РУСКИТЕ СЪДБИ ПОГЪЛНАТИ ЗАВИНАГИ ОТ АРХИПЕЛАГА

Степан Василиевич Лошчилин

Роден е през 1908 г. в Поволжието, син на работник в хартиена фабрика. През 1921 г., по време на глада, осиротява. Расте като тихо момче, все пак на седемнадесет години е вече в комсомола, а на осемнадесет постъпва в училище за селската младеж, което завършва на двадесет и една годишна възраст. През това време го изпращат на зърнодоставките, а през 1930 г. той разкулачва в родното си село. Не остава обаче да организира колхоза на село, а „взема справка“ от селсъвета и с нея заминава за Москва. Успява с мъка да се настани като обикновен работник на един строеж (тогава царува безработица, а всички вече гледат да попаднат в Москва). Една година по-късно го призовават в армията, там става кандидат, а след това и член на партията. В края на 1932 г. е вече демобилизиран и се връща в Москва. Не му се иска обаче да остава обикновен работник, иска да се квалифицира и моли районния комитет на партията да го изпрати да учи в завод. Но изглежда, че е бил от нескопосните комунисти, защото му отказват дори в това и му предлагат да постъпи в милицията.
Но ето че тъкмо тук той проявява характер и отказва. Да е бил решил друго, сега да не пишем биографията му. Но той отказва.
На младия човек му е неудобно пред момичетата, че работи като общ работник, без да има специалност. Но няма откъде да я получи! В завод „Калибър“ постъпва също като общ работник. Тук на едно партийно събрание простодушно се застъпва в защита на някакъв работник, очевидно предварително набелязан от партийното събрание за изключване. Работника го изключват от партията, както са го намислили, но оттук нататък над Лошчилин започва постоянен тормоз. В общежитието му открадват събирания от него партиен членски внос, който той не може да покрие от заплатата си. Тогава го изключват от партията и го заплашват със съд (нима загубването на партийния членски внос подлежи на наказателно дело по кодекса?). Тръгнал веднъж по нанадолнището, Лошчилин не отива веднъж и на работа. Уволняват го за самоотлъчка. С такава справка дълго не може да постъпи никъде. Следователят не го оставя на мира, след това го зарязва. Той чака съд — но съд няма. Изведнъж получава задочно решение: 6 месеца принудителни работи с удръжка 25%, отбиването на наказанието да става чрез градското Бюро за трудово-изправителни работи (БИТР).
През септември 1937 г. Лошчилин се запътва през деня към бюфета на Киевската гара. (Какво знаем ние за своя живот? Да е потърпял с глада си още 15 минути или да е потърсил бюфет на друго място?…) Възможно да е имал вид на човек, който от нещо е смутен или нещо оглежда? Това не знаем. Насреща му върви млада жена с униформата на НКВД. (За жени ли е да се занимават с това?) Спира го и го пита: „Какво търсите? Къде отивате?“ — „В бюфета.“ Посочва му една врата: „Влезте тук!“ Лошчилин, естествено, се подчинява. (Как ли би реагирал англичанинът на такова предложение?!) Това е помещението на Специалния отдел. Зад бюрото седи сътрудник. Жената му казва: „Задържан при обхождането на гарата.“ И си тръгва. Лошчилин не я вижда никога повече в живота си. (А и ние никога нищо повече не ще научим за нея…) Сътрудникът започва да му задава въпроси, без да му предложи да седне. Отнема му всички документи и го отпраща в стаята за задържани. Там вече имало двама мъже и, както казва Лошчилин, „без разрешение (!) седнах до тях на свободния стол“. И тримата дълго мълчат. Идват милиционери и ги повеждат в КПЗ. Милиционерът му нарежда да си предаде парите, защото в килията „все едно, ще ги отнемат“ (каква еднопосочност у милицията и криминалните престъпници). Лошчилин излъгва, че не носи пари. Ала го обискират и му прибират парите завинаги. А ма-хорката му връщат. Той влиза в първата своя килия с две пакетчета махорка и ги поставя на масата. Никой там, естествено, не е имал тютюн.
Един-единствен път го извеждат от КПЗ, за да го заведат при следователя. Последният го пита дали Лошчилин не се занимава с кражби. (Ами че това би било вратичка за спасение! Трябвало е да каже — да, занимавам се, но още не са ме хващали. И най-много да го изселят тогава от Москва.) Но Лошчилин гордо отвръща: „Аз живея от своя труд.“ И следователят повече в нищо не го обвинява, следствието приключва с това, а и никакъв съд няма по-късно!
Десет дни го държат в КПЗ, след това през нощта ги прехвърлят всички в МУР (Московската криминална милиция), на Петровка. Тук е вече съвсем тясно, задушно, няма къде да се обърнеш, а криминалните се чувствуват като у дома си, присвояват си чуждите вещи, разиграват ги на карти. Тук за пръв път Лошчилин остава поразен от „тяхната странна смелост, от тяхното подчертаване на някакво необяснимо превъзходство“. Една нощ започват да ги прехвърлят в етапния затвор на Сретенка (ето къде се е намирал, преди да се установи на Красная Пресня). Тук е още по-тясно — седят на пода и се редуват на наровете. Милицията този път облича полуголите (криминалните) със стари милиционерски униформи и цървули от лико.
Сред тези, с които пътува Лошчилин, имало и много такива като него, на които не били предявили никакво обвинително задържане, не били призовавани на съд, но ги карат заедно с осъдените. Пристигат в Перебори, там запълват сведения като новопристигнали и едва сега Лошчилин научава своя член: СВЕ — Социално Вреден Елемент, срок за излежаване — 4 години. (И до ден-днешен той недоумява: и баща ми беше работник, и самият аз съм работник — отде-накъде СВЕ? Друго нещо, ако бях търгувал…)
Волголаг. Дърводобив — 10-часов работен ден и никакви почивни дни, освен 7 ноември и 1 май (това е три години преди войната). Един ден Лошчилин си счупва крака, операция, 4 месеца в болница, 3 — с патерици. И после пак на дърводобива. И така той отбива своите четири години. Започва войната — но все пак той не се води по Петдесет и осми член и през есента на 1941 г. го освобождават поради изтичане на срока му. Малко преди да го освободят, му открадват ватенката, записана в арматурния му фиш. Как ли не моли нагаждачите да му бракуват тази проклета ватенка — не, не се смиляват! Удържат му за нея от „Фонда за освобождаването“, при това в двукратен размер — а по държавните цени това памучно-изподрано съкровище е скъпо! — и го пускат в студената есен по памучна лагерна риза и почти без пари, хляб и сельодка за из път. На излизане го обискират на портала и му пожелават щастлив път.
Ограбват го в деня на освобождаването така, както и в деня на арестуването…
При оформянето на справката при началника на УРЧ Лошчилин успява да прочете, макар както е обърната наопаки към него: „Задържан при обхождането на гарата…“
Пристига в град Сурск, в родния край. Районният военен комисариат го освобождава от военна повинност по болест. А това не се оказва добре. През есента на 1942 г. по заповед на Народния комисариат на отбраната 336 военният комисар мобилизира всички мъже на донаборна възраст, годни за физически труд. Лошчилин попада в работническия отряд на КЕЧ (квартирно-експлоатационната част) на Уляновския гарнизон. Що за отряд е това и как се отнасят към него — можем да си представим, след като там има много млади хора от Западна Украйна, които мобилизират преди започването на войната, но не ги изпращат на фронта поради неблагонадеждност. Така Лошчилин попада в една от разновидностите на Архипелага, във военизиран безконвоен лагер, предвиден за също такова унищожение с изсмукване на последните сили.
10-часов работен ден. В казармата — двуетажни нарове без каквито да било постелни принадлежности (отиват на работа — казармата необитаема). Работят навлечени с всичките си дрехи, както са ги измъкнали от вкъщи, и бельото — собствено, без смяна и без баня. Плащат им съвсем малко, като им удържат за хляба (600 грама), за храната (много слаба, два пъти дневно — първо и второ) и дори за нищо и никаквите чувашки цървули.
За комендант и началник на отряда са избрани хора измежду самите отрядници, но те нямат никакви права. За всичко се разпорежда М. Желтов, началник на ремонтно-строителната кантора — истински княз, който върши каквото му скимне. По негово нареждане на някои отрядници не им дават хляб и ядене по цяло денонощие, че и по две. („Има ли такъв закон? — пита се Лошчилин. — И в лагерите това не го е имало.“. А между другото в отряда постъпват след раняване и изтощени фронтоваци. Към отряда има лекарка. Но Желтов й забранява да издава болнични листове и в страха си от него тя плаче, без да крие сълзите си от отрядниците. (На ви и живота на свобода). Ето го нашия Свободен живот!) Всички въшлясват, а наровете им гъмжат от дървеници.
Но нали това не е лагер — могат да се оплачат! И те се оплакват. Пишат до областния вестник, до областния комитет. Отникъде няма отговор. Откликва само градският здравен отдел: извършват обстойна дезинфекция, уреждат им истинска баня и за сметка на заплатата (!) раздават на всеки по кат бельо и постелни принадлежности.
През зимата на 1944–1945 г., в началото на третата година от пребиваването му в отряда, собствените обувки на Лошчилин се износват окончателно и той не отива на работа. Съгласно Указа веднага е даден под съд за отлъчване и е наказан с три месеца изправителен труд все в същия отряд, с удържане на 25% от заплатата.
През пролетта влагата и кишата не позволяват на Лошчилин да ходи вече и с цървулите от лико — и отново не отива на работа. Отново го съдят (ако броим и всички задочни случаи — четвърти път в живота му) в червения кът на казармата и присъдата е: три месеца лишаване от свобода.
Но… не го затварят. Защото държавата няма интерес да храни безплатно Лошчилин. И защото какво лишаване от свобода може вече да бъде по-лошо от този работнически отряд!
Това става през март 1945 г. И всичко да се е разминало, ако преди това Лошчилин не бе написал жалба до КЕЧ на гарнизона срещу Желтов, който обещал да раздаде на всички обувки втора употреба, но не дава. (А пък пише самостоятелно жалбата, защото колективните са строго забранени; за „колективка“, като противоречаща на духа на социализма, могат да лепнат на всички 58-и член.)
Извикват Лошчилин да се яви в отдел „Кадри“. „Сдайте работните си дрехи!“ И единственото нещо, което този безгласен труженик е получил за три години — работна престилка, Лошчилин сваля и кротко я слага на пода. Тук стои и извиканият от КЕЧ участъков милиционер. Той отвежда Лошчилин в милицията, а вечерта — в затвора, но дежурният там намира нещо нередовно в придружителното сведение и отказва да го приеме.
Милиционерът повежда Лошчилин назад в участъка. А пътят им минава покрай казармата на техния отряд. И милиционерът му казва: „Върви да почиваш, и без туй няма къде да се дяваш. Чакай ме да дойда за теб тези дни.“
Отива си април на 1945 г. Легендарните дивизии вече наближават Елба и обкръжават Берлин. Всеки ден страната салютира, като залива небето с червени, зелени и златни ракети. На 24 април Лошчилин е прехвърлен в Уляновския областен затвор. Килията там е препълнена, както и през 1937 г. Петстотин грама хляб, супа от фуражна ряпа, а ако е от картофи, то от дребни, небелени и не-домити. Девети май го заварва в килията (няколко дни те не знаят за края на войната). Както посреща Лошчилин войната зад решетките, така я и изпраща.
След Деня на победата отправят указниците (тоест допусналите самоотлъчка, закъснение, понякога дребно производствено разхищение) в колония. Там се заемат със земекопни и строителни работи, с разтоварване на шлепове. Хранят ги лошо, лагпунктът е още нов, няма не само лекар, но дори и медицинска сестра. Лошчилин настива, получава възпаление на седалищния нерв, но и в това състояние го извеждат на работа. Той стига до пълно изтощение, краката му отичат, непрекъснато го тресе — и въпреки това го карат да работи.
На 7 юли 1945 г. е обявена знаменитата Сталинова амнистия. Но Лошчилин не е между амнистираните, тъй като на 24 юли завършва присъденият му тримесечен срок, и едва тогава го пускат на свобода.
„Все едно — разправя Лошчилин, — в душата си оставам болшевик. Когато умра, ме имайте за комунист.“ Иди го разбери шегува ли се, или не.
Понастоящем не разполагам с материали, за да завърша тази глава така, както би ми се искало — да покажа как фрапиращо се пресичат руските съдби със законите на Архипелага. И не се и надявам, че ще разполагам занапред с неприбързано и безопасно време, за да направя още една редакция на тази книга и тогава да допиша необходимите за случая съдби.
Мисля, че би намерил много подходящо място един очерк за живота, тъмнично лагерните преследвания и гибелта на отец Павел Флоренски — може би един от най-забележителните хора, погълнат завинаги от Архипелага. Компетентните хора разправят за него, че това е бил един рядък учен за XX век — професионално владеещ множество области на знанията. По образование математик, на младини бива разтърсен от дълбоко религиозно чувство и става свещеник. Книгата му, написана на младини — „Опора и Утвърждаване на Истината“, едва сега получава достойна оценка. Той е оставил много математически съчинения (топологически теореми, много преди да бъдат доказани на Запад), изкуствоведски (за руските икони и за храмовата служба) и философско религиозни. (Архивът му в общи линии е запазен, още не е публикуван, но не съм имал достъп до него.) След революцията е професор в Института по енергетика. През 1927 г. изказва идеи, предхождащи тези на Винер. През 1932 г. в списание „Социалистическая реконструкция и наука“ напечатва статия за машини, решаващи задачи, близки по дух до кибернетичните. Скоро след това е арестуван. Гибелният му път ми е известен само по отделни точки, които поставям неуверено: заточение в Сибир (там пише и публикува под чуждо име в трудовете на Сибирската експедиция към Академията на науките), Соловки (там, струва ми се, създава бригада по добиване на йод от водорасли), след ликвидирането на Соловки — Крайния север и Колима. И там се занимава с флората и минералите (това — свръх работата с кирката). Не е известно мястото, нито времето на гибелта му в лагера. (Има слух, че е умрял през 1938 г. на Колима в рудника „Петилетка“. Според друг слух пък не стигнал до Колима, а потънал с един от корабите.)
На всяка цена исках да разкажа тук и за живота на Валентин И. Комов от Ефремовския Уезд, с когото през 1950–1952 г. лежахме заедно в Екибастуз, но не помня достатъчно за него, а трябва по-подробно да се разкаже. През 1929 г., едва 17-годишно момче, той убива председателя на техния селсъвет и избягва. След този случай не може да просъществува и да се крие другояче, освен като крадец. На няколко пъти попада в затвора, и все като крадец. През 1941 г. е освободен. Немците го отвеждат в Германия, не мислете, че им сътрудничи! Не, бяга на два пъти, за което попада в Бухенвалд. Оттам го освобождават съюзниците. Остава ли на Запад? Не — под собственото си име („Родината ви прощава, Родината ви зове!“, се завръща на село, жени се и работи в колхоза. През 1946 г. е осъден по 58-и член за делото му от 1929 г. Освобождава се през 1955 г. Ако бихме могли да разгърнем по-подробно тази биография, тя би ни обяснила много нещо в руските съдби през тези десетилетия. При това Комов бе типичен лагерен бригадир — „син на ГУЛАГ“. (Дори в каторжния лагер не се поколебава да каже на началника при общата проверка: „Защо в нашия лагер е въведен фашистки ред?“.
Най-сетне би подходило за тази глава животоописанието на някой изтъкнат (по личните си качества и непоколебимостта на възгледите си) социалист; да се покажат дългогодишните му митарства по разместването на Големия Пасианс.
А може би твърде би подхождала тук и биографията на някой върл емведист като Гаранин или Завенягин, или друг някой по-малко известен.
Но, изглежда, не ми е съдено вече да направя това. Като прекъсвам тази книга в началото на 1968 г., доста се съмнявам, че ще имам възможност да се върна към темата на Архипелага.
А и стига толкова, пиша я вече двадесет години.

  • Александър Солженицин – ,,Архипелаг ГУЛАГ.“

ГЕОРГИ СТОЕВ: МАДЖО РЕДОВНО ЧУКАЛ ЖЕНАТА НА СОФИЙСКИЯ ПРОКУРОР – НЕСТОР НЕСТОРОВ(МАЛКОТО КОНЯЧЕ), КОЙТО ЗА НАГРАДА ПОЛУЧИЛ ДВЕ ГОЛЯМИ КЪЩИ, ПОДАРЪК ОТ СИКАДЖИИТЕ

Димата се забави доста повече, отколкото очаквахме, и Пехливанов започна да мисли дали да не се опита да осъществи един от бляскавите му планове.
Този път ставаше въпрос за жена. И не коя да е, а Мая — съпругата на Жоро Илиев.
За първи път Димата бе предложил тази си идея на Пехливанов още преди пет години. По това време Жоро и Поли тренираха в комплекса „Мария Луиза“ и Пехливанов бе успял да се посближи с Мая. Дори си разменяха особени погледи, когато бяха в една компания. Подочул това, Руснака веднага повикал на разговор Пехливанов. Той все още страдаше, че Боби Травестита изчука жена му, а Жоро го разгласи.
— Разбрах, че Мая ти е хвърлила око, Жорка? — го бе подкачил.
Пехливанов се изчервил леко засрамен, но и с известна доза гордост. Все пак Мая беше видна красавица.
— Що не вземеш да я изчукаш? — предложил Димата. — Ако пък го разгласиш, ще ти дам 50 хиляди долара.
— Ти не си в ред, Руснак! — ядосал се Жоро. — За 50 хиляди долара и един миг удоволствие Жоро Илиев ще ме преследва, докато съм жив!
Димата трудно приемаше откази. Сега, пет години по-късно, малко преди да замине, отново бе предложил същия план, но този път го беше преосмислил.
— Струва ми се, че Майчето още те харесва, Жорка! — отново му пуснал мухата той.
— Знаеш, Димчо, че някога говорихме за това! — опитал се да се измъкне от темата Пехливанов.
— Сега идеята е друга — започнал да го убеждава Димата. — Жоро взе сериозен пай от туризма и повече от хотелите са на името на Мая. Не забравяй, че тя е единствената наследница и на него, и на покойния Васил.
— Васил има дъщеря — опитал се да го обори Жоро.
— За нея Малкия Черешар се е погрижил — така Димата наричаше Жоро Илиев — сложил й е няколко милиона в банка. За това не се мотай, ами забий Мая, и без това ми изглежда самотна — лесно ще я увъртиш.
— И после какво? — поинтересувал се небрежно Пехливанов.
— Другото остави на мен. Аз ще отстраня Черешара. Проучил съм му всичките пробойни. А ти, докато успокояваш Майчето, ще сложиш ръка на хотелчетата, за които после няма да забравиш, че е редно да разделим.
Напоследък с Пехливанов често пиехме обедното си кафе в „Текила бар“, който през деня работеше като кафене. Той се консултираше с мен относно плана, свързан с Мая.
— Не ме разбирай погрешно — опитваше се да ме убеждава, — не ми е до хотелите на Жоро, по-важното е, че ако се съглася да го направя, Димата ще го отстрани. А ти сам знаеш, че в последно време Жоро не ми е фен.
Нямаше как да не зная и за това. Преди време бяха застреляли кума на Жоро Илиев — Румен Нарциса. Полицаите от отдел „Убийства“ обвиниха Пехливанов, дори го притискаха да се подложи на детектора на лъжата. Поводът беше, че малко преди смъртта на Нарциса Пехливанов бе забил последното му гадже. Полицейската версия бе, че Румен Нарциса разбрал за това и пребил невярната си любовница, а Пехливанов поръчал убийството, за да докаже, че на нищо негово не бива да се посяга. Самият той се кълнеше, че не е истина. Аз не знаех доколко е вярно, но със сигурност случката, която допълнително ми разказа, отхвърляше фантастичните версии на медиите, които търсеха под вола теле.

Ченгетата извикали въпросната Буба на разпит. След като часове наред ги убеждавала, че наистина не знае нищо, офицер Тотков (с когото щях да се запозная малко по-късно) директно я заплашил:
— Слушай, мойто момиче… Ние се придържаме към закона и затова ти ни разиграваш сцени. Да видим, като те хвърлим на Жоро Илиев, как бързо ще си признаеш — опитал се да я манипулира Тотков, чиято партия бе друг служител от отдела, на когото брат му работеше като охранител на Илиев. Всичко това разбиваше на пух и прах тиражираните версии, че Жоро Илиев е поръчал убийството на кума си.

В мен нямаше грам съмнение, че планът на Димата относно Мая можеше да бъде изпълнен лесно от Пехливанов. Мая определено беше лесна плячка. Открай време имаше особен вкус към мъжете. Първо бе попаднала на вече мъртвия Бранко, когато беше най-известният сводник и изнасилвач. Впоследствие намери пристанище при току-що излежалия дългата си присъда за изнасилване Жоро Илиев. Сякаш бе абонирана за изроди. Лесно можеше да клъвне на въдицата на Пехливанов, който беше чаровен, внимателен и галантен и определено знаеше как да се държи с жените. А и Мая не беше света вода ненапита. След като се омъжи за Жоро Илиев, често посещаваше Red bar-a, където се събирахме. Неизменно в компанията на майка си. По това време Жоро все още не бе наследил парите и бизнеса на брат си и Мая караше скромно джипче Toyota RAV4. Очите й шареха из цялото заведение и погледът й често спираше на съученика ми Момчил, когото по-късно Женята взриви на Беловодски път. Баща й бе известен продавач на пренабивани коли, когото наричаха Жоро Фаса. Като всички дърти тарикати, и той бе преследван, мачкан и щавен от борците, преди дъщеря му да се омъжи за Жоро Илиев. След това, за награда, получи автокъща близо до басейна „Спартак“, където необезпокояван се занимаваше с бизнеса си. Въпреки това алчният Фас не бе доволен и от новото си положение. Често ходех с Момчил в автокъщата на Фаса, за да оставим някоя кола за продажба.
Една случка ме накара да разбера, че Мая явно споделяше с баща си всичко. Един ден отидохме с Момчил до автокъщата, за да оставя една кола, и Фаса му каза:
— Яд ме е, че нямаш парите на Жоро, Момчиле! Ако беше така, с радост щях да ти дам Мая на теб. Сигурен съм, че ти щеше да се грижиш по-добре за мен.
Години по-късно, след смъртта на Васил Илиев, който държеше под лупа и нея, и брат си, Майчето съвсем се развилня. Правеше щури купони на Боровец, където Жоро й беше подарил бутик. Докато той бе зает да чука всички курви и проститутки из цяла България, Мая се опитваше да не му остава длъжна. Като легенди се разнасяха слуховете за връзките й със ски инструктори, дискретни чужденци, че дори и барманчета.
По време на една от срещите ми с Маджо и Бай Миле, докато Маджо провеждаше дълъг поверителен разговор отвън, с пияния и ошмъркан до козирката Бай Миле коментирахме, че Маджо може да извади всеки от затвора.
— Чувал съм, че е близък с Нестор Несторов, софийския прокурор — подхвърлих аз.
— По-скоро с жена му. От години често през уикендите я води в моето финландско селище на Боровец — удари се в гърдите Бай Миле.
Не се и съмнявах, че Нестор — Малкото коняче, както му бе прякорът от онези бедни прокурорски години, когато е можел да бъде купен с малък коняк, няма нищо против тази връзка, по-скоро се интересуваше как да запази една от двете си големи къщи, които му бяха подарък от сикаджиите и бяха станали обект на разследване, отколкото кой спи с жена му. Последните думи на Бай Миле, преди да влезе Маджо, ме учудиха много.
— Оная, на Нестор жена му, изкупуваше целия магазин на Мая Илиева, като се качваше на Боровец. При това все с оборотни пари от мойто селище — бе възнегодувал дебелакът. — По-лошото е, че покрай тая работа се сближи с Мая, ама и нашият Младен не е за подценяване — завъртя главата си с възхищение Бай Миле. — Усети накъде вървят нещата. Като нищо Нестор можеше да стане гръб и на Жоро Илиев. Затова една вечер ги хвана и двете, напи ги и ги ошмърка, след което направиха тройка. Нали го знаеш батко ти Младен… играе го дон Корлеоне. Изчакал Майчето да се поустанови, наметнал я с една хавлийка, докато той вече се бил костюмирал и избръснал, и благо я убедил, че е станало недоразумение. Но, естествено, че мъжкар като него никога няма да се възползва от това, пък, не дай си, Боже, да развали брака й. В замяна поискал от нея да се поразсърди на жената на Несторов и никога повече да не контактува с нея. Мая приела на драго сърце и дори се опитвала да целува ръцете на Маджо в знак на благодарност за проявеното великодушие.

Още не бяхме изпили кафето с Пехливанов, когато той рязко удари по масата, обърна чашите и изскърца със зъби:
— По-добре да бъда открит враг със Жоро, отколкото да стана любовник на жена му. Димата е изключително безпринципен. Явно е забравил, че имам жена и дете — хвърли бегъл поглед към уплашената барманка, която се колебаеше дали да се приближи да прибере чашите.
Не можех да не призная, че този път успя да ме изненада с думите си. Но пък той си беше такъв. При всичките си недостатъци и коварство, освен че беше голям джентълмен, много държеше на семейните отношения, без значение дали са негови, или чужди. Колкото и странно да изглеждаше това на фона на безкрайните му изневери, които в нашия свят се възприемаха като себедоказване, в него имаше голяма доза патриархалност.

  • Георги Стоев – ,,Любен Гоцев – истинският Кръстник.“

СРЕДНАТА МЕСЕЧНА ЗАПЛАТА В КОМУЧИНИСТИЧЕСКИЯТ РАЙ – КУБА Е 29 ДОЛАРА

EFE, през 14ymedio, Хавана, 30 юни 2017 г. – Средната месечна заплата в Куба през 2016 г. е 740 кубински песо (CUP), еквивалентна на $ 29,60 в щатски долари, въпреки че цифрата е по-висока в сектори като захарната индустрия – където най-добре платените печелят 1246 CUP (48,80 щатски долара) и попадат в публичната администрация, отбраната и социалното осигуряване, с цифра 510 (CUP) (20,40 щатски долара).

Цифрите идват от публикацията „Цифри за средни заплати през 2016 г.“, публикувана в четвъртък от Националната служба за статистика и информация в Куба, която включва средни месечни заплати по провинции от 2007 г. и средни месечни заплати по видове икономически дейности от 2014 г. насам.

Според доклада средната заплата в Куба се е увеличила от 408 CUP (16,30 щатски долара) през 2007 г. на 740 CUP през 2016 г.

По провинции най-високите заплати се получават в Сиего де Авила, Вила Клара и Матансас

По провинции най-високите заплати се получават в Сиего де Авила (816 CUP / $ 32,60 US), Вила Clara (808 CUP / $ 32,30 US) и Matanzas (806 CUP / $ 32,20 US), докато най-ниските заплати се изплащат в Гуантанамо (633 CUP / 25,30 щатски долара), Исла де ла Хувентуд (655 КУПА / 26,20 щатски долара) и Сантяго де Куба (657 КУПА / 26,20 щатски долара).

Най-добре платените сектори на острова са захарната промишленост (1246 CUP / 49,80 щатски долара), добивът и добивът (1218 CUP / 48,70 щатски долара), финансовите услуги (1,032 CUP / 41,20 щатски долара) и селското стопанство, животновъдството, горското стопанство и рибарството (991 ЧАШКА / $ 39.60 САЩ).

От друга страна, икономическите дейности с по-ниски заплати са: „Други комунални услуги, асоциации и лични дейности“ (503 CUP / 20,10 щатски долара); публична администрация, отбрана и социална сигурност (510 CUP / 20,40 щатски долара); Култура и спорт (511 CUP / $ 20,40 US); и образование (533 CUP / $ 21.32 US).

– https://translatingcuba.com/average-monthly-salary-in-cuba-is-29-60-us/

,,ПРОТОКОЛИТЕ НА ЦИОНСКИТЕ МЪДРЕЦИ“ – ПРОТОКОЛ №14 – В НОВОТО ЦАРСТВО ЮДЕИТЕ ЩЕ ЧЕРНЯТ СТАРИТЕ УПРАВЛЕНИЯ И ЩЕ ВЪЗВЕЛИЧАВАТ ЮДЕЙСКАТА ВЛАСТ

За автора на протоколите

Автор на „Протоколите на Ционските Мъдреци“ е юдеинът Ашер Гинсберг, роден в гр. Сквир, Киевска губерния в 1856 г., известен между сънародниците си с името Ахат Хаам, т.е. „Единствен всред народа“. Фанатизиран и неуморим агитатор на меродавния библейски (равински) юдаизъм, Гинсберг бързо излиза в първите редове на юдейското ръководство и сравнително млад е приет за член във върховното управително тяло (кагала). Идеите му се отличават с удивителна яснота, простота и праволинейност. Дейността му е крайно смела, трескава, непрекъсната. Изработеният от него план за осъществяване заветните цели на Израиля, четен на тайно заседание на първия световен ционистки конгрес в Базел в 1897 г., прави силно впечатление, приема се от мнозинството и му открива пътя към водачеството. От този момент неговото влияние бързо расте и в 1913 г. той е всепризнат и неоспорим водач на юдейството.

Гинсберг подготвя и ръководи руската революция в 1904–1905 г., която, макар че не успя, разтърси издъно Русия и подготви успеха на революцията в 1917 година.

Той е невидимия ръководител на юдео-масонската дейност в периода на подготовката и протичането на войната 1914–1918 г. Той е и създателя и изпълнителя на руската революция през 1917 г. Умира през 1925 г. в Лондон.

Предговор

Протоколите представляват кристализираната идеология на юдаизма, извлечена от неизменните и вечни закони на пророк Мойсей, точно такава, каквато ни я рисува 35-вековната еврейска история. С необясним за нашия морал цинизъм, те разкриват грандиозните цели на юдейството, безпощадната жестокост и абсолютната безогледност на средствата за постигането им.

Всеки, който прочете протоколите, остава поразен от дълбочината и яснотата на мислите, неограничения замах, непоколебимата решителност и пълното пренебрежение към целия нееврейски свят. Ледена хладина, бруталност и садизъм вее от всеки ред на тази протоколирана юдейска мъдрост.

Мислите, изказани в протоколите, хвърлят ярка светлина върху най-големите и мъчно обясними религиозни, хуманитарни и политически събития във всеобщата, а особено в новата история. Те са безпогрешен шифров ключ, с който се разгадават сложните социални и икономически проблеми, които създадоха най-големите обществени сътресения във всички европейски държави от XV век насам.

А. Гинсберг е написал протоколите на малко познатия за самите юдеи староеврейски език, но се е явила нужда да бъдат преведени на френски език, за да послужат като агитационен материал. Агитацията, в полза на идеите на Гинсберг, се е водила и през време на самия конгрес в Базел, на който голямото мнозинство делегати не са знаели староеврейски език. Този именно френски превод по време на Базелския конгрес е попаднал в ръцете на руската тайна полиция, а от нея, в 1901 г., в ръцете на другарите на руския професор Сергей Николаевич Нилус.

За първи път протоколите са отпечатани на руски език през 1901 г. в съчинението на Г. Бутми „Неприятелите на човешкия род“. С. Н. Нилус отпечатва първото издание от тях през 1905 г. Същият отпечатва друго издание през 1911 г. и трето през 1917 г. — непосредствено преди революцията. След руските издания протоколите се разпространяват из целия свят. Интересно е, че в Англия те се появяват почти едновременно с руските — през 1906 г. Това обстоятелство, както и незначителните различия в редакцията — но не и в идеите на многото издания на протоколите в различните страни, дава основание да се предполага, че не само руската полиция, но и други са се добрали до оригиналите.

Протоколите, безспорно са акт конспиративен, и като такъв могат да попаднат в чужди ръце (като се има пред вид неприкосновеността на юдейските организации, особено в котилото на юдеомасонството — Швейцария) само по същия начин, т.е. конспиративно, тайно. Това обстоятелство, което не дава възможност да се представят формални доказателства, юдеите използват, за да отричат автентичността им. И разбира се, другояче не могат да постъпят, защото самопризнанието би било равносилно да подпишат смъртната си присъда.

За действителността на протоколите, обаче, съществуват неоспорими и най-сериозни доказателства — и формални, и по същество. Накратко ще ги посочим.

През 1933 г. в Швейцария почнали да се разпространяват „Протоколите на Сионските мъдреци“. Юдеите автоматично реагират, повдигат страшен шум в световния печат и завеждат дело срещу разпространителите. Делото се гледа в 1935 г. в гр. Берн, в мировия съд председателстван от юдеина-съдия Валтер Майер. Резултатът: разпространителите се признават за виновни, налагат им се огромни парични глоби и се забранява печатането и продажбата на протоколите. Юдейството тържествува, но… не за дълго. Осъдените апелират делото и през 1937 г., на 1.XI. бернският апелативен съд издава решение, с което отменява присъдата на юдеина-съдия Майер и разрешава печатането и разпространението на протоколите. Като се има предвид силата на юдейството в това време, и че този процес се води именно в Швейцария — коментарите са излишни, за да се разбере колко силни са били доказателствата за автентичността на протоколите.

Макар от юдейска гледна точка — като си служим със същия формалистичен мащаб за преценка правотата на нещата, присъдата на бернския апелативен съд да е напълно достатъчно доказателство, тя лично нас не ни задоволява. Ние намираме други много по-силни, по-съществени, абсолютно неоспорими и с математическа логичност данни, които доказват, че идеите, написани в протоколите са напълно идентични с вековната и неизменната идеология на юдейството и че тези идеи, дори от когото и да са написани, са една жива реалност, отражението, на която ежечасно се чувства във всички области на живота по целия свят.

Ето само някои от тези доказателства:

1. Всички идеи в протоколите, без изключение са тъждествени с принципните начала на юдейската религия. Няма нито една мисъл в тях, която да излиза вън от идеологията и тактиката на юдеите, тъй както те са формулирани от Йехова чрез Мойсей и написани в петте Мойсееви книги в Библията. Заслугата на Ашер Гинсберг се състои в това, че той ги е развил, систематизирал, свързал в порядъка на една програмна дейност и изложил просто, ясно и изразително.

2. Съществуват още няколко други откъслечни проекта, напълно в духа на протоколите, излезли в различни времена, в различни страни, написани все от юдеи:

a) Толедското писмо, написано в 1489 г. от княза на юдеите в Цариград до равина на гр. Арлес, изнесено в съчинението „Ла Силва Куриоза“ на испанския благородник Юлиан де Мотрано.

b) Реч на равина Райхорн в 1859 г., написана в съчинението „Биариц“ в 1868 г. на германския писател Гьодшед.

c) Посланието до всички юдеи от Адолф Кремие — френски министър на правосъдието и създател на световния еврейски съюз в 1860 г., печатано в Архив Израелит №25, 1861 г.

d) Диалогът в ада между Макиавели и Монтескьо, от френския юдеин Морис Жюли, Брюксел — 1864 г.

e) Съчинението на самия Ашер Гинсберг „Преоценка на ценностите“, което и по стил, и по мисли е първообраз на протоколите.

3. Налице са и самопризнания на отделни юдеи за истинността на протоколите, между които е и отвореното писмо на юдеина Ели Раваж, написано в Сенчъри магазин №3 стр. 346.

4. Най-очебийното доказателство — миналата и особено сегашната световна война и събитията между тях, в които и за слепите е ясно, че юдейството в плутократическия блок е играло и играе главната роля, а за националистическите държави е подчертан враг №1.

Идеите на юдаизма и живата действителност, които в протоколите са получили синтезиран формален вид, са най-силното доказателство за тяхната автентичност.

Само този, който няма очи и този, който не желае да вижда, не ще види пораженията, които юдейството е нанесло на човечеството. Само тази душа, която се е откъснала от своя народ и не чувствува болките му, не ще трепне пред конвулсиите на милионите свои родни братя, грабени, лъгани и заблуждавани от синовете на Юда.

За улеснение при четенето, разчлених протоколите и поставих малки заглавия.
Преводачът

Протокол №14

ЮДЕИТЕ ЩЕ НАЛОЖАТ НА СВЕТА СВОЯТА РЕЛИГИЯ.

Когато се възцарим, не ще е желателно да съществува друга религия, освен нашата, в единния Бог, с когото нашата съдба е свързана поради избранничеството ни и чрез когото ние сме свързани със съдбините на света. Затова ние сме длъжни да разрушим всички религии. Ако от това се народят съвременни атеисти, това положение ще бъде преходно и не ще попречи на нашата цел; те ще пропаднат и ще послужат за отрицателен пример на поколенията, които ще слушат нашата проповед за религията на Мойсей, която със своята устойчива и обмислена система принуди всички народи да ни се поклонят и покорят. Ние ще подчертаем мистическата правда, върху която се основава цялата й възпитателна сила.

В НОВОТО ЦАРСТВО ЮДЕИТЕ ЩЕ ЧЕРНЯТ СТАРИТЕ УПРАВЛЕНИЯ И ЩЕ ВЪЗВЕЛИЧАВАТ ЮДЕЙСКАТА ВЛАСТ.

При всеки удобен случай ние ще публикуваме статии, в които ще сравняваме нашето добро управление с миналата власт. Благоденствието и спокойствието, които макар и изтръгнати с вековни вълнения, ще дадат хубавия облик на новото управление. Ние ще описваме грешките на гоевската администрация в най-черни багри; ще посеем към миналото такова отвращение, че народите ще предпочетат спокойствието в робство пред прословутите права на свободата, които толкова ги измъчваха. Тази „свобода“ изтощи изворите на човешкото съществуване, защото народите бяха под гнета на тълпа пройдохи, незнаещи какво вършат… Безполезните смени на управленията, към които ние тласкаме гоите, за да подкопаваме техните държавни организации, дотолкова са омръзнали на народите, че те ще предпочетат да търпят от нас всичко, само и само да не рискуват отново да изпитат преживените вълнения и несгоди. Ние особено ще подчертаваме историческите грешки на гоевските управления, които толкова векове измъчваха човечеството с несъобразни мероприятия към всичко, което е засягало истинското благополучие. Увлечени след всевъзможни фантастични проекти за социални блага, гоите не забелязваха, че тези проекти все повече влошават, вместо да подобряват условията, върху които се създава добър човешки живот…

Цялата сила на нашите принципи и мероприятия ще изпъква, когато ги издигаме и тълкуваме като ярък контраст на прогнилия стар обществен строй.

Нашите философи ще обсъждат недостатъците на гоевските вярвания, но никой от гоите никога не ще е в състояние да обсъжда нашата вяра от гледна точка на истината, защото никой основно не ще я узнае освен синовете на Израиля, които никога не ще посмеят да издадат нейните тайни.

В тъй наречените напредничави страни ние създадохме безумна, мръсна и отвратителна литература. След като вземем властта, ние само за кратко време ще продължим да насърчаваме съществуването на тази литература, за да се очертае по-релефно контрастът между нея и програмите, които ще се разнесат от висините, където стоят нашите мъдреци. Нашите умни мъже, възпитани за ръководители на гоите, ще съчиняват речи, проекти и статии, с които ще влияем на умовете, като ги насочваме към набелязаните от нас понятия и знания.

ДЕЙВИД ДЕ РОТШИЛД – ЕДИН ОТ ОСНОВНИТЕ ГОСПОДАРИ НА ГОИТЕ

Барон Дейвид Рене Джеймс де Ротшилд е френски банкер и член на френския клон на семейство Ротшилд.

Той е председател на Rothschild Continuation Holdings, швейцарска холдингова компания (за която се смята, че е контролирана от Concordia BV, друга холдингова компания, регистрирана в Холандия). Преди това е бил председател на De Beers.

През 2015 г. френското правителство повдигна обвинение срещу барон Дейвид Де Ротшилд за присвояване на големи суми пари от британски пенсионери от 2005 до 2008 г.

– https://wearethene.ws/notable/23656

Дейвид де Ротшилд, Ротшилд и Ко

„Патриархът“ говори по-специално за Брекзит, банката и бившето си протеже Еманюел Макрон

Патриархът говори за годините на Еманюел Макрон в неговата банка, проект за сливане с Lehman Brothers – и защо е вдъхновен от Дидие Дешан, треньорът на сините

Anne-Sylvaine Chassany, FT

Може би именно испанската серенада на заден план или жегата в края на лятото ни прави малко сънливи, въпреки следобедния бриз. Но ето ни, ние с Дейвид де Ротшилд пием второто си еспресо, чудейки се за влюбените подвизи на Франсоа Оланд.

„Не знам дали е добър любовник, но жените го харесват“, каза моят 75-годишен гост за бившия президент, изненадан да остави „Елизе“ на скутер, за да се присъедини към любовницата си. Въздържам се да кажа: „На определени жени“.

За момент се чудя как в нашия разговор може да възникне любовният живот на Франсоа Оланд. Това е първият път, когато патриархът на френския клон на Ротшилдови наистина е подвел охраната си, след час и половина разгорещена, но контролирана дискусия. Оланд служи като контрапункт на наследника си Еманюел Макрон, бивш служител на банката Ротшилд. Бившият му работодател иска да подчертае качествата на 40-годишния президент, когато споменавам неговия авторитарен стил на управление и намаляващата му популярност. В либералните среди, в чужбина, Макрон все още е рок звезда, но у дома образът му на монарх започва да дразни.

Франсоа Оланд „е много интелигентен, той е култивиран човек, приятен е. Но основно, защо той е извън играта? Защото не можеше да се реши, защото все още се колебаеше. Той загуби доверието си в чужбина и стигна до заключението … че няма да се кандидатира отново. Това е необикновено … ”казва г-н де Ротшилд.
– https://wearethene.ws/notable/23656
Дейвид де Ротшилд е собственикът на Франция, а хора като Оланд и Макрон са просто неговите политически проститутки!

ЦИТАТИ ОТ СВЕТОВНИ ЛИДЕРИ, РАЗКРИВАЩИ ПЛАНОВЕТЕ ЗА НОВ СВЕТОВЕН РЕД

Томас Джеферсън: 1816г.: Ако американският народ някога позволи частни банкери да контролират издаването на валута (което се и случва 1913г.), банките и корпорациите ще лишат хората от цялата им собственост, първо чрез инфлация а после чрез дефлация, и деца им ще се събудят бездомници на континент, който техните бащи покориха“
Президента Андрю Джакъсн: 1829 – 1837 “ Вие сте дупка със змии! Аз възнамерявам да ви измъкна навън, и чрез Вечният Бог ще ви изхвърля. Ако хората само разберат размера на несправедливост на нашата парична и банкова система, ще има революция още преди да съмне.“
Президента Уудроу Уилсън: 1916 “ Аз съм най-нещастният човек. Аз несъзнателно разруших моята страна. Нашата велика индустриална нация е контролирана от система на кредити. Нашата система на кредити е концентрирана в ръцете на няколко мъже (евреи-сатанисти). Ние се превърнахме в едно от най-лошо управляваните, напълно контролираните и доминирани правителства в света – което не е вече правителство на свободното мнение, не е вече правителство на убеждението и вота на мнозинството, а правителство на принудата на малки групи от господстващи мъже“
(Уилсън по повод подписването на закона за създаването на Федералният Резерв 1913г.)
Уинстън Чърчил: 1920: „От дните на Вайсхауп до тези на Карл Маркс, до тези на Троцки, Бела Кун, Роза Люксембург и Ема Голдман, тази световна конспирация за преобръщане на цивилизацията и за реконструкцията на общество на базата на забавеното развитие, на завистливата злоба и невъзможното равенство, е постоянно нарастваща. Тази световна конспирация игра трудно разпознаваема роля в трагедията на Френската Революция. Конспирацията им беше главната причина на всяко подривно движение през деветнадесети век, и сега оковите на тези тъмни личности от подземният свят на големите градове на Европа и Америка хванаха Руския народ за гушата и станаха безспорни господари на тази огромна империя“
Президента Франклин Рузвелт: 21 Ноември 1933г. „Реалната истината, която има значение е, както и ти и аз знаем, е че финансовите елементи в големите центрове притежават правителството от дните на Андрю Джаксън насам“
Банкерът Дейвид Рокфелер 23 Септември 1993г: „Сегашният прозорец от възможности, по време на който миролюбивият и взаимнозависим световен ред може да бъде изграден, няма да бъде отворен твърде дълго. Ние сме на предела на глобална трансформация. Всичко от, което се нуждаем сега е криза, и народите ще приемат Новият Световен Ред.“
Карл Войтила, Папа Йоан Павел II: “ До края на това десетилетие ние ще живеем под първото Единно Световно Правителство, което някога е съществувало в обществото на нациите… правителство с абсолютна власт да решава основните въпроси на оцеляването. Единното Световно правителство е неизбежно“
Джордж Хърбърт Уокър Буш: 11 Септември 1990 : “ Извън тези проблемни времена. обективен ? нов световен ред ? може ли да се появи ? Днес новият свят прави усилие да се роди, свят твърде различен от този, който познаваме в момента „.
„Заложено е повече от една малка държава, това е голяма идея – нов световен ред…
Хенри Кисинджър, 19 Април 1994.
„Новият Световен Ред не може да се случи без участието на САЩ, ние сме най-значимият единичен компонент. Да, ще има Нов Световен Ред, и той ще принуди Съединените Щати да променят своите схващания“
Изявление направено пред американския Сенат на 7 Февруари 1950 от Джеймс Поул Варбург:
„Ние ще имаме Световно Правителство, независимо дали го харесвате или не. Единственият въпрос е как ще бъде постигнато Световното Правителство, насила или чрез съгласие“ –
„Истинските господари във Вашингтон са невидими и упражняват своята власт зад сцената“ Съдия Феликс Франкфуртер, от американският Върховен Съд
„Целта на Рокфелерови и техните съюзници е да създадат единно световно правителство кобминирайки суперкапитализма и Комунизма под един и същ покрив, и под техен контрол.. Дали имам предвид конспирация?! Да. Аз съм убеден, че има такъв заговор, международен по обхват, планиран преди поколения и невероятно зъл в ствоята цел“
Конгресмен Лари П.МакДоналд, 1976, убит в полет 747 на Корейските Авиолинии, който самолет беше свален от Съветите.
Британският Министър председател Бенджамин Дизраели, 1876г:
„Правитлествата в днешно време трябва да се договарят не само с други правителства, с императори, крале и министри, но също така с тайни общества, които имат навсякъде техни безскрупулни агенти, и могат в последния момент да объркат всички планове на правителството“
Кметът на Ню Йорк Сити, Джон Хилън, 1922:
„Истинската заплаха за нашата република е невидимото правителство, което като гигантски октопод простира своите пипала над градове, щати и цялата нация. Както откопода от реалният живот, то работи под изкусно създадено прикритие… На върха на този октопод са Рокфелерови и интересите на Стандарт ойл и малка група от влиятелни банкови къщи обикновено наричани международни банкери. Тесният кръг на влиятелните международни банкери фактически управлява правителството на Съединените Щати, за своите собствени егиостични цели. Те практтически контролират двете политически партии“
Джон Суинтън, редактор на Ню Йорк Трибюн:
„Няма такова нещо, като независима преса в Америка, освен в малките градове. Вие го знаете и аз го знам.
Знам, че много от вас, искат да напишат своето честно мнение, но ако го направите вие предварително знаете, че то няма да бъде издадено.
Аз получавам по 150 долара на седмица за да държа моето истинско мнение извън страниците на вестника, с който съм свързан. Други от вас получават същото заплащане за да вършат същата работа. Ако искам да разреша честно мнение да бъде отпечатано в моя вестник, след по-малко от 24 часа, с моята длъжност ще бъде свършено.
Работата на журналиста от Ню Йорк е да унищожава истината; да лъже изцяло; да изопачава; да клевети; да се подмазва в краката на Мамона; да продава своята страна и своя род за прехраната си. Ние сме инструментите и дърдорковците на богатите мъже зад сцената. Ние сме интелектуални проститутки“
Американският Сенатор, Бари Гоудуотър в неговата книга от 1964г. „Без Извинение“:
„Тристранната комисия, възнамерява да бъде проводник на международна консолидация на търговските и банкови интереси, чрез завземането на контрола над политическото правителство на Съединените Щати. Тристранната комисия представлява ловко, кординирано усилие за контрол и консолидация на четири центъра на власт, политическа, парична, интелектуална и духовна. Това, което Тристранната комисия възнамерява да създаде е световна икономическа власт превъзхождаща политическите правителства, които също са въвлечени. Като управители и създатели на системата, те ще управляват бъдещето“
Бившият Конгресмен Джон Рарик, 1971г: „Съветът за международни отношения е „властта“. Той не само има влияние и власт в ключовите позиции за вземане на решения, в най-високите нива на правителството, за да прилага натиск от горе; но също използва личности и групи за да създава напрежение отдолу, да извинява високопоставените решения за превръщането на Съединените Щати, от суверенна Конституционална Република, в робска държава член на единната-световна диктатура“
Сенатор Джордж Малоун от Невада, в реч пред Конгреса през 1957г:
Има план за унищожение на икономическата и социална независимост на Съединените Щати“!
…“Аз вярвам, че ако хората на тази държава разберат всичко което Конгреса им е причинил през последните 49 години, ще дойдат във Вашингтон, без да чакат изборите…

АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН: ,,ПРИ АЛЕКСАНДЪР II Е ПО-БЕЗОПАСНО ДА ДЪРЖИШ ДИНАМИТ, ОТКОЛКОТО ПРИ СТАЛИН ДА ПРИЮТИШ СИРАЧЕТО НА НАРОДНИЯ ВРАГ“

Както читателят вече видя, нито 35-а, нито 37-а, нито 49-а година могат да изчерпят списъка на доставяните за Архипелага хора. Доставките никога не са били прекъсвани. Както няма минута, през която някой да не умира и да не се ражда, така няма и минута, през която да не се извършват арести. Понякога това дебне наблизо човека, понякога става някъде по-далеч, понякога човек се самозалъгва, че нищо не го заплашва, понякога той сам става палач и така заплахата отслабва, ала всеки възрастен жител на тази страна, от колхозника до члена на Политбюро, винаги е знаел: най-малката непредпазлива дума или движение — и безвъзвратно лети в бездната.
Както на Архипелага пред всеки нагаждач се разтваря пропастта (и гибелта) на общите работи, така и в страната пред всеки жител зее пропастта (и гибелта) на Архипелага. На пръв поглед страната е много по-голяма от своя Архипелаг, но цялата тя и всички нейни жители висят сякаш призрачно над разтворения му зев.
Страхът не е винаги страх от арест. Тук има и междинни степени: чистка, проверка, запълване на анкети — планомерно или извънредно, уволнение от работа, лишаване от жителство, интерниране или изгнание. Анкетите се съставят така подробно и изпитателно, че повече от половината жители се чувствуват виновни и постоянно се измъчват от приближаващите срокове за попълването им. Веднъж дали неверни сведения за своя живот, хората се мъчат след това да не оплетат конците. Но опасността може да избухне неочаквано: Игор, синът на кадийския Власов, постоянно пише, че баща му е умрял. Така успява да влезе дори във военно училище. Внезапно го извикват: до три дни да представи документ, че баща му е умрял. Ето ви и ситуация!
Съвкупният страх води до неминуемото съзнание за своето нищожество и липса на всякакви права. През ноември 1938 г. Наташа Аничкова узнава, че любимият й (неофициалният съпруг, с когото не е сключила брак) е арестуван в Орел. Заминава за там. Огромният площад пред затвора е задръстен от каруци, а в тях — жени с цървули и сукмани, които искат да предадат вързопчетата си, но не им ги приемат. Аничкова се навежда пред прозорчето в страшната тъмнична стена. Коя сте вие? — питат я строго. Изслушват я. Вижте какво, московчанката, ще ви дам един съвет: тръгвайте си обратно още днес, защото нощес ще дойдат да ви приберат! Чужденец не би разбрал нищо: защо вместо отговор по същество на зададения въпрос чекистът дава нежелани съвети? Какво право има да изисква от свободната гражданка да напусне незабавно града? И кой е този, който ще дойде при нея и защо? Но кой съветски гражданин ще си изкриви душата, че не разбира или че случаят е неправдоподобен за него? След подобен съвет доста ще се позамислиш дали да останеш в чуждия град.
Н. Я. Манделщам е права, когато пише: нашият живот до такава степен е взаимосвързан с тъмницата, че многозначните думи: „взет“, „вкаран“, „лежи“, „пуснат“ дори без текст всеки у нас ги разбира само в един смисъл!
Нашите граждани никога не са имали усещане за безгрижност.
Закрепеност. Ако бе възможно лесно да сменяш местожителството си, да заминаваш оттам, където става опасно за теб — и по този начин да се отърсиш от страха, да се ободриш! — хората щяха да бъдат по-смели, можеха и да рискуват. Но дълги десетилетия бяхме сковани от обстоятелството, че никой трудещ се не можеше самоволно да остави работата си. Освен това всички бяха закотвени по места чрез адресната регистрация. И чрез жилището си, което нямаш право нито да продадеш, нито да смениш, нито да наемеш. И затова беше безумна смелост да протестираш там, където живееш или работиш.
Прикритост, недоверчивост. Тези чувства смениха предишното открито радушие, гостоприемството (все още проявяващи се и през 20-те години). Тези чувства са естествена защита за всяко семейство и за всеки човек особено защото никой никъде не може да напусне работа, да замине и всяка дреболия от живота ти е в полезрението на органите. Прикритостта на съветския човек не е ни най-малко излишна, тя е необходима, макар че за чужденеца може понякога да изглежда свръхчовешка. Бившият царски офицер К.У. успява да оцелее само защото никога не бил затварян и защото, когато се женил, не разказвал на жена си за своето минало. Арестуват брат му, Н.У. — и ето че жената на арестувания, възползувала се, че в момента на ареста си живели с мъжа си в различни градове, скрива от баща си и сестра си случилото се, да не би те да се изпуснат пред някого. Тя предпочита да им каже, а и на всички останали (и дълго след това да поддържа тази версия), че съпругът й я е изоставил. Това са тайните на едно семейство, разказани едва сега, след 30 години. А има ли градско семейство без подобни тайни?
През 1949 г. арестуват бащата на съученичката на студента В. И. В такива случаи всички се отдръпват и това се смята за естествено, а В.И. не се отстранява, открито изказва съчувствието си на девойката, гледа с нещо да помогне. Изплашена от такова необичайно поведение, тя отхвърля помощта и съучастието на В.И., излъгва го, че не вярва в невинността на арестувания си баща, навярно през целия си живот той е скривал своето престъпление от семейството. (Едва по хрушчовско време се изясняват нещата: тя била решила тогава, че В.И. е или доносник, или член на някоя антисъветска организация, която дебне за недоволни.)
Това всеобщо взаимно недоверие прави още по-дълбока братската могила на робството. Вземе ли някой да се изказва открито и смело, всички се отдръпват: „Провокация!“ Така е обречен на самота и отчуждение всеки обявен искрен протест.
Всеобщо незнание. Като се прикривахме един от друг и като не си вярвахме един на друг, ние самите помагахме да се внедри сред нас абсолютната негласност и абсолютната дезинформация, които са причина на причините за всичко извършено — и за милионите арести, и за тяхното масово одобряване. Без да си предаваме нищо един на друг, без да крещим и стенем, без да научаваме нищо един от друг, се доверявахме единствено на вестниците и на банално плещещите оратори. Всеки ден ни пробутваха по нещо възбудително от рода на някоя железопътна катастрофа (саботаж) някъде на 5 хиляди километра от нас. А което трябваше да знаем непременно, което се е случило днес на нашия етаж, това нямаше откъде да го научим.
Какъв гражданин можеш да бъдеш, след като не знаеш нищо за живота около теб? Едва след като самият ти попаднеш в капана, научаваш много нещо със закъснение.
Доносничество, развито до невероятни размери. Стотици хиляди оперативни работници и в своите явни кабинети, и в уж непорочните стаи на държавните учреждения, и в конспиративни квартири, без да щадят хартията и празното си време, неуморимо вербуват и повикват за предаване на доноси такова количество доносници, каквото не би могло да им е нужно за събирането на информация. Вербуват дори явно ненужни, неподходящи за целта хора, които с положителност няма да приемат — както е случаят с вярващата жена на умрелия в лагера баптистки пастор Никитин. По няколко часа я държат при разпитите на крака и ту я арестуват, ту я прехвърлят в завода на по-лоша работа. Една от целите на вербуването в такива огромни размери е очевидно да се направи така, че всеки поданик да усеща полъха на осведомителните канали. И във всяка компания, във всяка работна стая, във всяко жилище или да има доносник, или всички да живеят със страха, че има такъв между тях.
Без да твърдя въз основа на проверени данни, предполагам, че от четирима-петима градски жители на един поне веднъж в живота непременно са предлагали да стане доносник. Ако не и на повече. В най-ново време правих проверки и сред арестантските компании, и сред вечните волнонаемни: кого, кога и как са вербували. И винаги се оказваше, че от неколцината души на масата на всички е било предлагано това навремето!
Н. Я. Манделщам правилно заключава: освен да се отслаби връзката между хората, тук има и друго съображение — поддалите се на вербуването в страха си от обществено разобличаване ще са заинтересовани в непоклатимостта на режима.
Прикритостта е простряла студените си пипала сред целия народ — тя е проникнала между колегите в службата, между старите приятели, между студентите, между войниците, между съседите, между подрастващите деца и дори в приемната на НКВД между съпругите, носещи продукти и вещи на мъжете си.
Предателството като форма на съществуване. При наличието на дългогодишен постоянен страх за себе си и своето семейство човек става подвластен на страха, негов подчинен. И постоянното предателство се оказва най-малко опасната форма за съществуване.
Най-невинното, но затова пък и най-разпространеното предателство е да не вършиш директно нищо лошо, но да не забелязваш загиващия до теб, да не му помогнеш, да му обърнеш гръб, да се сгушиш. Арестуват например съседа, колегата и дори твой близък приятел. А ти мълчиш, правиш се, че не си забелязал (не можеш да си позволиш да загубиш днешната си работа!). Или на общо събрание се обявява, че изчезналият вчера е заклет народен враг. И ти, който цели двадесет години си се прегърбвал над една и съща маса с него, този път с благородното си мълчание (че дори с осъдително изказване) трябва да докажеш колко нищо общо нямаш с неговите престъпления (за своето скъпоценно семейство, за своите близки си задължен да принесеш тази жертва! На какво основание ще дръзнеш да не мислиш за тях!). Но арестуваният е оставил жена, майка, деца, може би ще трябва на тях да им се помогне? Не, не, опасно е: ами че това е съпруга на враг, майка на враг, това са деца на враг (а твоите ще трябва още дълго да учат, докато си стъпят на краката)!
Когато арестуват инженер Палчински, жена му Нина пише до вдовицата на Кропоткин: „Останах без никакви средства, никой не ми помогна, всички ме избягват, страхуват се. Едва сега разбрах какво са приятелите. Изключенията са много редки.“
Укривателят е също враг! Помагащият е също враг. Продължаващият приятелството е също враг. И телефонът на прокълнатото семейство замлъква. Почти се прекъсва. На улицата не ги познават, не ги поздравяват, не им кимат. Още по-малко пък да ги канят на гости. Или пък да им предлагат пари. В кипежа на големия град хората се оказват като в пустиня.
А на Сталин тъкмо това му трябва! Той се подсмива под мустаците си!
Академик Сергей Вавилов става след разправата над великия му брат лакейски президент на Академията на науките. (Мустакатият шегобиец прави това за подигравка, проверява човешкото сърце.) А. Н. Толстой, съветският граф, не смее не само да посещава, но дори и да подпомага с пари семейството на пострадалия си брат. Леонид Леонов забранява на жена си, по баща Сабашникова, да посещава семейството на арестувания й брат С. М. Сабашников. Легендарният Димитров, този ревящ лъв на лайпцигския процес, се отрича и не спасява, а предава приятелите си Попов и Танев, когато след освобождаването от фашисткия съд им тръсват на съветска земя по 15 години „за покушение срещу другаря Димитров“ (и двамата отбиват присъдите си в Краслаг).
Знае се какво е положението на семействата, в които има арестуван. В. Я. Кавешан от Калуга си спомня: „След арестуването на баща ми всички се пръснаха от нас като от прокажени, бях принуден да напусна училище — децата страшно ме тормозеха (израстват като предатели, израстват като палачи!), а майка ми я уволниха от работа. Принудени бяхме да се препитаваме от просия.“
Милиционерите откарват на гарата семейството на някакъв арестуван през 1937 г. московчанин — майка с децата й, — за да бъдат интернирани. И внезапно, когато влакът тръгва, откриват, че момченцето (8-годишно) е изчезнало. Милиционерите се пребиват да го търсят, но напразно. Интернират семейството без него. Оказва се, че то се било пъхнало под червения плат, обвиващ поставката под бюста на Сталин, и дочакало там да мине опасността. След това се връща вкъщи, но жилището е запечатано. Обажда се на съседите, на познати, на приятелите на тате и мама — и не само никой не го прибира в семейството си, но не го оставят дори да пренощува! И детето се оставя да го приберат в интернат… Съвременници! Съотечественици! Разпознавате ли зурлите си?
И всичко това е само най-слабата степен на предателството — отдръпване. А колко още примамливи стъпала има и какъв огромен брой хора все по-низко падат по тях. Тези, които уволняват майка Кавешан от работа, не се отдръпват, а внасят своята лепта, нали? Или тези, послушни на оперативника по телефона, които изпращат Никитина на черна работа, за да стане по-бързо доносница? А и тези редактори, които нетърпеливо зачеркват имената на арестувания едва предишния ден писател?
Символът на тази епоха е маршал Блюхер: седи като бухал в президиума на съда и съди Тухачевски (впрочем и Тухачевски би вършил същото). Разстрелват Тухачевски — същото сполетява и Блюхер. Или прославените професори по медицина Виноградов и Шерешевски. Помним как паднаха жертва на злодейско оклеветяване през 1952 г., но не по малко злодейски оклеветяват и те събратята си Плетньов и Левин през 1936 г. (Венценосецът тренира и в сюжетите за душите…)
Хората живеят в полето на предателствата и в негова подкрепа се използуват най-извисени аргументи. През 1937 г. една съпружеска двойка очаква арест, затова че съпругата е пристигнала от Полша. И се договарят така: да не изчакват ареста, а съпругът да иде и да съобщи за жена си! Нея я арестуват, а той остава „чист“ в очите на НКВД и запазва свободата си. През същата тази забележителна година старият политически каторжник Адолф Добро-волски предава на своята единствена любима дъщеря Изабела, преди да иде в затвора: „Ние отдадохме живота си за съветската власт и нека никой не се възползува от твоето нещастие. Влез в Комсомола!“ Присъдата на Доброволски не предполага забрана на кореспонденцията, но Комсомолът изисква от дъщеря му да няма такава с баща си и в духа на бащиното напътствие дъщерята се отрича от баща си.
А и малко ли са случаите на такова отричане?! Ту публично, ту чрез пресата: „Аз, еди кой си, считано от еди кога си, се отричам от баща си и майка си като от врагове на съветския народ.“ И запазваш живота си срещу тази цена.
За онези, които не познават това време (или не живеят сега в Китай), е почти невъзможно да го разберат и да простят. В нормалните човешки общества човек достига своите 60 години, без никога да попадне в клещите на подобен избор; и сам той е убеден в своята добропорядъчност, и тези, които държат реч на гроба му. И човекът си отива от живота, без да разбере в какъв кладенец на злото е могъл да пропадне.
Масовата проказа на душите не заразява мигновено обществото. През цялото време на 20-те години и в началото на 30-те мнозина хора у нас още запазват душевната си нравственост и представите си от предишното общество: да помагаш при нужда, да закриляш изпадналите в беда. През 1933 г. Николай Вавилов и Мейстер още се застъпват открито за всички арестувани ВИРовци. Трябва да се изчака един минимално необходим срок за нравственото разложение, преди който великият Апарат не може да се справи с народа. Срокът се удължава и от възрастта на още неостарелите вироглавци. За Русия се оказват необходими 20 години. Когато масовите арести връхлетяват през 1949 г. Прибалтика — за тяхното разлагане са изминали само 5-6 години, недостатъчно пострадалите от властите семейства срещат от всички страни подкрепа. (Впрочем има и допълнителна причина, укрепваща съпротивата на прибалтийските народи: социалните преследвания се възприемат като национален гнет, а в този случай хората винаги проявяват по-голяма неотстъпчивост.)
Когато правехме оценка на 1937 г. за Архипелага, ние не я удостоихме с висшата корона. Но тук, по отношение на живота на свобода, ще трябва вече да я увенчаем с тази корозионна корона на предателството: може да признаем, че именно тази е годината, която сломява душата на нашето свободолюбив и го залива с масово разложение.
Но дори това не поставя край на нашето общество! (Както ще видим сега, краят изобщо никога не е настъпвал — живата нишка на Русия оцелява, дочаква по-добри времена, проточва се до подобри времена, до 1956 г., а сега вече толкова повече няма да умре.) Съпротивата не се проявява открито, тя не смекчава епохата на всеобщото падение, но пулсира, пулсира, пулсира с невидимите си топли жилчици.
В това страшно време, когато в обърканото си усамотение хората изгарят скъпите на сърцето им фотографии, писма и дневници, когато всяка пожълтяла хартийка в семейната библиотека изведнъж разцъфва като огнена папрат на гибелта и самата тя бърза да се хвърли в печката, се изисква доста мъжество, за да не изгориш и да запазиш архивите на осъдените (като Флоренски) или на явно нарочените (като философа Фьодоров) в продължение на хиляди и хиляди нощи! А каква конспиративна антисъветска ужасна измяна трябва да изглежда повестта на Лидия Чуковска „София Петровна“. Нея я съхранява Исидор Гликин. В блокадния Ленинград, усетил приближаването на смъртта, той тръгва и прекосява целия град, за да отнесе повестта на сестра си и така да я спаси.
Всяка постъпка на противопоставяне на властта изисква мъжество, несъразмерно с величината на постъпката. При Александър II е по-безопасно да държиш динамит, отколкото при Сталин да приютиш сирачето на народния враг — и все пак колко, такива деца са били прибрани и спасени (нека самите деца разкажат!). А и тайно подпомагане на семействата е имало. И се е намирал някой да смени жената на арестувания в безнадеждната тридневна опашка, за да може тя да се сгрее и поспи. И все някой с туптящо сърце е отивал да предупреди, че жилището е в засада и не трябва да се завръщате в него. И все някой е приютявал избягалата, макар самият той да не е могъл да спи през тази нощ.
Вече споменахме за тези, които се осмеляват да не гласуват за екзекутирането на подсъдимите по делото на Промпартията. А има и такива, които са пратени на Архипелага заради това, че са се изказали в защита на свои незнайни колеги. Синът не пада по-долу от бащата: Иван, синът на Рожански, пострадва също заради това, че е защитил колегата си Копелев. На партийно събрание в ленинградското детско държавно издателство (Детгиз) става М. М. Майснер и се изказва в защита на „вредителите в детската литература“, незабавно го изключват и арестуват. Не може да не е знаел какво рискува. Във военната пък цензура (Рязан, 1941 г.) една девойка цензорка накъсва криминалното писмо на неизвестен й фронтовак, но забелязват как изхвърля накъсаното в кошчето, наставят хартийките и арестуват самата нея. Принася в жертва себе си заради някакъв далечен неизвестен човек! (Аз пък научих това само защото се беше случило в Рязан. А малко ли такива неизвестни случаи има?…)
Сега често ще чуете (Еренбург), че арестуването било лотария. Лотарията си е лотария, но някои и други номерца са предварително белязани. Е, да, има такива налудничави кампании, когато арестуват по предварително определена бройка, да, но вече всеки изказал се публично е прибиран в същия миг! И фактически имаме налице душевен подбор, а не лотария! Смелчаците попадат под сатъра, отправят ги на Архипелага и се разстила безоблачната картина на еднообразно-покорния останал живот на свобода. Нито един малко по-чист, по-добър човек не може да принадлежи на това общество, а без такива хора то става все по-никакво. Тяхното тихо напускане става почти незабелязано, но всъщност това е умиране на народната душа.
Александър Солженицин – ,,Архипелаг ГУЛАГ.“

ИЗЯВЛЕНИЯ НА СВЕТОВНИ ЛИДЕРИ ЗА НУЖДАТА ОТ МАКСИМАЛНО НАМАЛЯВАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО НА ЗЕМЯТА

Пол Ерлих, професор от Станфордския университет: “Ракът е размножение на клетки извън контрол; демографската експлозия е размножение на хора извън контрол…  Трябва да насочим усилията си не в лечението на симптомите, а в изрязване на рака. Тази операция изисква много привидно брутални и безсърдечни решения.”  Жак Ив Кусто, изследовател и член на “филантропската” организация UNESCO: 
– “За да уравновесим световната популация, трябва да елиминираме по 350 хиляди човека на ден. Ужасно е, че го казвам, но е толкова ужасно и ако не го кажа.” 
Михаил Горбачов, съветски политик: 
– “Трябва да говорим по-ясно за сексуалността, контрацепциите, абортите, за ценностите, които контролират популацията, защото тази екологична криза, казано кратко, е криза, свързана с популацията. Ако намалим населението (на света) с 90%, няма да има достатъчно хора, които да създават екологични проблеми.” 

Хенри Кисинджър, една от най-висшите сили в т.нар. организация Bilderberg Group, която определя плановете за “развитието” на световната политика за години напред: 
1) “Депопулацията трябва да е първа грижа за външното министерство по отношение на Третия свят, защото американската икономика ще се нуждае от много и увеличаващи се количества суровини, намиращи се в чужбина, особено от по-малко развитите страни.” 
2) “Властта е най-върховният афродизиак” 
3) “Старците са безполезни лапачи” 
4) “Световната популация трябва да се намали с 50%”  Д-р Ерик Пианка, преподавател в Тексаския университет, изявен активист сред еколозите и отявлен поддръжник на евгениката: 
1) “Войните и недохранването не винаги вършат работа. Вместо тях, болестите предлагат най-ефективния и бърз начин да убием милиардите, които скоро трябва да измрат за разрешаване на кризата с популацията. СПИН не е ефективен убиец, защото е твърде бавен. Моят любим кандидат за изтребител на 90 процента от световното население е преносимият по въздуха – Ебола, защото е много смъртоносен и убива за дни, вместо за години.” 
2) “Знаете ли, птичият грип също е добър. На всеки оцелял се падат по деветима, които ще трябва да погребе.” 

Обединените нации – документ  ECO-92 EARTH CHARTER: 
“Прекомерната свръхпопулация в наши дни, е твърде отвъд капацитета на света, и не може да бъде посрещната за в бъдеще само с ограничаване на раждането чрез контрацепции, стерилизации и аборти, но в наши дни трябва да се решава чрез намаляване на бройките, които в момента живеят. Това трябва да се постигне по какъвто и да било начин.” 
Принц Филип, съпруг на кралица Елизабет, “филантроп” със следната “човеколюбива” изповед: 
– “Ако се преродя, искам да се върна на Земята като смъртоносен вирус, за да намаля човешката популация.” 
Дейвид Брауър, изпълнителен директор на “елитния” Sierra Club: 
– “Раждането на деца трябва да се счита за наказуемо престъпление срещу обществото, освен ако родителите нямат правителствено разрешително (да правят деца). Всички потенциални родители трябва да бъдат задължени да приемат кантрацептивни химикали, като правителствата раздават антидоти на гражданите, избрани да създават деца.”  Джон П. Холдрън – здравният съветник на настоящия щатски президент Обама, за скандалната здравна реформа – пише в Ecoscience, в една от наскорошните му книги: 
– “На Планетарния Режим (сиреч глобалното правителство; т.нар. Нов световен ред) може да му се наложи да определя оптималното население на света, но и за отделните региони, като решава дяловете (в проценти) за всеки регион. Контролът върху бройката на населението би могло да остане отговорност на всяко (местно, васално) правителство, но Режимът ще има нужната власт да налага договорените (горни) граници.”  Американският конгресмен Лари П. Макдоналд: 
– “Целта на семейство Рокфелер и техните съмишленици е да създадат едно световно правителство, обединяващо суперкапитализъм и комунизъм под една шапка, и всичко да е под техен контрол… За конспирация ли говоря? Да, точно това правя. Убеден съм, че има такъв план, международен по обхват, разработван е от поколения и е изключително зъл като намерения.”

ЛИН ФОРЕСТЪР ДЕ РОТШИЛД – ЕДНА ОТ СОБСТВЕНИЦИТЕ И ГОСПОДАРКИТЕ НА ГОИТЕ

LYNN FORESTER DE ROTHSCHILD е основател и управляващ партньор на Inclusive Capital Partners, инвестиционен мениджър за Пролетния фонд в размер на 1,5 млрд. долара, който търси положително диференцирана възвръщаемост, като използва своите управленски умения и оценява инвестиционната дисциплина, за да подобри екологичните и обществени резултати на бизнеса, в който инвестира. До юли 2020 г. тя беше главен изпълнителен директор на EL Rothschild LLC, семеен офис с интереси в частни компании, публични пазари и недвижими имоти. Тя е и основател на Коалицията за приобщаващ капитализъм и Съвета за приобщаващ капитализъм с Ватикана, организации с нестопанска цел, които разработват новаторски инициативи с глобални изпълнителни директори и изявени лидери в правителството и гражданското общество за катализиране на действия, които трансформират капитализма и правят нашите икономики и общества по-приобщаващи, динамични,

От 2000 г. Лин е член на Съвета на директорите и Комитета за номиниране и управление на компаниите Estee Lauder. Работила е и в съветите на The Economist Group, Gulfstream, General Instruments, Bronfman-Rothschild и Weather Central. Като част от нейната благотворителна дейност тя е член на борда и Изпълнителния комитет на Института за международна икономика на Петерсън, Консултативния съвет за фокусиране на капитала в дългосрочен план („FCLT”), Института за международно лидерство на Маккейн и фондацията ERANDA Rothschild (фондация на семейство де Ротшилд) и е член на Съвета по външни отношения и Chatham House.

Преди това тя беше член на Националния консултативен комитет по информационна инфраструктура и секретар на енергийния консултативен съвет при президента Клинтън и като член на Консултативния комитет на ООН за приобщаващи финансови услуги (2006-2011 г.).

Лин често е гостуващ лектор на глобални форуми и корпоративни и университетски събития, включително в ООН, Световната банка, Форума на инвеститорите от Г-20, ОИСР, Swiss Re, Temasek, Bloomberg, Университета в Оксфорд, Университета Tsinghua и Университета в Пекин. Публикувала е също във The Financial Times, The Wall Street Journal, The New York Times и The Guardian. През 2007 г. Лин получи наградата Commendatore Ordine al Merito della Repubblica Italiana. Завършила е Magna cum Laude и Beta Kappa в колеж „Помона“ в Клермонт, Калифорния (1976) и в Юридическото училище в Колумбийския университет, Ню Йорк (1980) с доктор юрист с отличие (Harlen Fiske Stone Scholar).

– https://www.inclusivecapitalism.com/member/lady-lynn-forester-de-rothschild/

Линчето Форестер де Ротшилд – една от собствениците и господарките на гоите, ако можех щях да я натикам в някой затвор или концлагер – да чука камъни от сутрин до вечер, но не би, робите си обичат господарите, всеки му заслуженето. Ние ще продължаваме да бъдем роби, а те наши собственици.

НАТАНИЕЛ РОТШИЛД – ЧОВЕКЪТ, КОЙТО МОЖЕ ДА СТАНЕ НАЙ-БОГАТИЯТ РОТШИЛД

9 март 2007 г.

Щастливи или нещастни, всяко семейно поколение често прилича на друго и това е особено вярно, когато става въпрос за Ротшилдови.

Повече от 200 години след като Майер Амшел Ротшилд основава семейната династия, която предлага разумни съвети и инвестиционна мъдрост на крале, кралици, императори и индустриални титани, неговият 35-годишен пряк потомък, Натаниел, се е превърнал в цар сам по себе си и инвеститор, който според някои може да стане най-богатият Ротшилд от всички.

След пет кратки години човекът, който ще бъде петият барон Ротшилд, е близо да стане милиардер чрез мрежата от инвестиции на частни капиталови инвестиции в Украйна, Източна Европа и най-важното, неговият дял от партньорството в Atticus Capital, бързо нарастващите 14 милиарда долара хедж фонд.

Изкачването на г-н Ротшилд е ярка илюстрация на това как все още блестящият, макар и донякъде избледнял, престиж и богатство на най-етажното банково семейство в Европа е оживен от смели залози в инвестиционните инструменти за нови пари от тази епоха.

Подобно на своите предци, той предпочита неговото влияние да остане невиждано.

Г-н Ротшилд е главен съветник на Олег Дерипаска, един от най-богатите олигарси в Русия и собственик на алуминиевия гигант Rusal, който наскоро се сля с две други компании, за да създаде най-голямата алуминиева компания в света. Г-н Ротшилд не получи публичен кредит, въпреки че изигра решаваща роля за сключването на сделката.

И като истински Ротшилд той има вкус към добрия живот: като запален скиор, основната му резиденция е в Клостерс, Швейцария и той използва своя самолет „Гълфстрийм“ за совалка между другите си домове в Париж, Москва, Лондон, Ню Йорк и Гърция.

Но той също е човек на противоречията: излиза със супермодели и актриси, седи в консултативен съвет на института Брукингс, изследователска организация във Вашингтон, и обслужва гостите си с най-добрите вина от лозята на Ротшилд, които самият той няма да пие.

Той изповядва, че има склонност към неприкосновеност на личния живот и няма да бъде интервюиран за тази статия, но все пак позволи буйно реновираната си градска къща в Гринуич Вилидж да бъде включена в списание Men’s Vogue. Въпреки репутацията му на най-общителен мъж и все по-публичния характер на живота и кариерата му, той се сблъсква с притиснат, сдържан мъж в малкото публични снимки на него – сякаш се избягва от известността си.

Тежестта да бъдеш Ротшилд може да бъде тежка. През 1996 г. един от братовчедите на г-н Ротшилд, Амшел, след като бе помолен да заеме ръководна длъжност в семейната банка в Лондон, се обеси в баня на хотел на 41-годишна възраст.

Четири години по-късно Рафаел де Ротшилд, също братовчед, умира на тротоар в Манхатън на 23-годишна възраст от предозиране на хероин.

В началото на 90-те години някои мислеха, че г-н Ротшилд също може да се изкриви под тежестта на фамилното име. Той изглеждаше като безцелен плейбой на обществото с вкус към отпуснатия, безспорен начин на живот, толкова често прегърнат от синовете и дъщерите на богатите семейства в Европа.

„Това е историята на принц Хал, който се превръща в Хенри IV“, каза Чарлз Г. Филипс, който ръководеше г-н Ротшилд по времето, когато беше в инвестиционната компания Gleacher & Company. „Той е един от малкото синове на велики мъже, който е подобрил семейния статут и е създал собствено богатство.“

Семейното наследство първоначално беше плашещо за г-н Ротшилд, чийто предшественик Нейтън Майер Ротшилд помогна за финансирането на победата на Великобритания във Ватерло и чийто баща Джейкъб се отдели от семейната банка през 1980 г., за да започне собствената си успешна кариера като инвеститор.

Толкова много, че докато не започна работа като 25-годишен инвестиционен анализатор в Gleacher през 1995 г., г-н Ротшилд изобщо го избягва.

Той беше животът на купоните в Ню Йорк, Париж и Лондон, а през 1995 г. той избяга в Доминиканската република с Анабел Нийлсън, свободолюбива лондонска социалистка с репутация на танци на трапезни маси на високите си токчета.

През 1995 г., когато г-н Ротшилд се появи на работа в Gleacher, той все още се опитваше да намери своя път. Той е наскоро завършил Оксфорд , където е бил член на ексклузивния клуб Bullingdon, прословуто питейно общество, известно с ритуала си да разрушава обзавеждането на ресторанта след пищни вечери.

Със своята изтъркана рокля, ограничен финансов опит и енергичен социален живот, той не е направил много първо впечатление, според Ерик Гричър, председател и основател на банката, който е близък приятел на Джейкъб Ротшилд, известен като лорд Ротшилд.

„Той беше някакъв бачкане“, каза г-н Gleacher. „Предположих, че има няколко големи ботуши за пълнене.“

Докато се захващаше с усилията на стажантската инвестиционна банка, г-н Ротшилд държеше очите си отворени за възможност, по-съобразена с нарастващата му амбиция. През пролетта на 1995 г. той откри точно това, когато напусна офисите на Gleacher в Мидтаун Манхатън, за да изпуши бърза цигара на няколко етажа по-горе.

Издувайки се в преддверието, той се натъкна на Тимоти Р. Баракет, тогава 29-годишен инвеститор, който се опитваше да набере средства за Atticus, новия му хедж фонд. Разбрал, че г-н Баракет създава фонд, той поиска работа. Господин Баракет го отказа.

Но двамата мъже останаха във връзка и през есента на 1996 г. г-н Баракет взе г-н Ротшилд като партньор на малцинството в зараждащия се фонд, тогава активи в размер на 90 милиона долара, и му даде титлата директор на развитието на бизнеса с мандат да използва значителните си връзки и семейни връзки за нов капитал.

Господин Ротшилд се възползва от новата възможност с нова сила. Той спря да пие, постигна споразумение за развод и посвети енергията си за популяризиране на инвестиционните таланти на г-н Баракет.

Изключителното представяне на фонда – от самото му създаване нараства средно с 30 процента годишно – направи работата на г-н Ротшилд лесна. И все пак някои ранни инвеститори като Питър Мънк, основателят и председател на Barrick Gold, в началото бяха скептични.

През 2001 г. той се съгласи да се срещне с г-н Ротшилд по молба на бащата на г-н Ротшилд, дългогодишен приятел.

„Той не носеше ореола на бъдещето на семейството“, спомня си г-н Мунк за кратката им среща във фоайето на хотел „Кларидж“, хотел в Лондон. „Исках да се отърва от момчето.“

Когато г-н Ротшилд каза, че е съдружник в хедж фонд, г-н Мънк се усъмни, приемайки, че фондът е само семеен хедж фонд.

„Той беше възмутен“, спомня си г-н Мунк. „„ Семейството ми не вложи и един цент “, каза той.“

Г-н Мън щял да стане инвеститор и то щастлив. Сега г-н Ротшилд е член на консултативния съвет на Barrick и е инвеститор заедно с г-н Munk в TriGranit Development Corporation , компания за недвижими имоти, която инвестира в Унгария и Източна Европа и която може да стане публична тази година, което представлява поредната голяма печалба.

„Това дете е специално“, каза той. „Това е времето, когато те управляваха света.“

С комбинацията си от любезност на Стария свят, благодарност за бързите времена и грубата сила на натрупващото се богатство, г-н Ротшилд стана приятел и съветник на много хора – включително руски милиардери, индийски стоманени магнати и дълъг списък от хора, които са помогнали по време на изкачването му.

„Буквално ще си взема BlackBerry от него в Сибир и ще ме попита как се справям“, каза Глен Дубин от Highbridge Capital, който беше ранен инвеститор в Atticus.

До голяма степен източникът на подновеното богатство и влияние на г-н Ротшилд е свързан с експлозивния растеж на Атикус, където през последните три години активите са нараснали до 14 млрд. Долара от 2 млрд. Долара. (Миналата година фондът е нараснал с 50 процента преди таксите, удивителна възвръщаемост предвид значителния му размер.) През 2005 г. на г-н Ротшилд бяха изплатени 80 милиона долара компенсация и той направи повече от тази миналата година, според хора, които знаят за заплащането му уговорка в Atticus.

Сега съпредседател, той отделя по-малко време за набиране на средства за фонда, който в по-голямата си част е затворен за нови инвеститори. Но влиянието му при отварянето на врати за г-н Баракет, особено в Европа, беше значително. Неговите връзки в Оксфорд му бяха полезни, когато той издигна Дейвид Сладжър, също възпитаник на Оксфорд, далеч от бюрото за арбитраж на Goldman Sachs в Лондон. Сега г-н Slager е най-добрият инвестиционен заместник на г-н Barakett и заместник-председател на фонда.

Г-н Баракет и г-н Ротшилд остават близки и говорят всеки ден.

„Той е имал невероятна еволюция и го е направил сам“, каза г-н Баракет. „Не става въпрос за семейни връзки. Той има способност да идентифицира талантливи хора и интересни инвестиции.“(Пълни глупости! Ако се беше родил в обикновено робско семейство, щеше стане милиалдер само в сънищата си)

Във всички отношения отношенията му с баща му са сложни. Той е в борда на RIT Capital Partners, инвестиционното доверие на лорд Ротшилд, и никога не е бил срамежлив да използва фамилията, за да отвори врати. И все пак хората, които го познават, казват, че той е погълнат от яростна амбиция да отговаря на, ако не и да надмине репутацията и делата на баща си.

„Да бъде син на Яков беше трудно за него“, каза г-н Дубин. „Но той е узрял и се чувства удобно със себе си.“

Но въпреки че бързо спечеленото му богатство може да му достави удоволствие, ще са необходими повече от милиард долара, за да отговаря на по-широките социални и благотворителни отговорности, които попадат върху барон от Ротшилд.

„Семейството се постига по толкова много различни начини“, каза Джефри Т. Лийдс, инвеститор в частни капиталови инвестиции, който познава добре Ротшилдови. „Нат знае, че нямаше да изпълнява задълженията си, ако беше просто човек, натрупал голямо богатство.“

Сега инвестициите му се извършват чрез личната му търговска банка, наречена JNR, субект, който се контролира единствено от него, въпреки инициалите, които означават Якоб и Натаниел Ротшилд.

Чрез JNR, базирана в Лондон и управлявана от малък екип от инвестиционни банкери, г-н Ротшилд направи най-новите си инвестиции, търсейки петрол в Украйна и купувайки дял в Diligence, корпоративна разузнавателна фирма.

„Има много сила зад него и като всички Ротшилдове те използват силата си по усмотрение“, каза Гай Вайзер-Прат, който е инвестирал с г-н Ротшилд. „Очаквам той да поддържа семейната традиция.“

– https://www.nytimes.com/2007/03/09/business/09rothschild.html

Препоръчвам ви да следите изявите на дегенератчето Натаниел Ротшид, а не някакви си политически проститутки, защото Ротшилдови, а лично той са нашите господари и собственици, това е истината независимо дали ви харесва или не.