е, че ще бъде по-добре
    чут и думите му ще им ат по-голямо въздействие, като
    обикаля и говори на хората по света. Един от истинските герои от 11 септември не е пожарникар, не е полицай, дори
    не е бил и войник. И въпреки това влиза в сградата, обхваната от пламъци. Влиза вътре и остава там до рухването
    й. Имам честта да ви представя Уилям Родригес.
    Уилям Родригес:
  • Току-що се връщам от Малайзия. Разказах моята
    история на д-р Махатир Мохамад, най-влиятелния човек
    в страната, който ми оказа изключително съдействие.
    Беше исторически момент, защото, оцелял след рухването на Кулите близнаци, гостувах лично на една мюсюлманска държава, за да говоря за атентатите от 11 септември… Думите ми имаха силно въздействие. Ние се опитахме да криминализираме и демонизираме ислямския свят след събитията от 11 септември… Това, че оцелял от
    трагедията отива да им разкаже истината за случилото
    се, за тях бе момент на просветление. По време на втората среща присъства д-р Мохамад и съветник от Обединените нации. Имахме пълната подкрепа от страна на медиите. Гостувахме на много телевизионни предавания
    и в продължение на 10 дни в най-гледаното време – в началото на новините, участвах в много репортажи. Когато
    отпътувах от страната, миналия петък, по новините на
    националната телевизия бе съобщено, че след визита ми
    малайзийците са променили завинаги мнението си за случая от 11 септември.
    Преди това бях във Венецуела, където се срещнах лично
    с втория най-влиятелен човек в страната след Хуго Чавес,
    Николас Мадуро – президент на Националната асамблея,
    който действително беше много разтревожен за моята
    сигурност. Агент от ФБР се появил в хотела, където бях
    отседнал, и поискал списък с гостите. Разбрал за това, ми
    осигури денонощна охрана от пет охранители с думите:
  • Изложен си на опасност… Има вероятност да се случи нещо тук, в нашата страна, а после да обвинят нас. Затова ще те охраняваме.
    Поискаха дори да бъде заснет документален филм, така че ако се случи нещо с мен, да имат материал с историческо значение.
    Това е поход срещу войната, в който аз участвам. В
    Ню Йорк бях остро разкритикуван в местните телевизионни предавания. За Телемундо, Юнивижън и испанската Си Ен Ен аз съм най-информираният за събитията, свързани с датата 11 септември. Нападаха ме за обиколката, която
    предприех по света. Аз им казах следното:
  • Добре, няма проблем, няма да ходя повече! Онзи камион… след рухването на Северната кула… бях изваден от ­
    долу, виждате ли онази черна дупка под него? От там бях
    изваден. Добре, добре, не ме винете. И запомнете добре!…
    Как можех да зная това…
    Когато ви определят за национален герой или нещо от
    този род, ви се иска да избягате… Сътрудничих в различни
    вестници, каниха ме да участвам в много телевизионни предавания, участвах в създаването на закони… А аз бях само
    един портиер от Световния търговски център! Участвах
    и в писането на Закона за данъчни облекчения за жертвите
    о т тероризма, много сили хвърлихме в тази посока, участвах и в изготвянето на закони, свързани с учебните програми за жертвите и оцелелите. Бяха одобрени и в известна степен съм удовлетворен, че успяхме да постигнем нещо
    положително, което в крайна сметка бе и наше задължение.
    Сега ще започна да говоря за 11 септември. За тези,
    които не ме познават, казвам се Уилям Родригес. Работя
    о т 20 години като портиер в Северната кула. Имах задачата да почиствам стълбите. А 10 години се грижех за чистотата на кабинета на губернатора Куомо. За времето,
    прекарано там, научих доста неща – как се организира пресконференция, как се подготвят проектозаконите, за да бъдат одобрени… Защото в продължение на тези 10 години
    съм слушал и съм се учил как да се държа с политиците, без
    дори да съзнавам… Имам чувството, че Господ първо ме е
    подготвил, а после ми е поверил тази мисия. Сега… вече 5
    години от живота си съм посветил на това. Толкова време мина, откакто бях изваден от руините. През тези 5 години бях ангажиран да воювам за правата на емигрантите, за правата на жертвите, за истината около 11 септември,
    за това как да се реагира в случаи на природни бедствия и
    други злополуки. Искам да ви кажа, че съм се борил с различни проблеми. Воювах и срещу предприетото нашествие в
    Ирак… Това вършат активните хора – занимават се с решаването на различни въпроси, докато постигнат някаква промяна.
    След 11 септември прекрасните идеи, издигнати от
    активистите през 60-те години, са напълно помрачени с
    налагането на Патриотичния акт. Действието му напълно
    отменя утвърдени от 50 години граждански права. Сега,
    когато се използва нашата трагедия, нашето отчаяние, за
    да се наложи тази политика срещу хората – тук, в Америка, и по света, аз чувствам мой морален дълг да направя нещо и да разкажа какво се е случило.
    В онзи ден закъснях за работа – беше 8,30 ч. Ако бях
    дошъл малко по-рано – в 8,00 ч., щях да се окажа на последните етаж и на Прозореца на света и сега да съм мъртъв. Ето защо пак ще повторя – имах усещането, че Господ ми е
    поверил мисия. Намирах се в подземията на сградата, които бяха на ш ест нива: Bl, В2, ВЗ и така до шест. На ниво
    В1 бяха разположени всички фирми за логистична подкрепа, които обслужваха Световния търговски център, фирмата, в която бях служител – Ей Би Ем, имаше сключени договори за техническа помощ, бояджийски услуги и др. Го-
    ворех си с шефа, когато в 8,46 ч. най-неочаквано чухме едно
    Бум. Толкова силна експлозия, която направо ни подхвърли
    нагоре. Нагоре! Работех от 20 години в сградата – запомнете добре това! Експлозията идваше от сутерена между ниво В2 и ВЗ. В този момент си помислих, че става дума за
    залата с машини, където се намират всички помпи и генератори; помислих, че може да е гръмнал генератор в подземията. Разбира се, че можех да разпозная откъде идват експлозиите – отдолу или отгоре. В този момент всички за почнаха да крещят, взривът бе толкова мощен, че стените се напукаха и парчета от мазилката на тавана започнаха да
    паднат по главите ни. Задейства се и противопожарната
    система. Тъкмо щях да извикам Това е генераторът! и чухме отново Бум. Самолетът се бе врязал в едната страна на сградата. Но ударът нямаше нищо общо с експлозиите.
    После мислех, че от разследванията ще стане видно,
    че взривът е трябвало да отслаби основата на сградата и
    да бъде синхронизиран с удара на самолета в горната част,
    така че автоматически да рухне, но не се случи така. Сега,
    след случилото се… от всички страни се чуваха крясъци…
    един човек тичешком нахлу в офиса и започна да вика: Експлозия, експлозия! Ръцете му бяха обгорели, а обелилата се
    кожа – увиснала надолу. В първия момент не можех да разбера за какво става дума – помислих, че е парче от дрехата
    му. После си дадох сметка, че това е кожата му и извиках:
    Какво се е случило? Какво се е случило?… А когато го погле-
    днах в лицето, видях, че е обезобразено…
    фелипе Дейвид – цветнокож от Хондурас, когото не
    познавах, работеше в Арамарк – компания за поддръжка и
    презареждане на автоматите. Намирал се на ниво В2 и за
    да се предпази от пламъците, закривал лицето си с ръце.
    Така ръцете му обгарят. Ето това е фелипе Дейвид (показ-
    ва негова снимка). Виждате ли, цялата тази част висеше.
    Беше целия обгорял и от другата страна, но на снимката
    не се вижда. Точно се запътихме към медицинския пункт,
    който се намираше в сграда 2, Ю жната кула. Сградата 1 и
    2 бяха свързани чрез подземията… и дочух друга експлозия.
    И тя бе още по-мощна. Хората помислиха, че става земетресение и изтичаха да се скрият под касите на вратите.
    А аз отякох: Не! За мен това е бомба! Казах го автоматично, защото бях един от оцелелите след взрива от 1993 г. Тогава останах блокиран в асансьора цели 4 часа. Трябваше
    да съборят стена, за да ни извадят. Наредих: Трябва да излизаме! Поведох онези 15 души с Фелипе Дейвид на гърба си
    към товарния асансьор и ги изведох навън… Зърнах линейка и качих фелипе, който изпадна в кома. До мен имаше служител по сигурността, който държеше радиостанция, от
    която се чуваше: Самолет удари сградата! Самолет удари сградата! Тогава се обърнах. П редставяте ли си какво
    е усещането да се намираш в основата на сграда, а да не
    виждаш върха й…
    Точно това се случи. Видях дупката, пламъците, пушека и най-неочаквано си дадох сметка, че не виждам антената на върха на сградата. Боже Господи, Прозорецът
    на света — ресторантът на 106-ия етаж…. Всяка сутрин
    закусвам с персонала. Винаги започвам да чистя стълбите
    отгоре надолу. С тези хора всеки божи ден разговарям. Познавах всички до един о т 76-имата, загинали там . При мисълта какво се случва горе, извиках:
  • Трябва да се върнем обратно, трябва да се върнем обратно!
    Никой не си го и помисляше… А шефът на м оята фирма
    нареди:
  • Не, Родригес! Оставаш тук! – беше три пъти по-едър
    от мен, щангист, а ми дава акъл да не мърдам от мястото
    си.
  • Трябва да се върнем обратно, трябва да помогнем на
    онези хора!
  • Не! Ти сега ще останеш тук! – отсече той.
    Грабнах радиостанцията от ръката на охранителя и се
    втурнах в сградата, минавайки през подземията. Върнах се
    отново в Северната кула. Всичко бе залято с вода от противопожарната система. Но защо ли се е задействала в сутерена, след като самолетът се бе ударил в горната част на Кулата? Мислите ли, че има някакъв смисъл в това?
    Не! Навсякъде бе плувнало във вода. Изтичах към Южната
    кула, където се намираше Оперативният контролен център. Бяха изразходвани 155 милиона долара, за да се преустрои и укрепи сградата след атентата от 1993 г. Изгради
    се и нова охранителна система с Контролен център. Когато стигнах там и почуках на прозореца, отвътре никой не отговори. Нямаше никого при всичките камери и записи…
    Там срещнах Джими Барет, идващ от другата сграда и още
    не разбрал какво става. Изкрещях му:
  • Трябва да излезеш навън! Трябва да излезеш!
    М ожете ли да си представите колко хора са загинали в
    другата кула, без дори да разберат какво се е случва… там ,
    долу, в подземията…
    След поредната експлозия бях горе, където видях служителка от хотел Мариот. Стоеше близо до някаква масичка на служебния вход. Всичко беше чула. Извиках й:
  • Какво правите тук, веднага излизайте!
    И знаете ли какво ми отговори:
  • Не мога, аз съм нова, страхувам се да не ме уволнят!
    Избутах я навън, а после се върнах. Срещнах човек, който работеше към фирма за рециклиране на отпадъци, който каза:
  • Чувам писъци!
    В комплекса на Световния търговски център има 150
    асансьора. Допрях ухо до един от тях и дочух как двама
    души викат за помощ: Потъваме! Не, по-скоро викаха: Ще
    потънем! Не разбирах съвсем смисъла на думите им. Мислех
    си… какво ли става? Асансьорът бе заседнал между ниво В2
    и ВЗ, а водата о т противопожарната система се стичаше
    и стигаше до кръста им. И в този момент… О ставете ме
    да ви кажа нещо. Аз никога не съм бил вярващ. Аз съм агностик. В нищо не вярвах. Но тогава казах:
  • Господи, помогни ми!
    Огледах се наоколо и открих метална тръба на място,
    което все още не бе изчистено от отпадъчни строителни
    материали. Поставих я между вратите на асансьора и с
    помощта на Барет ги отворихме. Беше товарен асансьор
    и така успяхме да го отворим. Когато долната врата се
    удари в пода, водата, която се стичаше от моята страна,
    нахлу вътре с все сила. Отвътре се чуха още по силни викове. Най-неочаквано си спомних, че тук някъде трябва да
    има контейнери за отпадъци. Електротехниците използват стълби, за да сменят крушките и кабелите и винаги ги
    държат, вързани с вериги за платформата за разтоварване
    и товарене на боклука. Тогава си помислих: Господи, помогни
    ми да намеря поне една стълба, само една! Госпожи и господа, имаше само една, която не бе вързана и бе най-голямата
    от всичките. Бе истинско чудо. Стоеше там и чакаше да
    бъде използвана. Спуснах я, отворих решетката и извадих
    отвътре тези двама души – Салваторе Джамбанко, бояджия от Порт Оторити, и другия – някакъв куриер. Разказаха, че е станал пожар и за да се спасят от пламъците, са
    влезли в асансьора. Когато започнал да слиза надолу, токът
    прекъснал и спрял.
    Изведох ги извън сградата, оставих ги в линейка и отново се върнах обратно. Всички ми викаха:
  • Не се връщай обратно! Ти луд ли си?
    А аз отговарях:
  • Не разбирам! Не разбирам!
    В подземието срещнах Дейвид Лим – офицер от полицията, натоварен от Порт Оторити със спасителните
    операции. Попита:
  • Уили, имаш ли ключ? – имаше предвид главния ключ.
    Отговорих утвърдително. В целия комплекс имаше
    само пет ключа. В Порт Оторити държаха останалите
    четири. Нейните служители бяха обучени да реагират при
    създала се паника, евакуации, оказване на първа помощ, спасителни акции, а на практика първи бяха избягали. Това е
    главният ключ, госпожи и господа. Ние го наричаме ключа
    на надеждата, защото вдъхна надежда на много хора. Казах:
  • Да тръгваме!
    Минахме през подземията и се запътихме към изхода,
    а когато стигнахме там , видяхме пожарникарите, които
    държаха в ръце ключ за достъп до асансьорите в случай на
    пожар. Пошегувах се:
  • Асансьор ли чакате? Скоро няма да дойде! Тръгвайте
    след мен! Познавам най-прекия път догоре.Трудно преодоляваха стълбите, защото носеха на раменете си между 32 и 56 килограма! По пътя ни избутваха хора, панически втурнали се надолу. А стълбите не са достатъчно широки. Дочухме малки експлозии, идващи от
    различни посоки. Попитах огнеборците:
  • Какво е това?
    Един от тях ми отговори:
  • Мисля, че са бутилките с газ от кухненските помещения.
    Това, разбира се, не беше вярно, защото сградата бе от
    клас А и всички печки бяха електрически. Откъде ли идваха
    тези експлозии?
    Сега да ви кажа нещо за главния ключ. Защо е толкова
    важен? Защото в небостъргачите от клас А в Ню Йорк от четири врати на асансьора се отваря само една. Три не се отварят. Задачата ни бе да отворим точно тези. През
    1993 г. пожарникарите изгубиха много време, докато разбият врати те на асансьорите, за да излязат на стълбите.
    Е то защо този ключ е толкова важен. А ето и как аз се
    сдобих с него. През 1996 г. паднах по стълбите, без да мога
    да получа помощ. В продължение на 3-4 часа не можаха да
    ме открият. Заведох дело срещу Порт Оторити, като поисках и аз да разполагам с главен ключ. И го получих. Това
    бе и първият ми придобит опит във водене на дела… А със
    следващите трупах все по-голям опит… и ставах все по-добър…
    Сърцето ми се свиваше о т болка, долавяйки писъците
    на хората, затворени в асансьорите и на които не можехме
    за помогнем. Ще ме попитате кой е най-големият ми кошмар? Имам два, а сцената със затворените в асансьорите
    хора не ми излиза от главата. Всеки път, когато вляза в
    асансьор, нахлуват спомени с хора, викащи за помощ. Продължихме да изкачваме стълбите нагоре, когато някой каза:
  • Има човек в количка, който се нуждае от помощ.
    Казах на пожарникарите, че се връщам да помогна. Нямах огнеустойчива жилетка и никаква екипировка, но бяхфизически no-издръжлив, защото бях свикнал да се качвам
    и да слизам всеки божи ден. Това ми е работата в крайна
    сметка. Когато заслизах надолу, един от пожарникарите
    отсече:
  • Няма смисъл! Инвалидите с колички ги оставяме за
    най-накрая, за да не задръстваме пътя на останалите.
    Продължихме нататък и когато стигнахме до 27-ия
    етаж, целият екип се свлече на земята в коридора. Толкова
    бяха изтощени, че не бяха в състояние да продължат нататък. Свалиха екипировката, предпазните жилетки, ботушите и рухнаха безпомощни. Това бе наистина един шокиращ момент за мен и пророних:
  • Боже Господи, сега сам трябва да вървя нагоре!
    Дейвид Дим попита:
  • Уили, познаваш ли този етаж ?
  • Да, познавам го.
  • Откъде можем да вземем вода?
  • От другата страна има автом ат.
  • Да вървим! – счупи автом ата и започнахме да носим
    бутилки с вода на пожарникарите.
    Помня, че се обадих на майка си в Пуерто Рико, от телефон, който все още работеше в офиса. Исках да й съобщя
    за инцидента, в случай че чуе нещо по новините, и да й кажа,
    че съм добре. Когато вдигна слушалката, я чух да казва:
  • Ти какво правиш още там ? – всички по света вече
    знаеха какво се е случило, освен нас. – Веднага излизай!
  • Не мога! Помагам на тези хора. Те не познават сградата… Но не се притеснявай! Ще стигна донякъде, но няма да ходя в района на пожара.
    В действителност я излъгах – истинското ми намерение бе да стигна до Прозореца на света, за да помогна на
    приятелите си. Всъщност това ми даваше сила да вървя
    напред и да стигна догоре. Защото знаех, че те стояха там
    блокирани и безпомощни.
    По радиостанцията се разнесе гласът на шефа:
  • Родригес, напусни веднага сградата!He мога! Помагам на пожарникарите.
  • Веднага излез! Това не т и е работата!
    Изключих радиостанцията и продължих да се качвам
    нагоре… Разтварях широко вратите, за да могат да минават хората, докато най-сетне стигнах до 33-тия етаж. Там имах шкафче, където държах мои неща. На всеки шестнайсет етаж а си имах шкафче с лични принадлежности.
    От там исках да взема маски, които да раздам на хората,
    защото наоколо бе много задимено. Пушекът беше задушлив, с остра миризма на амоняк. Усещаш как ти реже гърлото и не можеш да преглъщаш. По повод това говорих с професор Джоунс. Говорих и с други експерти. Казаха, че по
    всяка вероятност е амониев нитрат. Отидох до мястото,
    където се намираше мостът, който свързва Северната
    кула със Световния търговски център, която рухна над камионите на огнеборците. Слязох долу и видях два ботуша.
    Когато ги вдигнах, забелязах, че от тях се подават крака.
    Започнах да викам и останалите пожарникари дотичаха да
    помагат на пострадалия си колега.
    Останах на място то цели три часа. Излязох само за
    малко, за да пия вода. Точно в този момент чух новините
  • същите тези новини, които хората навън вече слушаха и
    бяха разпространени по цял свят. Втурнаха се да взимат
    интервю та от мен, а аз започнах да разказвам за експлозиите , които бях чул, за човека на количка, за всичко, за всичко…
    Онзи ден не успях да заспя. На другия ден също. Непрекъснато ми се обаждаха от цял свят. Проблемът бе, че някаква
    служителка от бразилския Глобал Вшкън бе разпространила
    съобщение с телефонния ми номер. С телефонния ми номер! И така започнаха да ми се обаждат от Монтевидео,
    Аржентина, Кувейт, от всяко кътче на света!
    Започнах да организирам семействата на жертвите
    и създадох Групата на испаноговорящите, защото забелязах, че те не получават средства от учредените фондове
    за подпомагане на жертвите. Отидох в Конгреса заедно
    с част от семействата на пострадали, за да поискаме дабъде учредена комисия за разследване на събитията от 11
    септември. А там , помните, президентът ни отговори:
  • Не е необходима никаква комисия, ние знаем кой е извършителят! И дума да не става!
    Така и не пожелаха да изпълнят желанието ни.
    После създадохме Комитет на семействата на жертвите и зададохме на Конгреса 167 въпроса. Отговориха
    само на 27. Какво стана с другите? Аз бях сред последните, който трябваше да даде показания, но поискаха да
    свидетелствам при затворени врати. Всички разказваха за
    11 септември пред камерите на националната телевизия.
    Помните ли тези предавания? И аз разказах за това, което бях видял. Когато излъчиха репортажа, останах много
    изненадан!.. Моето изказване го нямаше, макар и с мен да
    се бяха отнесли много любезно. Двайсет и двама човека,
    които бяха преживели същото, което и аз бях, сред които
    пожарникари, жертви и оцелели и които аз представих, за
    да им разкажат за случилото се, так а и не бяха поканени.
    Госпожи и господа, ето какво разказва Хосе Санчес:
  • Почиствахме в подземията на Кула 1 на Световния
    търговски център. Чухме шум като от избухване на бомба. После спря токът. Близо до вратата прехвърча огнена
    топка, която ни повали на земята. Стаята се изпълни със
    задушлив дим. Казах на колегата си: Кино, да се махаме! А
    той ми отговори: Не мога! Кракът ми е ранен! Чух, че има
    експлозия. Горещият въздух ми обгори косите.
    И Хосе Санчес искаше да свидетелства, защото и той
    е бил в подземията, но така и не го извикаха. И Кино не
    извикаха като свидетел, фелипе Дейвид оцеля, но остана
    в кома в продължение на 13 седмици. Даде интервю на националната телевизия и историята му бе разпространена
    по цял свят, но на испански. Салваторе Джамбанко бе сред
    оцелелите. Неговата история така и не бе разказана, макар
    че и той бе интервюиран от националната телевизия. Полицаят Дейвид Лим също е сред оцелелите.
    Това е причината, поради която правим всичко това. Дължим истината на ж ертвите, на оцелелите и на всички
    онези, които са засегнати от 11 септември. Причината, заради която правя всичко това, е, че изгубих 200 приятели.
    Двеста човека, които не могат да търсят истината. Нямат глас. Аз по чудо оживях. Бях изпратен в правителствения институт, който оглавява политическите постове.
    Когато започнах да задавам въпроси, изцяло си промениха
    отношението към мен. Разбирате ли, съвсем се дръпнаха
    от мен. Тогава… започнаха да ме мотивират, да опитват
    да ме привлекат по някакъв начин… да предизвикат ентусиазма ми… Нищо, ама нищо не ме интересува. Искам истината! Какво ли не ми предложиха, както вече казах. Да
    участвам в телевизионно шоу, да участвам във филм, да
    напишат за мен книга и още какво ли не, а аз им отговорих:
  • Не! Забравете за това!
    Не исках пари. Макар че нямах и дом. А ако не вярвате,
    влезте в интернет и сами потърсете информация. Там ще
    намерите всичко. Направих публични съобщения, за да събера средства. Никога не получих и едно пени. Имаше дни, когато съм спял под мостовете. Не се заблуждавайте! Това
    е костю мът, с който бях и вчера, сменил съм само вратовръзката си. Всичко то ва правя благодарение на даренията.
    Пътувам из цял свят.
    Трябва да открием истината! Моля ви, говорете, за да
    бъдете чути, задавайте въпроси, за да получите верните
    отговори, за да постигнем промяна! Необходими са действия и по-голяма активност. Необходимо е желание и добра воля. Вие трябва да попитате управляващите какво наистина се е случило. Те им ат своя план. Те използваха нашата
    трагедия, за да организират тази война срещу тероризма,
    която е само илюзия. Който и да било в света е по-подготвен и има повече информация от нас, американците, за
    11 септември. Така че, ако обичате, информирайте се! И
    Господ да ви благослови!
  • Марко Пицути – ,,Търговия с душите ни.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *