Димата Руснака: ,,Излезе, че сексът е създал СИК…“

,,Все така с чашата в ръка, пресякохме булеварда и се отправихме към „Дианабад“. Беше късно и малкото хора, които засичахме по улиците, и минаващите коли ни оглеждаха учудено. Вероятно ни мислеха за пияници или педали. Димата се бе прилепил плътно към мен. Нямах намерение да му развалям хатъра. Тепърва щях да извличам дивиденти от него. Стигнахме до самия басейн „Диана“. Димата заобиколи оградата, наведе се над някакъв полуотворен капак, който прикриваше минаващи тръби за парно, и започна да подсвирква:

— Енчо, Енчо! — помислих, че съвсем е превъртял и подвиква на някакво куче. Но когато се показа голяма рошава глава и един мъж се опита да промъкне едрото си туловище през тясната дупка, разбрах за какво става въпрос. Това беше Енчо Колев — бивш световен шампион по борба за младежи. В началото на 90-те години, едва двайсетгодишен, беше един от първите бригадири на Маджо. По-скоро Младен го използваше като бияч. Енчо и Киро Барбута, който пък бе еврошампион по борба и световен шампион по самбо, бяха лявата и дясната ръка на търсещия по онова време място под слънцето Маджо. Добиха особена популярност покрай една история, която описаха всички вестници. И може би именно тази случка предизвика престрелката в ж.к. „Дружба“ и нахлуването в „Дескрим“.

Слави Бинев и хората му бяха хванали Маджо, Енчо и Киро. Завели ги на басейна „Мария Луиза“, където по това време бе щабът на каратистите. Затворили Енчо и Барбута в някакво мазе и започнали да ги бият. А с Маджо само преговаряли да се отдръпне от охранителния бизнес или поне той така разказа пред репортер на в. „168 часа“ и заведе двамата си приятели, за да снимат нараняванията им. В интерес на истината, беше странно, че на него нищо му нямаше.

— Разказвай, Енчо! — измъкна ме от мислите ми Димата.

— Какво бе, бате Димчо? — измуча борецът.

— Това, което си ми разказвал преди — срита го нетърпеливо Димата.
Енчо беше преживял голяма лична трагедия. След като Маджо стана бос, реши да му се отблагодари за вярната служба. Енчо не ставаше за никаква работа. По цял ден ядеше и пиеше и дори заживя в къщата на Младен.

По онова време бе симпатично момче. Запозна се с дъщерята на Венци Стефанов и набързо се ожени за нея. Бъдещият футболен бос вече развиваше проспериращ бизнес. Енчо смяташе, че с благодетели като него и Младен цял живот ще си развява байрака. По-нататък историята бе досущ като в „Кръстникът“ (любимата книга на Младен, с която лягаше и ставаше).

Енчо си беше прост селяк, който знаеше едно — жените трябва да слушат. И сега, когато някаква градска мадама се опитваше да му се качи на главата, смяташе, че е нормално да я по-наплясква. Тя обаче, като всяка глезена щерка, се бе оплакала на баща си. А той — на Младен. В типичния си поучителен стил Маджо отдели доста време да обяснява, че така не се постъпва. Но той се пъчеше, че е световен шампион и никой не може да му нарежда какво да прави.

Месец по-късно отново бе шамаросал жена си, но този път бе уцелил лош момент. Явно Маджо, препрочитайки любимата си книга, бе достигнал до тази част, в която дон Корлеоне раздава справедливост. Без да се замисли, беше пратил всичките си хора да натрошат бившия си колега. А те, в старанието си да изпълнят задачата, го бяха били с железа по главата. Енчо лудна напълно. Не смееше да се прибере в родния Сливен, а и не се знаеше дали има и при кого. Може би само инстинктът му бе подсказал да стигне до мястото, където беше израснал — хотел „Диана“, бившето училище „Олимпийски надежди“ и залата, в която тренираше. Оттам нататък заживя като куче. Лятото спеше на тревата или на пейките на басейна, ядеше останките от стола, ако някой го съжалеше и го нахранеше. Чистеше едно кафене, където понякога му даваха кафе или чай да се стопли.

Някогашната легенда в борбата и един от основателите на групировките се бе превърнал в обикновен клошар.

— Колко пъти ще ме караш, бе? — озъби се Енчо.

— Енчо… — ядоса се не на шега Димата, — Младен ти увреди главата, която и без това не ти беше нужна. Аз ще пратя да ти начупят краката… да те видя тогава какво ще правиш? При т’ва знаеш — развихри се отново Димата, — че аз първи те усетих, че се преструваш на луд, за да не те наказва още Маджо. Тарикат ще излезеш ти, Енчо! Успя да го заблудиш, че си си получил заслуженото, даже го накара да има и угризения.

— Открай време си такъв, Дима — надигна се Енчо и започна да обикаля нервно около нас.

— Ще те сплескам, боклук! Да не си посмял да ми налетиш!

— Нема, бе, нема… Просто съм зле. Може да не съм луд, ама главата постоянно ме боли — стана по-словоохотлив той.

— Айде, разказвай тогава…

— Ти не можеш ли да му го разкажеш — хвърли поглед към мен. Познавахме се от години, но нямахме никакъв контакт.

— Искам да го чуе от твойта уста! — беше непреклонен Димата.

— Еми, става въпрос за едно време, кога ни пребиха на „Мария Луиза“ — втренчи поглед той. — Мен и Кирето ни затвориха в подземията и ни предложиха, ако им направим по една свирка, да не ни бият. И двамата отказахме и затова ни пребиха от бой. Аз се опитах да се бия с тях, но бяха много… Премазаха ме. После ме качиха да ми покажат какво прави Младен — сниши глас Енчо. — Качиха ме на едно столче, да гледам през прозореца. Маджо беше клекнал на колене и обслужваше оня — Цецо Божков-Животното, дето после го раниха в „Дружба“ и умря в болницата — последните думи ги изстреля нечленоразделно, повишавайки тон, сякаш искаше да ги изхвърли от мислите си. — Няма ли да ми дадеш някой лев, бате Димчо? — на мига забрави за мен и се обърна към Димата.

— Ето ти малко студено кафе — подаде му чашата си, хвана ме под ръка и обърнахме гръб на отчаяния Енчо.

Димата открай време си беше такъв. Имаше си изградени правила. Смяташе, че лудите и сакатите са наказани лично от Господ, затова не проявяваше никаква милост към тях. Случваше се да взема стотинките на слепци и просяци и се оправдаваше: „Защо, след като Господ веднъж ги е наказал, аз да не ги донакажа?“ Въпреки че споменаваше името на Господ, не вярваше в него. Някога ограбваше храмове. Дори си позволяваше, влизайки в църква, най-безцеремонно да взема от даренията, смяташе, че това ще му донесе късмет.

Бяхме се отдалечили на около десетина метра, когато изненадващо чухме тежки стъпки. Енчо приближаваше към нас.

— Ако ти разкажа още нещо, ще ми дадеш ли някакви пари? — с надежда погледна Димата.

— Абе, аз колко пъти съм ти казвал да не се ебаваш с мен? — заби юмрук в челюстта му Руснака.

Енчо се свлече и започна да бърше кръвта от разкървавените си устни.

— Разказвай, боклук! — ритна го силно в ребрата Димата.

Енчо се разтресе от страх, определено бе наплашен от бой.

— Ше разкажа… — изхлипа той — Навремето Младен ме води няколко пъти от другата страна на линията — посочи с ръка, говореше за квартал „Изгрев“.

— Е и, какво правехте там? — наведе се любопитно над него Димата.

— Ходехме при онзи, стареца… неговия приятел… генерала(Любен Гоцев)…

— Разказвай, де! — задъха се в напрегнато очакване.

— Ми к’во да разказвам… Оня дъртият… ни прави френска.

— И к’во друго? — в странна еуфория Димата бе зяпнал и попиваше всяка дума от странните бръщолевения на шантавия Енчо.

— После дъртият поиска да го…

— Е, и к’во?

— Ми… направих го. Младен преди това ми беше казал, че ще се издигнем много, ако свърша тая работа… Дааа, ама нали ме знаеш, аз съм свикнал само да ги лашкам и на оня нещо не му хареса… Както го бях така обърнал на задна гума, тоя бръкна в шкафчето, извади пистолета и ми го тикна в устата. Младен едва ме спаси да не ме гръмне. Оня само едно знаеше и питаше: дали го имам за няк’ва курва, че постъпвам така с него. Маджо оправи нещата. Прегърна го, започна да го целува по гърдите, а после се замляскаха — направи отвратена физиономия Енчо.

— Значи е искал нежност бе, Енчо! — прихна най-сетне Димата.

— Сигурно…

— Нямам пари… излезнал съм така от нас бе, глупак! — ядоса се отново Руснака. Замисли се и се обърна към мен: — Жоро, дай му някакви пари на тоя нещастник.

Имах около хиляда лева в мен, извадих ги и му ги подадох всичките.

— Абе, ти луд ли си? — дръпна ги от ръката ми Димата, отдели десет лева, подаде ги на Енчо, а останалите ми ги върна. — Мотай се наоколо! — нареди му той. — Скоро ще те потърся отново. Разбра ли сега, Жоро — след дълго мълчание се обърна към мен Димата: — Излезе, че сексът е създал СИК…“
– Откъс от книгата на Георги Стоев – Любен Гоцев — истинският Кръстник.

Хитлер – Сталин. Открийте разликите?

Знамето на Хитлер е червено. И на Сталин е червено.

Хитлер е управлявал от името на работническата класа, партията на Хитлер се е казвала работническа. И Сталин е управлявал от името на работническата класа, неговата система на властта официално се е наричала диктатура на пролетариата.

Хитлер е мразел демокрацията и се е борел с нея. Сталин е мразел демокрацията и се е борел с нея.

Хитлер е строял социализъм. И Сталин е строял социализъм.

Хитлер е смятал своя път към социализма за единствено правилния, а всички останали пътища за извращение. И Сталин е смятал своя път към социализма за единствено правилния, а всички останали пътища – за отклонение от генералната линия.

Хитлер безпощадно е унищожавал съратниците си по партия, които са се отклонявали от правилния път – такива като Рьом и неговото обкръжение. Сталин също безпощадно е унищожавал всички, които са се отклонявали от правилния път.

Хитлер е имал четиригодишен план. Сталин – петгодишни.

При Хитлер една партия е била на власт, останалите – в затвора. И при Сталин една партия е била на власт, останалите – в затвора.

При Хитлер партията е била над държавата, партийните вождове са управлявали страната. И при Сталин партията е била над държавата, партийните вождове са управлявали страната.

При Хитлер конгресите на партията са били превърнати в грандиозни спектакли. При Сталин – също.

Главните празници в империята на Сталин са били 1 май, 7–8 ноември. В империята на Хитлер – 1 май, 8–9 ноември.

Хитлер е имал хитлерюгенд – млади хитлеристи. Сталин е имал комсомол – млади сталинци.

Официално са наричали Хитлер фюрер, Хитлер – вожд. Извинете, Сталин е бил наричан вожд, а Хитлер – фюрер. 
В превод е едно и също.

Хитлер е обичал грандиозните съоръжения. Той е проектирал в Берлин да се изгради най-голямото здание в света – Домът за събрания. Куполът на зданието е с диаметър 250 метра. Главната зала е трябвало да побира 150–180 хиляди души. И Сталин е обичал грандиозните съоръжения. Той е проектирал в Москва да се изгради най-голямото здание в света — Дворецът на съветите. Главната зала при Сталин е била по-малка, но пък цялото съоръжение е било много по-високо. Зданието с височина 400 метра е било един вид постамент, над който се е извисявала стометровата статуя на Ленин. Общата височина на съоръжението е 500 метра. Работата по проектите на Дома за събрания в Берлин и Двореца на съветите в Москва се извършва едновременно.

Хитлер е планирал да разруши Берлин до основи и на негово място да построи нов град от циклопични съоръжения. Сталин е планирал да разруши Москва до основи и на негово място да построи нов град от циклопични съоръжения.

За Германия Хитлер е бил външен човек. Той е роден в Австрия и почти до момента, когато идва на власт, не е имал германско гражданство. Сталин е бил външен човек за Русия. Той не е бил нито руснак, нито дори славянин.

Понякога, много рядко, Сталин е канел чуждестранни гости в своя кремълски апартамент и те са оставали потресени от скромността на обстановката: обикновена маса, шкаф, железен креват, войнишко одеяло. Хитлер е наредил да публикуват в пресата снимка на неговото жилище. Светът е останал потресен от скромността на обстановката: обикновена маса, шкаф, железен креват, войнишко одеяло. Само че сивото одеяло на Сталин било на черни райенца, а Хитлеровото – на бели.

Същевременно на уединени места сред приказна природа Сталин е издигал доста уютни и добре защитени резиденции-крепости, които изобщо не са напомняли отшелническа килия. И Хитлер на уединени места сред приказна природа е издигал непристъпни резиденции-крепости, не е жалел за тях нито гранит, нито мрамор. Тези резиденции изобщо не са напомняли отшелническа килия.

Любимата жена на Хитлер, Гели Раубал, е била 19 години по-млада от него. Любимата жена на Сталин, Надежда Алилуева, е била 22 години по-млада от него.

Гели Раубал се самоубива. Надежда Алилуева – също. Гели Раубал се застрелва с пистолета на Хитлер. Надежда Алилуева – с пистолета на Сталин.

Обстоятелствата около смъртта на Гели Раубал са загадъчни. Съществува версия, че я е убил Хитлер. Обстоятелствата около смъртта на Надежда Алилуева са загадъчни. Съществува версия, че я е убил Сталин.

Хитлер е говорел едно, а е вършел друго. Както и Сталин.

Хитлер е започнал да управлява под лозунга „Германия иска мир“. След това завзема половината Европа. Сталин се е борел за „колективна безопасност“ в Европа, не е жалел за това нито сили, нито средства. След това е завзел половината Европа.

Хитлер е имал Гестапо. Сталин – НКВД.

Хитлер е имал Освиенцим, Бухенвалд, Дахау. Сталин – ГУЛаг.

Хитлер – Бабий Яр. Сталин – Катин.

Хитлер е изтребвал хората с милиони. И Сталин – с милиони.

Хитлер не се е окичвал с ордени, и Сталин не се е окичвал.

Хитлер е ходел с полувоенна униформа без отличителни знаци. И Сталин – с полувоенна униформа без отличителни знаци. Ще ми възразят, че после Сталин е бил привлечен от воинските звания, от маршалските лампази и златните еполети. Така е. Но Сталин си е присъдил званието маршал през 1943 година след победата край Сталинград, когато е станало окончателно ясно, че Хитлер е загубил войната. В момента на присъждането на званието маршал Сталин е бил на 63 години. Маршалската униформа облича за пръв път по време на Техеранската конференция, когато се е срещнал с Рузвелт и Чърчил. В случая ние не можем да сравняваме Хитлер и Сталин просто, защото Хитлер не е доживял нито до такава възраст, нито до такива срещи, нито до такива победи.

А в останалото всичко съвпада. Сталин е без брада, но с прочути мустаци. Хитлер е без брада, но с прочути мустаци.

Къде тогава е разликата? Разликата е във формата на мустаците. 

Самопризнанията на евреина Maркус Ели Раваж – личният биограф на семейство Ротшилдови

Самопризнанията на евреина Maркус Ели Раваж – личният биограф на семейство Ротшилдови публикувани в: The Century Magazine, January 1928 г. Volume 115, Number 3, Pages 346-350:

,,Ние се измъкваме от военна служба, във военно време, понеже по натура и традиция сме пацифисти, но същевременно ние сме причината за всички войни, и главните получатели на изгодата от тях. Ние сме, и основатели, и убийци на капитализма, и същевременно – основни агитатори на комунизма… Вашите безразборни и противоречащи си обвинения против нас, не съответстват на действителното значение на събитията. Вие ни обвинявате, че ние сме извършили революцията в Русия. Да предположим, че е така? И какво от това? В сравнение с това, което свети Павел – Саул – Савел – евреинът от Тарсус, направи в древния Рим, Руската революция е просто – улична битка. Вие вдигате много шум относно преобладаването ни във вашите театри и кино. Много хубаво, ако е така. Но какво ще кажете за това, това, че под наш контрол са и вашите църкви, и вашите училища, и вашите закони, и вашите правителства, и самите ваши мисли и понятия, с които мислите. Вие, въобще, съществувате в еврейско понятийно пространство. Как може да се избавите от собствената си сянка? Руснак отпечата “Протоколи на сионските мъдреци”, от която се вижда, че ние сме извършили и Първата световна война. Вие вярвате на тази книга. Добре, ако вече е тръгнало натам, ние ще се разпишем под всеки неин протокол, затова можете да се успокоите – тя е истинска, автентична. Но какво следва от това, че ние се явяваме причина за всички заговори в историята, в които вие ни обвинявате? Вие нямате мъжество да ни привлечете под отговорност, а още по-малко, да ни накажете, макар че имате пълния списък на нашите престъпления. Ако сте толкова сериозни, за да говорим за еврейските заговори, мога ли да ви насоча вниманието към един от тях, струващ си разговора. Защо да хабим думи за контрола на общественото мнение от еврейските банкери, вестникарските и кино-олигарсите, когато със същия успех можете да ни обвините, че ние контролираме цялата ви цивилизация, посредством еврейското Евангелие. Вие още не знаете дълбочината на нашата вина. Ние се вмъкваме навсякъде, навсякъде създаваме свади и винаги побягваме с плячката. Ние извращаваме всичко. Ние ви отнехме вашия естествен свят, вашите идеи, вашето предназначение, и всичко това объркахме и извратихме. Ние бяхме в началото, не само на Първата световна война, но и на всичките ви войни; не само на руската, но и на всичките ваши революции в историята. Ние донесохме несъгласия, раздори, смутове и криза във всички ваши лични и обществени дела, и до сега само с това се занимаваме. И кой ще каже, още колко време ще продължим? Погледнете малко назад и вижте какво се случи. Деветнадесет века назад вие бяхте невинна, свободна, естествена езическа раса. Молехте се на своите богове: духовете на въздуха, течащите потоци и гората. Вие не се изчервявахте при вида на голо тяло. Вие бяхте в екстаз от бойното поле, от сраженията, от бойния дух… Живеейки на склоновете на хълмовете и в долините на майката природа, вие положихте основите на естествените науки и философията. Имахте здрава, благородна култура, непомрачена с угризения за социалната съвест и човешкото равенство. Кой знае колко велико и розово бъдеще щяхте да имате, ако не бяхме ние. Но ние не ви оставихме на спокойствие. Ние ви хванахме в своите таралежови ръкавици и разрушихме цялата ви великолепна структура, която бяхте създали, и преобърнахме напълно цялата ваша история… Нашите племенни закони станаха основа на вашия морален кодекс, на всичките ваши конституции и законоположения. Нашите легенди и митове станаха истини, с които поите своите деца… Въоръжихме с евангелие Лутер, който се вдигна срещу вас и отново ви върна в ярема на нашата еврейска цивилизация. Вземете трите велики революции от нашето време: Английската, Френската и Руската. Какво бяха те, ако не триумф на еврейската идея в социалната, политическата и икономическата области? И краят му не се вижда. Ние до сега доминираме над вас… Нима е чудно, че ни ненавиждате? Ние сложихме стоп кран на вашия прогрес… Така че, защо да не ни ненавиждате? Ако ние бяхме на ваше място, ние от все сърце бихме ви ненавиждали, много повече отколкото вие го правите. Обаче ние не сме длъжни да ви разказваме всичко, как и защо. Не сме длъжни всичко да ви обясняваме и тълкуваме… Нашето влияние го има, и то е много, много по-голямо, отколкото даже можете да си представите… В един прекрасен ден ще се събудите и ще разберете, че вашата религия, вашето образование, вашата медицина, вашият морал, вашите социални, правителствени, юридически и икономически институции, всичките са из основи наши!… Гоите – виждаме с облекчение ние – никога няма да са способни да видят реалната дълбочина на нашите престъпления… Вие ни обвинявате, че сме подстрекатели, извращатели, агитатори, терористи. Това е истина, и аз се прекланям пред това ваше откритие. А нима с малко повече усилие няма лесно да се докаже, че ние сме причината за всяка ваша революция в историята. Без всякакво съмнение, протестантската революция на Лутер, е наша, и просто е очевидно, че ние бяхме двигатели, на която и да е буржоазна революция, било във Франция или Англия, тя беше еврейска. Ако не беше така, ще излезе, че ние не знаем нашите собствени интереси… (Целта на публикацията на Ели Раваж е била, да внуши, че и Християнството е еврейско, и то, най-разрушителното им подривно дело срещу народите на света! Водачите на евреите са готови на всичко, за да дискредитират и унищожат християнството, още от Христос, та и до сега!“ 

Интервю с главния равин на Русия, расиста Берл Лазар

Предаването ,,Временно достъпъен.“ Водещи: Дмитрий Дибров, Дмитрий Губин. Гост: Берл Лазар. ТВЦ – Русия, 2012 г.
Дмитрий Губин: Какво излиза? Най-добрите финансисти, най-добрите шахматисти, най-добрите изобретатели, най-добрите ръководители са все евреи? Така ли е, или не е? 
Берл Лазар: Надявам се.
Дмитрий Губин: Но не сте сигурни, че е така.
Берл Лазар: Надявам се, че така ще бъде завинаги. 
Дмитрий Губин: Така и ще бъде. Защо тогава не се приобщите към другите народи, за да предадете частица от своя ум, мъдрости, способности, на останалите народи? 
Берл Лазар: Не мисля, че умът се дължи изцяло на гените. Мисля, че умът се дължи на знанията. И всеки човек може да стане умен, ако се занимава, ако учи и работи над себе си. А асимилацията е много опасна. Защото тогава, ако всички народи бъдат асимилирани, вече няма да има нито култура, нито традиции, нито…
Дмитрий Губин: Защо не? Един момент. Има общовалидна култура, общовалидна традиция. Съществува известна уравниловка. 
Берл Лазар: Традицията е онова, което съм получил от дядо, баба, от прадядо и прабаба ми. Ако живеем, ако казваме, че е нужно да се приобщим, тогава въобще няма разбиране за семейство. Хайде да се асимилираме. Всички ще живеят с всички в голям колхоз, в едно голямо семейство. Не, не. Това не е необходимо. 
Дмитрий Губин: Но има едно единно, общо човечество. 
Берл Лазар: Не, няма. Това е панаир. Това е хаос. 
Дмитрий Губин: По какво се различава общото добро човечество от панаира и хаоса? 
Берл Лазар: Когато човек там, както… Да вземем мъжа и жената. Бог е решил, че трябва да има мъж и жена. Когато мъжът иска да стане жена, а жената да стане мъж, това е панаир. Защото той не върши онова, за което бог го е предназначил – неговата главна мисия. Всеки има своя мисия. Този народ има своя мисия. Това животно – своя мисия. Това дърво – своя мисия. Да забъркате каша и да обърнете всичко наопаки, не е необходимо на бога. Бог е решил и така трябва да бъде – с всички народи, с всички цивилизации – всичко следва да бъде така, но да живеят задружно. 
Дмитрий Дибров: В такъв случай това означава, че вие не благославяте смесените бракове. 
Берл Лазар: Не.
Дмитрий Дибров: Олеле! Какво им е лошото? Преди всичко, от чисто биологична гледна точка, се повишава качеството на вида, което довежда, да кажем – към прогрес на генофонда. Веднъж. На второ място, обратното, интересното е, че се ражда синтетична култура, когато например казак, който силно обичаме, се жени за еврейка с нейната мъдрост и стремежа й към уютен дом. А вие имате толкова красиви еврейки, ще ви кажа. Такива здрави казаци. Но какво лошо има тук? Те едновременно ще уважават подвизите на атамана Ефремов и заедно с това високо ще оценяват неговата мъдрост. Какво му е лошото? 
Дмитрий Губин: Същевременно ще раждат евреи в резултат на този брак. В това няма нищо лошо.
Дмитрий Дибров: Какво е лошото тук? 
Берл Лазар: Много просто. Едновременно да цените този и този, е все едно мъж едновременно да обича една жена и втора жена. Не става така. Ако човек оценява нещо, ако то е важно за него, тогава той ще живее в това. Дете, на което баща му казва: ,,Върви в джамията“, майка му казва: ,,Иди в синагогата“, то е изпортено изобщо. 
Дмитрий Дибров: А възможно ли е то да отиде на двете места? 
Берл Лазар: Не. Веднъж, в главата му ще има каша. То няма да разбира, кое е праведно за него. Може би и двете са верни. Но какво е правилно за него? 
Дмитрий Дибров: Равине, удивителна работа, вие казвате…
Берл Лазар: Това не е знание. То е начин на живот. 
Дмитрий Дибров: Вие току-що казахте, че според тезите на юдаизма, в частност, че ние можем да бъдем единствени, за разлика от останалите, които нямат никакво право на избор. А господ е искал ние да избираме и така да станем по-силни. Това е удивително. Не неотдавна, преди вас, тъкмо това ми казваше в ефира Андрей Вячеславович Кураев – православен дякон. Извинете, но това у мен… После прочетох свещената книга Коран. Поразително!  Но там се говореше именно за това. Аха, помислих си аз, значи нито в джамията, нито в синагогата, нито в православния не изричат антагонистични неща. Говорят приблизително за едно и също. Тогава, какво значение има, дали детето ще отиде в джамията, в православния храм или в синагогата на еврейски празник? То ще чуе едни и същи неща. Нима не е от Бога? Не сме ли раби Божи? 
Берл Лазар: Вярвам, че всяка религия, ако е праведна, трябва да я изучаваме. Те говорят почти едно и също. Но почти едно и също не е едно и също. То е същото, както всеки човек има своя мисия. Евреите имат свой път и своя задача. Мюсюлманите имат свои задачи. Православните – свои задачи. Не бива да ги обърквате и да поставяте когото и да било на друго място, като казвате: ,,Трябва да правиш не онова, за което бог вече те е предназначил.“ Но вярвам, че онзи, който се е родил мюсюлманин, трябва да се занимава със своята религия, да живее праведно по онзи начин, на който ще го научат. Това, че почти всичко е еднакво, е много добре. Това казвам винаги, когато сядаме заедно с мюфтии, със свещеници. И виждаме, че има много общо. Но има разлика. А тази разлика не е съществена. 
Дмитрий Дибров: А ако тя обича казака? И казакът я обича повече от живота си, вие какво, равине? Ще превърнете всичко това в Лейла и Маджнун? Помните ли има такъв епос в Азербейджан? И какво, накрая те ще се обесят ли? Ще скочат от покрива, защото равинът е препречил пътя на любовта? 
Берл Лазар: Знаете ли, когато човек предвалително е наясно, кого трябва да обича и кого не следва да обича, всичко е лесно. А когато вкъщи няма възпитание, отсъства разбиране, тогава вече – постфактум – е твърде трудно да кажем: ,,Не се жени!“ Защото действително не е имало възпитание. 
Дмитрий Губин: Равине, значе още от детството учите децата, че са длъжни да обичат еднокръвните или едноверците си? 
Берл Лазар: Необходимо е да обичат всички. Но да се женят, само за онези, които… са от тяхната вяра.